О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
София, 04.12.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи декември две хиляди и осма година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2904 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №100 от 31.10.07г. по гр.д. №433/06г. на Разградския окръжен съд, след частична отмяна на решение №353/30.06.06г. по гр.д. №93/01г. на Исперихския районен съд, е бил отхвърлен като неоснователен предявеният от „И” ООД гр. И. против община И. иск по чл.108 от ЗС – за отстъпване собствеността и предаване владението върху дворни места от 1061,19кв.м. и 652,86 кв.м., за които по действащия ПУП на града са отредени парцели ІІ и ІІІ от кв.73, както и 198 кв.м. дворно място, цялото от 397,30 кв.м., за което е отреден парцел **** от кв.73.
Със същото решение на въззивния съд е било обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която са били отхвърлени предявените от главно встъпилото лице К. К. искове по чл.108 от ЗС и производството по делото в тази част е прекратено. Оставено е в сила решението на районния съд в частта, с която са били отхвърлени предявените от К. К. срещу ответниците Т искове по чл.108 от ЗС.
Въззивният съд е приел, че ищецът „И” ООД не е установил в съдебния процес правото на собственост върху спорния имот, тъй като няма данни той да е бил в патримониума на праводателя му преди извършената приватизация, от което да следва автоматично преминаване на собствеността върху правоприемника по силата на закона. Освен това по делото няма данни имотът да се владее от ответника.
Касационна жалба срещу въззивното решение в първата му част е подадена от „И” ООД. Основното оплакване в нея е за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Изложени са подробни доводи в подкрепа на виждането, че ищецът е собственик на процесната автоплощадка, тъй като тя е била построена още през 1974г. със средства на държавното предприятие ДАП И. , включена е в правния анализ при приватизацията, а впоследствие – и в баланса на правоприемника „И” ООД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На първо място – то противоречало на решение №1979 от 01.12.05г. на ВКС по гр.д. №511/03г., ІV ГО, в което било прието, че съгласно чл.1 от ПМС №201/93г., възпроизведен впоследствие и в чл.17а от ЗППДОП /отм./, при преобразуване на държавните предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, правото на собственост върху земята и другите недвижими имоти, които са били предоставени на предприятията за стопанисване и управление, се внася в капитала на тези дружества. Освен това въпросът бил и от значение за развитието на правото, съгласно Препоръка R /95/ 5 на К. на министрите и държавите членки, относно въвеждане и подобряване функциите на системи и процедури в граждански дела /архив/, глава ІV, чл.7в, в която е посочено, че жалби в триинстанционен съд трябва да се подават особено по дела, които ще са полезни с третото съдебно разглеждане, засягащи аспекти на закона в широк обществен интерес, какъвто е настоящият случай. По настоящото дело било налице пълно неприлагане на правната норма, при наличие на обилни доказателства, че спорният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие – праводател на ищеца.
Ответникът в производството – община И. не взема становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, намира, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК материалноправен въпрос е за приложимостта на чл.1 от ПМС №201/93г., възпроизведен впоследствие и в чл.17а от ЗППДОП/отм./. Въпросът е важен, тъй като от него зависи уважаването или отхвърлянето на предявения иск по чл.108 от ЗС. Този въпрос обаче нито е разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение №1979 от 01.12.05г. на ВКС по гр.д. №511/03г., ІV ГО – основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, нито е от значение за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Решаващият мотив на въззивния съд, за да отхвърли иска за собственост се свежда до това, че по делото няма данни процесните имоти да са били предоставени за стопанисване и управление на държавното предприятие – праводател на ищеца, за да се приеме, че по силата на закона – т.е. на чл.1 от ПМС №201/93г., аналогичен чл.17а от ЗППДОП/отм./ те са били включени в капитала на дружеството-правоприемник. С други думи – предпоставка за преминаване на собствеността е предоставянето на имота на държавното предприятие за стопанисване и управление – същото, което е прието и в посоченото от касатора решение на ВКС. Въпросът не е и от съществено значение за развитието на правото, тъй като по чл.17а от ЗППДОП /отм./ има обилна съдебна практика и разглеждането на същия въпрос от ВКС по повод конкретното дело няма да доведе до засягане на неизяснен аспект на тази правна норма, което да е в обществен интерес.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че основният проблем, на който се акцентира в касационната жалба е процесуалноправен и той няма как да се разреши чрез материалноправния въпрос, който се поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване. Освен това – доказателствата по делото за предоставяне на имущество на ДАП за стопанисване и управление касаят други имоти, а не спорните. За спорните имоти по делото има данни за застрояването им с асфалтова площадка от ДАП още през 1974г., но не и данни за предоставянето на имота на държавното предприятие за стопанисване и управление по установения ред.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №100 от 31.10.07г. по гр.д. №433/06г. на Разградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Когато порокът на въззивното решение е необоснованост или съществено процесуално нарушение, вследствие на което фактическите изводи на въззивния съд се разминават с действителната фактическа обстановка по делото, същественият въпрос, който може да послужи като основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване не е материалноправен, а процесуалноправен.