6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 207
София, 31.07.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 7030 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 280 от 24.02.2015 година е допуснато касационно обжалване на решение № 139 от 29.05.2014 г. по гр.д. № 111/2014 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 156 от 01.11.2013 г. по гр.д. № 1160/2012 г. на Великотърновски окръжен съд и производството по предявения от Г. П. В. от [населено място] против В. А. Д. от [населено място], В. област иск, квалифициран с правно основание чл. 59 ЗЗД е прекратено като недопустимо.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси допустим ли е след издаване на заповед за изпълнение на парично задължение иск за връщане на недължимо платени суми и кога се преклудира срокът за възражение по чл. 414 ГПК при допусната в заповедта за изпълнение поправка на основанието на паричното вземане .
По процесуалните въпроси по приложението на чл. 410 ГПК, чл. 414 ГПК вр. с чл. 247 ГПК и чл. 55 ЗЗД, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила – чл. 416 ГПК. С изтичане на срока по чл. 414 ГПК, всяко възражението на длъжника, че вземането не съществува е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск.
Когато след изтичане на срока по чл. 414 ГПК, длъжникът е изпълнил доброволно задължението си и същото вземане е събрано от кредитора повторно по реда на принудителното изпълнение, длъжникът разполага с иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото без основание. В този случай искът по чл. 55, ал.1 ГПК е допустим, тъй като не е основан на твърдения, че установеното със заповедта за изпълнение вземане не съществува, а на твърдения, че едно и също задължение е платено два пъти без основание.
Редът по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка намира приложение и в заповедното производство – т. 7 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК ВКС. По реда на чл. 247, ал.1 ГПК подлежат на поправка допуснати от съда очевидни фактически грешки, изразяващи се в несъответствие между формираната истинска воля и нейното изразяване в текста на решението. По този ред се отстраняват и несъответствия, изразяващи се в погрешно изписване на имена, номера, граници на спорен имот, размер на присъдена сума. По реда за поправка на очевидна фактическа грешка обаче не могат да бъдат отстранени допуснати от страните грешки в заявените обстоятелства, на които се основава искането им; не може да бъде променена формираната воля на съда, нито да бъдат допълвани мотивите на решението.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 ГПК, в т.ч. да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането – чл. 410, ал. 2 ГПК. При издаване на заповедта за изпълнение съдът не може да се произнася по незаявено от кредитора основание на претендираното вземане, тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
След влизане в сила на заповедта за изпълнение заявителят не може да иска поправка по реда на чл. 247 ГПК на основанието на претендираното и вече безспорно установено парично вземане, нито е допустимо съдът да допусне такава поправка. Съдът може да допусне поправка на основанието по реда на чл. 247 ГПК само в случаите, когато отразеното от него основание не отговаря точно на заявеното от молителя, т.е. когато е формирал воля, че искането за издаване на заповед за изпълнение е основателно на заявеното от молителя основание, но не го е отразил точно в заповедта. След поправката обаче, с промяната на основанието, вземането се явява различно от съобщеното на длъжника. Заповедта за изпълнение, независимо дали е постановена по недопустимо искане за поправка или съдът законосъобразно е допуснал поправката, не подлежи на обжалване и пътят на защита на длъжника срещу така постановения акт е чрез възражение по чл. 414 ГПК. С промяната на основанието на вземането на заявителя, длъжникът вече отговаря за ново вземане, поради което от връчване на заповедта тече нов срок за възражение по чл. 414 ГПК. В този случай до изтичане на срока за възражение длъжникът може да предяви както иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че вземането на новото основание (след допускане на поправката) не съществува, така и да предяви възражение по чл. 414 ГПК срещу предявеното на ново основание вземане. И в двата случая заповедта за изпълнение не влиза в сила – законът презумира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение, а когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение, издадена след завеждане на иска, не може да влезе в сила.
В обжалваното въззивно решение на Великотърновски апелативен съд е прието за установено, че между страните е бил сключен договор по нот. акт № 1 от 2010 г., с който ответникът е продал на ищцата недвижим имоти в [населено място] срещу покупна цена от 85000 лева, от които 5000 платени при подписване на договора и 80000 лева дължими до 30.04.2011 г. По заявление от 25.01.2012 г. по ч. гр.д. № 94/2012 г. на Провадийски районен съд, по реда на чл. 417 ГПК на ответника е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Гергана В. – ищцата по делото, за сумата 80000 лева, дължима главница по договор за заем, обективиран в нот. акт № 146 от 2008 г. Въз основа на заповедта за изпълнение е бил издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело. С разпореждане от 19.10.2012 г. е била допусната поправка на заповедта за изпълнение по отношение на основанието за задължението, което е променено от „заем по нот. акт №.. от 2008 г.” на „дължима част от покупна цена по нот. акт № 1 от 2010 г.” По образуваното изпълнително дело ищцата е внесла 32000 лева и е предявила иск за връщане от ответника на сумата 48000 лева, заплатена от нея на 12.11.2010 г., след сключване на договора по нот. акт № 1 от 2010 г. и преди издаване на заповедта за изпълнение. При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск е за неоснователно обогатяване на ответника и е недопустим, тъй като ищцата не е подала възражение срещу заповедта за изпълнение по ч. гр.д. № 94/2012 г. на Провадийски районен съд, с което възраженията и, че не дължи продажната цена по договора са преклудирани. Прието е, че е недопустимо и направеното от ищцата искане за изменение на иска от осъдителен в иск за установяване, че не дължи сумите по издадената заповед за изпълнение, поради което производството е прекратено като недопустимо.
В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от Г. П. В. се поддържа, че съдът е формирал неправилен извод за неоснователност на иска, предявен преди допуснатата промяна на основанието по заповедта за изпълнение. Изложени са доводи за неправилност на извода за недопустимост на иска и предвид подаденото от ищцата възражение по чл. 414 ГПК след издаване на акта за поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение.
Ответникът по касационната жалба я оспорва като неоснователна.
По въведените касационни оплаквания, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
С искова молба от 17.09.2012 г. ищцата Г. П. В. е предявила срещу ответника В. А. Д. иск за връщане на сумата 48000 лева, платена без основание. В исковата молба се твърди, че на 12.11.2010 г. е сключила с ответника договор за покупка на недвижими имоти, като в срок до 30.04.2011 г. е следвало да заплати продажната цена от 80000 лева; че при сключване на сделката е превела на ответника сумата 48000 лева по банков път, а останалата сума от 32000 лева е платила в хода на принудителното изпълнение по образувано от ответника изпълнително дело за цялата продажна цена, т.е. твърди се, че сумата 48000 лева е била платена доброволно, поради което повторното и принудително събиране е без основание.
С молба от 15.04.2013 г. ищцата е поискала да бъде допуснато изменение на иска от осъдителен в установителен – да се признае за установено, че не дължи сумата 48000 лева, съставляващи част от покупната цена по нот. акт № . от 12.11.2010 г. Изменението на иска не е допуснато с определение на съда от 27.05.2013 г., а на 01.11.2013 г. е постановено решение по съществото на първоначално предявения иск, квалифициран с правно основание чл. 59 ЗЗД. С въззивното решение, след констатация за недопустимост както на иска за връщане на сумата 48000 лева, така и на изменението на иска в установителен, първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото прекратено.
При формиране на преценката за недопустимост на иска, въззивният съд не е съобразил следните факти:
Към момента на предявяване на иска на 17.09.2012 г. по гр.д. № 1160/2012 г. на Великотърновски окръжен съд няма издадена заповед за изпълнение за вземането на ответника за сумата по нот. акт № . от 2010 г. Връчената на ищцата заповед за изпълнение № 72 от 26.01.2012 г. е за задължение по договор за заем по нот. акт № . от 2008 г., т.е. за задължение без връзка с предявения иск. Съобщение за разпореждането от 19.10.2012 г. по гр.д. № 94/2012 г. на Провадийски районен съд за поправка на очевидна фактическа грешка в заповед за изпълнение № 72 от 26.01.2012 г. в основанието на претендираното от заявителя парично вземане е връчено на ищцата след предявяване на иска по гр. д. № 1160/2012 г. Предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, погрешно квалифициран като такъв по чл. 59 ЗЗД, съдържа имплицитно искане за установяване, че сумата 48000 лева не се дължи, т.е. към момента на връчване на заповедта за изпълнение (разпореждането от 19.10.2012 г. с поправеното основание) ищцата вече е оспорила по исков ред част от паричното вземане по заповедта за изпълнение, поради което заповедта не е влязла в сила.
Формирайки извод за недопустимост на предявения иск, въззивният съд не е съобразил, че отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен както в срока за възражение по чл. 414 ГПК, така и преди връчване на заповед за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането (в този смисъл и решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. ІV г.о. ВКС). Съдът не е съобразил, че бидейки сезиран с иск за установяване недължимост на вземането не е обвързан от преценката на заповедния съд влязла ли е в сила заповедта за изпълнение срещу длъжника (служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск на кредитора обхваща и наличието на възражение на длъжника и спазването на срока по чл. 414 ГПК, без да е обвързан от преценката на съда в заповедното производство – т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК ВКС).
Предвид изложеното, изводът на въззивният съд за недопустимост на предявения иск е неправилен. Искът по гр.д. № 1160/2012 г. на Великотърновски окръжен съд е предявен преди връчването на заповедта за изпълнение, поради което е допустим.
Неправилен е и формираният от въззивния съд извод за недопустимост на поисканото изменение на иска с молба от 15.04.2013 г. Изменението на иска от осъдителен в установителен в срока по чл. 214 ГПК е винаги допустимо. С молбата за изменение на иска ищцата е поискала съдът да се произнесе само относно недължимостта на оспореното вече вземане на ответника по нот. акт № . от 2010 г., което своевременно въведено искане е допустимо.
Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от нов състав на въззивния съд, който да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба при съобразяване с указанията по допустимостта на поисканото изменение на иска на основание чл. 214 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решение № 139 от 29.05.2014 г. по гр.д. № 111/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: