2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
гр. София, 27.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1386 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 7745/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 12750/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № ІІ-55-30/03.07.2012 г. по гр. дело № 8789/2011 г. на Софийския районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на Л. И. Г., на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, настъпили от трудова злополука от 07.01.2008 г., заедно със законната лихва от 07.01.2011 г. до окончателното изплащане, и сумата 7 647.07 лв. – законна лихва за забава върху това обезщетение за периода 07.01.2008 г. – 07.01.2011 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ, а именно: 1) допустимо ли е обезщетението за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука при настъпила трайно намалена работоспособност, при спазване на принципа за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, да се определя в размер, по-висок от същото такова обезщетение при настъпила смърт от трудова злополука; и 2) относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и следва ли да се вземат при определянето му под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като съдът посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на обезщетението. По отношение и на двата правни въпроса се поддържа те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. възпроизвежда се съдържанието на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да се излагат каквито и да било аргументи за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на първия правен въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със следните съдебни решения: решение от 06.12.2007 г. по гр. дело № 238/2007 г. на Софийския апелативен съд, решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. дело № 4001/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 499/09.01.2012 г. по гр. дело № 1577/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение от 01.06.2012 г. по гр. дело № 4897/2012 г. на СГС и решение от 05.06.2012 г. по гр. дело № 1546/2012 г. на СГС. По отношение на втория правен въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. И. Г., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция по делото.
Въз основа приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел за установено следното: В резултат на процесната трудова злополука, ищецът е получил следните травматични увреждания: бималеоларно счупване на лявата глезенна става; счупване на костите на лява предмишница с полуампутация на лява предмишница; счупване на лява петна кост; полуампутация на 1-ви пръст на дясна ръка; частично разкъсване на левия четириглавен мускул; счупване на лявата скулна кост; разкъсно-контузна рана на теменната област на главата отляво; три години по-късно е доказана миографски увреда (вяла парализа) на лакътния нерв и по-тежка на лъчевия със смесен (периферно-стволов) произход, като е възможно периферната компонента на нервната увреда да е късна последица от преживяната травма на предмишницата (притискане от образувана ръбцова тъкан). За посочените увреждания на ищеца е проведено стационарно лечение с тоалет и шев на раните, кръвна репозиция и метална остеосинтеза на наличните счупвания, вливания, антибиотична и антикоагулантна профилактика, като в стандартния срок е изваден супрасиндесмалния винт и е извършвана мускулна транспозиция – външния китков разгъвач към разгъвача на пръстите. Възстановителният период за всяка травма е продължил както следва: 1) за разкъсно-контузните рани, след хирургична обработка, частичното разкъсване на четириглавия бедрен мускул, контузии и повърхностни кръвонасядания – под 30 дни, 2) за счупването на костите на предмишницата с полуампутация на меките тъкани, както и за счупването на глезена – между 3 и 4 месеца, като максималният възстановителен срок е по-малък от 6 месеца, 3) за счупването на петната кост – между 2 и 3 месеца, 4) за счупването на скулната кост – около 45 дни. През целия възстановителен период ищецът е изпитвал болки и страдания със средна интензивност, малко по-интензивни през първия месец и с постепенно затихване към края на 6-месечния период, като при изваждане на поставените метални остеосинтези на мишница, глезен и петна кост, ако това се извършва, болките и страданията при всяка ще са за период от 15-20 дни до максимум около 1 месец, а металите от глезенната област вече са били извадени през 2011 г. Към настоящия момент е възможно при рязка промяна на времето и/или висока влажност на въздуха ищецът да има неприятни усещания до явна болка в мястото на счупването за период от 2 – 3 години, като силата и продължителността на този феномен зависи от много различни фактори, най-вече от типа нервна система на пострадалия, която определя индивидуалния му праг на болката. Няма данни за настъпили усложнения по отношение на костния скелет, като целостта на увредените костни структури е била напълно възстановена. По отношение на двигателната активност и сетивните възприятия на лявата ръка на ищеца е наличен дефицит, водещ до известни затруднения в трудовата дейност и битовата сфера – вяла мускулна парализа на лакътния и в по-тежна форма на лъчевия нерв, като генезата на тази увреда е двукомпонентна – периферната увреда се дължи на късно засягане на посочените нерви, най-вероятно вследствие на обхващането им и притискането от ръбцова тъкан при възстановяването на мекотъканните увреди на предмишницата, а по отношение на нервната увреда, предвид изминалото време, не се очаква някакво съществено подобрение и най-вероятно състоянието на ищеца ще остане относително същото и занапред. Въз основа свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел за установено и следното: На ищеца са били извършени няколко оперативни интервенции, по-голямата част от които спешни, а другите – в планов порядък. Лечението на глезенното счупване и на това на петата продължило около 3 месеца, а лечението на откритата фрактура на предмишницата – малко повече от половин година. Част от увредите били дефинитивни и не подлежали на възстановяване, тъй като имало остатъчен неврологичен дефицит по отношение на моторния клон на лъчевия нерв на ръката. След изписването му след злополуката ищецът бил в много тежко състояние – имал голям оток на лицето, говорел трудно, изглеждал ужасно, буквално бил един в труп в леглото, не можел да се движи, като го пренесли на ръце до дома му. Ищецът бил на легло около 1 година, през който период често казвал, че изпитва болки, чувствал се подтиснат, плакал, чувствал се непълноценен като човек, който не може да се грижи за семейството си. Ищецът първо започнал да се движи с патерици, като и към момента лявата му ръка и левия крак не били като при нормален човек – с лявата ръка почти не можел да хваща, накуцвал с левия крак и при по-ниски температура имал болки.
В обобщение СГС е приел, че в резултат на получените от процесната трудова злополука здравословни увреждания, ищецът е претърпял редица неимуществени вреди – през целия възстановителен период, продължил около 6 месеца, той е изпитвал значителни болки и страдания, особено интензивни през първия месец; през периода на рехабилитация значително е била ограничена подвижността му – в началото е бил прикован на легло, в невъзможност да се самообслужва, с постоянна нужда от чужда помощ; впоследствие възможността му да става и се придвижва е частично възстановена с използване на помощни средства (патерици), а понастоящем макар и самостоятелната му походка да е почти напълно възстановена, то е налице вяла мускулна парализа на лакътния и в по-тежна форма на лъчевия нерв на лява ръка и ляв крак, като са налице и остатъчни болки, особено при влажно и ветровито време. Приел е и че обстоятелството, че мускулната парализа е могло да бъде предотвратена при правилно лечение (според уточнението на вещите лица в съдебно заседание), не може да се вмени във вина на ищеца, а на лекуващите го лекари. Несъмнено тежкото здравословно състояние на ищеца е повлияло зле и на психиката му, обзелото го е отчаяние, потиснатост и душевни страдания през периода на възстановяване.
Предвид така установеното, СГС е посочил, че съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, както и че критериите за определяне на този размер са вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че претендираното от ищеца обезщетение в размер на 40 000 лв. е съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД – за причинените му неимуществени вреди до момента, както и тези за в бъдеще, дори и при игнориране на мускулната парализа, дължаща се на неправилно лечение. На основание чл. 201, ал. 2 от КТ, въззивният съд е намалил обезщетението с ? – предвид приетия процент (50 %) на съпричиняване от страна на ищеца на процесната трудова злополука, поради допусната от негова страна груба небрежност. С оглед на това, искът е приет за основателен и е уважен до размера на 20 000 лв.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В случая първият правен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя, не е бил въведен в предмета на делото, включително с въззивните жалби, с които двете страни са сезирали СГС. Поради това, този правен въпрос изобщо не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора по делото. По тези съображения, първият изведен от касатора правен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което то не следва да се допуска по този въпрос, без да е необходимо да се обсъждат наведените по отношение на него допълнителни основания по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Видно от цитираните по-горе, подробни мотиви на въззивния съд, същият е посочил и е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедливия размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД; посочил е и значението им за размера на обезщетението. С това този размер е определен от СГС, не в противоречие, а при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Поради това, по отношение на втория правен въпрос не са налице наведените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, жалбоподателят-ответник не дължи и не следва да бъде осъждан да заплаща на ищеца, претендиарните от последния разноски за касационното производство по делото, тъй като не се установява той да е направил такива разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7745/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 12750/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.