2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 933
гр. София, 17.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЗОЯ АТАНАСОВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1178 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В.Б. Г. срещу решение № 729/06.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 866/2012 г. на Русенския окръжен съд (Р.). С него, като е потвърдено решение № 836/27.04.2012 г. по гр. дело № 7230/2011 г. на Русенския районен съд, е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че ищецът по делото С. М. Г. е едноличен собственик на процесния по делото недвижим имот – апартамент в [населено място] (подробно индивидуализиран ведно с принадлежностите му), придобит през време на брака им изцяло с негови лични средства, отменен е нотариалният акт за собственост от 02.12.2008 г. – в частта, с която като собственик на процесния имот е вписана и жалбоподателката, и последната е осъдена да предаде на ищеца владението върху процесния имот, както и да му заплати разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните шест правни въпроса: 1) недвижимият имот има ли статут на лична собственост по смисъла на чл. 23, ал. 1 от СК, когато е придобит като обезщетение на член-кооператор по право в жилищностроителна кооперация (Ж.), който е внесъл в касата на Ж. първоначалната проектна стойност на жилището при започването на строителството и това е станало преди брака му с ответницата; 2) така платените средства, произхождащи от остойностяване на отчужденото с добавени дарени средства от родителите му, покриват ли пълната окончателна стойност на завършеното жилище и представлява ли такова плащане пълна трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 1 от СК, при фактическа продължителност на строителството 19 години и разлика „в хиляди пъти” между първоначалната проектна стойност и действителната окончателна такава към момента на издаване на нотариалния акт; 3) от кой момент ищецът – член-кооператор придобива право на собственост върху построеното от Ж. жилище; 4) доколко последвали плащания от съпругата на ищеца на строително-монтажни работи (СМР), извършени преди Ж. да прехвърли собствеността на жилището по нотариален ред и формиращи окончателната му стойност, представляват неин принос в придобиването, съответно – участие в собствеността на придобитото през време на брака им жилище; 5) коя е стойността на процесния имот, на базата на която следва да се определи приноса на всеки от бившите съпрузи; и 6) може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.
По отношение на първите пет – материалноправни въпроса, жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като в тази поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: т. 2 и т. 3 от ППВС № 5/31.10.1972 г., т. 2, изр. последно от ППВС № 3/12.11.1983 г., решение № 39/14.02.2011 г. по гр. дело № 1358/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 223/16.03.2010 г. по гр. дело № 522/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 125/31.03.2011 г. по гр. дело № 945/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (последните три – постановени по реда на чл. 290 от ГПК), ТР № 44/05.06.1975 г. на ОСГК на ВКС (постановено при действието на ЗУС), решение № 297/31.03.1992 г. по гр. дело № 114/1992 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК) и решение № 81/04.03.2009 г. по въззивно гр. дело № 93/2009 г. на Р. (влязло в сила). По отношение на шестия – процесуалноправен въпрос, жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като в тази поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. М. Г. в отговора си излага становище и доводи, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане на разноските за касационното производство по делото.
За да достигне до решаващия си извод, че ищецът е изключителен собственик на процесния имот на основание чл. 23, ал. 1 от СК, въззивният съд е приел за установено по делото следното: Страните са сключили брак на 24.10.2003 г., прекратен с развод на 17.08.2011 г. Ищецът и неговите родители са били член-кооператори по право в Ж., която е изградила процесния апартамент, който със заповед от 1990 г. по чл. 100 от З. е бил отстъпен в обезщетение на родителите на ищеца, а на последния е бил отстъпен друг съседен апартамент, но през 1999 г. те са заменили помежду си двата апартамента с декларация с нотариална заверка на подписите. Съгласно заповедта по чл. 100 от З., общата цена на двата апартамента възлиза на 38 247 лв., която съгласно експертното заключение по делото, е била напълно заплатена по сметка на Ж. към 02.02.1991 г. със стойността на отчуждения имот и със средства на родителите на ищеца, прехвърлени му безвъзмездно. Съгласно представения по делото акт – образец 14, сградата на Ж. е била завършена в груб вид на 30.07.1994 г. Тъй като ищецът и родителите му са били член-кооператори по право, те са нямали задължения да участват с членски вноски, с личен труд или с други разходи в изграждането на обектите им в Ж., като по делото няма данни и общото събрание на същата да е вземало решения в този смисъл. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че липсва принос от страна на жалбоподателката-ответница по смисъла на чл. 21 от СК – цената (стойността) на процесния апартамент е била заплатена изцяло и той е бил завършен в груб вид години преди тя да сключи брак с ищеца, като извършените през време на брака, установени с експертното заключение по делото, СМР имат характера на довършителни работи и обуславят възникването на облигационни отношения между страните, но нямат ефект на принос от страна на жалбоподателката за изграждането на апартамента, което е било осъществено години преди брака им. С оглед на това, окръжният съд е приел и че е оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 от СК, респ. – приел е и че е налице пълна трансформация на лично имущество на ищеца при придобиването на процесния имот – по предявения от него иск по делото.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси, не в противоречие, а напротив – в съответствие с практиката на ВС и ВКС, израз на която са и посочените от жалбоподателката съдебни актове. Именно поради това, че процесният апартамент е бил придобит през време на брака между страните по делото (което е изрично посочено и в диспозитива на първоинстанционното решение, потвърдено с обжалваното въззивно такова, формиращо силата на пресъдено нещо; като именно такава е и тезата на жалбоподателката по делото), въззивният съд е приел, че в случая поначало намира приложение презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 от СК, но че тя е оборена по делото, тъй като пълната стойност на процесния апартамент е заплатена от ищеца и родителите му години (повече от десет) преди сключването на брака между страните. При точно приложение на закона и в съответствие със задължителната практика на ВКС (включително посочената такава от жалбоподателката) са и изводите на въззивния съд, че в случая пълната стойност на процесния имот е определената със заповедта от 1990 г. по чл. 100 от З., тъй като ищецът и родителите му са били член-кооператори по право и не са имали задължения да участват с членски вноски, с личен труд или с други разходи в изграждането на обектите им в Ж., като по делото няма данни и общото събрание на Ж. да е вземало решения в този смисъл (включително от представените по делото нотариален акт от 02.12.2008 г. и разпределителен протокол от 29.05.2008 г. не е установено общото събрание да е определяло окончателна стойност на имотите, респ. – задължения за доплащане на стойността на имотите от член-кооператорите); респ. – съобразен с практиката на ВКС и при точно приложение на материалния закон е и изводът, че извършените през време на брака СМР, имащи характера на довършителни работи, обуславят възникването единствено на облигационни отношения между страните, но нямат ефект на принос от страна на жалбоподателката за изграждането и придобиването на апартамента. С оглед на това, изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси – в частта им относно „първоначалната проектна стойност на жилището при започването на строителството”, „пълната окончателна стойност на завършеното жилище” и „действителната окончателна такава” са некоректно формулирани и в тази им част са без значение за изхода на спора по делото, тъй като не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение (в тази връзка виж и указанията и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Без значение за изхода на правния спор по делото е и изведеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос (шести по ред в изложението й). Съгласно оплакванията в касационната й жалба, необсъдените според жалбоподателката доказателства от въззивния съд са относно установяването момента на завършването на сградата на Ж. (през 2008 г. – според жалбоподателката) и относно произхода и размера на средствата, вложени от нейна страна през време на брака за извършването на СМР, представляващи довършителни работи. Дори и тези обстоятелства да бяха приети за установени от въззивния съд, те не биха променили крайния му извод за наличие на пълна трансформация на лично имущество на ищеца, основан на установените по делото, релевантни за това обстоятелства, че макар и придобит през време на брака между страните, пълната дължима към Ж. стойност за придобиването на процесния апартамент е изплатена изцяло със средства на ищеца и неговите родители далеч (повече от десет години) преди сключването на този брак.
В заключение, по горните съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 150 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 729/06.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 866/2012 г. на Русенския окръжен съд;
ОСЪЖДА В. Б. Г. да заплати на С. М. Г. сумата 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.