О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1062
София, 14.11.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2034 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. на Р. Б., представлявана от М. Д. – прокурор в Апелативна прокуратура–София, и касационна жалба, подадена от Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез главен юрисконсулт Т. Г., против въззивно решение № 518/07.03.2017 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 5274/2016 г., в частта, с която П. и СДВР са осъдени да заплатят солидарно на Т. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 26 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводните разноски.
П. на Р. Б. излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с чл. 52 ЗЗД и необоснованост. Моли да се измени въззивното решение, като се намали размера на присъденото обезщетение „в съответствие с действителните неимуществени вреди“, без да се сочи какъв е според касатора справедливият размер на обезщетението.
Столична дирекция на вътрешните работи поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – счита, че не носи отговорност солидарно с П. на РБ, като в тази част въззивното решение е и немотивирано. Претендира присъждане на съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Насрещната страна Т. В. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря и по двете касационни жалби, че не са налице поддържаните в тях основания за допускането на касационно обжалване, както и, че същите са неоснователни. Моли за присъждане на сторените съдебноделоводни разноски в инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд установил, че на 13.01.2003г. е постановено образуването на дознание срещу Т. В. за това, че на 11.10.2000 г., противозаконно присвоил сумата 23 760 лева., която владеел, като обсебването е в големи размери – престъпление по чл.206, ал.3,пр.1, вр. ал.1, пр.1 от НК. Дознанието неколкократно е връщано за допълнително разследване от Софийска районна прокуратура, а В. е разпитван като уличено лице. На 26.03.2004г. със заповед на МВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа. На същата дата с постановление на дознател при І РПУ е определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 500 лева. Обвинителният акт е изготвен от СРП и е внесен в СРС, като е образувано нохд № 9081/2004г. С определение от 22.02.2005г., поради неявяването на В. в открито съдебно заседание, съдът е изменил мярката за неотклонение от „парична гаранция“ в „задържане под стража“, а внесената сума е отнета в полза на държавата. В. е задържан на 07.06.2005 г.
С определение от 23.06.2005г. съдът е изменил мярката „задържане под стража“ в парична гаранция 500 лева, с отбелязване, че сумата е внесена. С определение от 04.04.2006 г., постановено в открито съдебно заседание, съставът на СРС е отменил определението си, с което е даден ход на съдебното следствие и е прекратил съдебното производство, като е върнал делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 01.09.2006г. с постановление на СРП делото е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1 НПК – неоткриването на В. на посочения адрес и съответно неявяването му пред разследващия дознател. На 08.11.2006г. с постановление на прокурор при СРП е възобновено производството по делото поради постъпило искане от В., в което изрично е посочил адреса си, телефонния си номер, както и името и телефонния номер на защитника си. На 19.01.2009г. прокурор при СРП, след като е констатирал, че осем месеца делото е престояло в І РУ СДВР без по него да са извършвани действия по разследването или процесуално-следствени такива, е указал на водещия разследването в 20-дневен срок, незабавно да предприеме действия за приключване на производството, а именно – прецизиране на обвинението, разпит и предявяване на материалите по делото.
На 11.02.2009 г., с постановление на разследващ полицай при І РУ-СДВР, В. отново е привлечен като обвиняем, като наложената му мярка за неотклонение е „подписка”. С постановление от 23.09.2009г. на прокурор при СРП мерките за неотклонение са отменени. На 13.09.2009 г. с разпореждане на СРС, постановено по нохд № 10786/2009 г., съдебното производство е отново прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила, с които се нарушават правата на обвиняемия.След внасяне на поредния (пети) обвинителен акт в СРС е образувано нохд №17317/2010г. Производството е протекло в седем открити съдебни заседания, като ищецът е присъствал на всички, с изключение на едно.
На 14.05.2013г. съдът постановява оправдателна присъда, потвърдена с решение от 26.03.2014год. на второстепенния Софийския градски съд.
Софийският апелативен съд установил, също така, че В. работил като митнически инспектор и работата му харесвала; преживял много тежко установените липси; споделял, че там, където работи цари пълна анархия , счетоводството било под всякаква критика. Съдът приел, че повдигането на обвинение, задържането под стража, престоят в ареста за 20 дни, воденето на наказателното производство, наложените ограничения в придвижването и на социалните контакти имат за последица потиснатост, страх, нервно напрежение и безпокойство у В.; страх и безпокойство – имал фикс-идея, че ще го вкарат в затвора, говорел само за това, отслабнал 10 кг. Съдът приел за установено също така, че „за процесния период“ В. е признат за виновен и по други две обвинения в извършени престъпления и е осъден с присъда и одобрено от съда споразумение, съответно с „пробация“ и „глоба“. Съдът приел, че другите две наказателни производства, приключили с присъди, имат значение за обременено съдебно минало, поради което е приел, че търпените негативни изживявания във връзка с незаконното обвинение, предмет на настоящия иск, са се отразили в относително по-малка степен в сравнени с лице, което никога не е било регистрирано за извършено престъпление.
Апелативният съд посочил, че при определяне размера на обезщетението отчита още продължителността на наказателното производство срещу В. от около 11 години, която надхвърляла рамките на разумния срок и за която ищецът с поведението си по никакъв начин не бил допринесъл; неколкократното прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения; тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, ако обсебването е в големи размери; вида на наложените мерки за неотклонение, възрастта на В., както и обществено-икономическите условия в страната към датата на образуване на наказателното производство. На осн. чл. 52 ЗЗД определил справедливо обезщетение в размер на 26 000 лв.
Съдът, като се позовал на т.6 от ТР 3/2004г. на ОСГК на ВКС, приел, че отговорни за причинената вреда на В. от незаконното обвинение в извършване на престъпление е още и СДВР, защото извършените от дознателите действия, макар и под надзора на прокурора, са на независими органи, които вземат решенията си по вътрешно убеждение, съобразявайки се със закона. Приел, че отговорността на СДВР и П. е солидарна, като е изяснил, че съдът нямал задължение да разграничава действията на отделните органи и да определя доколко всеки от тях бил увредил ищеца – конкретният принос на всеки от солидарните длъжници е от значение за вътрешните им отношения, не и спрямо кредитора.
П. на РБ обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса (обобщен от състава на ВКС): следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да се обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Въпросът е включен в предмета на делото и е от значение за постановения резултат, като се установява поддържаното противоречие с ППВС № 4/1968 г., което е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на П. на РБ.
П. на РБ по настоящото дело има положението на процесуален субституент на Държавата, а още и по отношение на иска срещу СДВР – на държавен орган в изпълнение на възложената му държавна функция за защита на законността. Ето защо, касационната жалба на П. на РБ поставя във висящност пред ВКС решението, постановено, както срещу П., така и срещу СДВР, независимо, че те, в качеството си на солидарни длъжници имат положението на обикновени другари.
Ето защо, касационно обжалване на въззивното решение в рамките на оплакванията на П. следва да се допусне по отношение и на двамата солидарно отговорни ответника.
В касационната жалба на СДВР и в изложението към нея не се поставят правни въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, а само правни доводи, които могат да се квалифицират и като принципни касационни доводи по см. чл. 288 ГПК, но няма как да бъдат разгледани като правни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на СДВР.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 518/07.03.2017 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 5274/2016 г., в частта, с която П. и СДВР са осъдени да заплатят солидарно на Т. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 26 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводните разноски, по касационна жалба вх. № 5444/28.03.2017 г. на П. на РБ.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 518/07.03.2017 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 5274/2016 г., в частта, с която П. и СДВР са осъдени да заплатят солидарно на Т. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 26 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от 11.06.2014 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводните разноски, по касационна жалба вх. № 6478/11.04.2017 г. на С. д. на в.р.
Не се дължи държавна такса за разглеждане на жалбата.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: