2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 819
гр. София, 23.06. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1398 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 142/02.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 356/2014 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 44/14.01.2014 г., изменено в частта му за разноските с определение № 1371/13.05.2014 г., постановени по гр. дело № 1099/2013 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), е обявен за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, сключеният на 14.04.2008 г. предварителен договор с нотариална заверка на подписите с рег. № 2425/14.04.08 г. на нотариус Т. В. с рег. № , по силата на който дружеството-жалбоподател прехвърля на ищците Д. П. Р. и А. Б. Р. правото на собственост върху недвижим имот – ателие № 6, с идентификатор 10135.5510.727.4.11, разположено на третия етаж на сградата, секция „”, находяща се в [населено място],[жк], местност „Б.”, ул. „К. Г. К.” № (подробно описано), заедно със съответния процент идеални части от общите части на сградата, равни на 8,79 кв.м., както и със съответните припадащи се идеални части от правото на собственост върху поземления имот с идентификатор № 10135.5510.727, върху който е разположена жилищната сграда, срещу задълженията, поети от приобретателите-ищци, посочени в т. І и т. ІІ от предварителния договор, а именно: в деня, следващ заверката на същия предварителен договор, да подпишат без възражения приетото и описано в б. „Г”, изменение на ПУП-ПРЗ №80/28.02.2008 г. на главния архитект на [община], както и в тридневен срок от издаване на заповедта на кмета на общината за неговото одобрение, да подпишат същата отново без възражения, до въвеждането на сградата в експлоатация да не предприемат каквито и да било правни и/или фактически действия срещу касатора, пряко и/или косвено, имащи за последица контрол върху подробните устройствени планове и/или извършваното строителство за и в имота на жалбоподателя, с цена в размер на данъчната оценка, която с пълното и своевременно изпълнение на задълженията в т. І и т. ІІ от предварителния договор страните приемат, че е изплатена; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваната част от въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните седем процесуалноправни въпроса: 1) допустимо ли е съдът да постанови решение по съществото на спора и да уважи иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като обяви за окончателен, предварителен договор със същественото му съдържание по отношение насрещните престации и изявленията на страните, в отклонение от това, което е формулирал ищецът в петитума на исковата молба в тази насока; 2) допустимо, респ. – законосъобразно (правилно) ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, по които няма довод във въззивната жалба, като обсъжда обстоятелства, които не са навеждани от ищеца с исковата молба, съответно – като обсъжда доказателства, които не са посочени от ищеца и не са ценени от първоинстанционния съд, и по отношение на последното няма оплакване във въззивната жалба; 3) законосъобразно ли е, предвид нормата на чл. 8, ал. 3 от ГПК, въззивният съд да основава решението си на дадени доказателства, без да е налице искане или посочване от ищеца на тези доказателства, включително и във въззивната жалба, а с това насрещната страна да се запознае едва от мотивите към решението; 4) законосъобразно ли е извод от решаващо значение за спора – по отношение установяването на даден факт, да бъде направен от въззивния съд, без да са налице признания от страните на този факт или приемането му за безспорен, при направено възражение в тази насока с отговора на исковата молба и без да са обсъдени каквито и да било доказателства в тази насока; 5) следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, както и да съобрази и отговори на всички възражения и доводи на страните; 6) законосъобразно ли е съдът да прави изводи, въз основа на мотиви към решение, постановено в друго производство между същите страни, или мотивите към такова решение не се ползват със сила на пресъдено нещо; и 7) може ли предварителният договор да бъде обявен от съда по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за окончателен, със съдържание по отношение на основанието, различно от това, което страните са договорили да бъде посочено в окончателния договор, и ако липсва уговорка за размера на цената, може ли последната да бъде определена от съда. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочени и представени (в преписи) актове на ВКС и ВС.
Ответниците по касационната жалба – ищците Д. П. Р. и А. Б. Р., в отговора си излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Първият правен въпрос в изложението на касатора се свързва с първото му касационно оплакване за недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, а именно – че в диспозитива на същото (цитиран по-горе) съдът е включил израза „…с цена в размер на данъчната оценка, която с пълното и своевременно изпълнение на задълженията в т. І и т. ІІ от предварителния договор страните приемат, че е изплатена”, който не е включен в петитума на исковата молба. Жалбоподателят поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 16/24.03.2011 г. по търг. дело № 354/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС. Това решение няма никакво отношение към изведения от касатора въпрос. В него съставът на ВКС е приел, че въззивното решение, което е било предмет на касационна проверка, е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал иска на непредявено основание – чл. 129 от ТЗ, а не се е произнесъл по съществото на спора по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ, с който е бил сезиран. В тази връзка в решението са изложени съображения, че предметът на спора е твърдяното от ищеца субективно право или правоотношение, което се инвидуализира от ищеца чрез основанието (наведения в исковата молба фактически състав) и заявения петитум (арг. от чл. 6, ал. 2 от ГПК), и че това е спорното право, предмет на процеса, чиято защита търси ищеца, и по което следва да се произнесе съдът с решението си.
В задължителната практика на ВКС никога не е имало съмнение, че с конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД ищецът търси съдебна защита на потестативното си право, което може да бъде упражнено единствено по съдебен ред, – да бъде обявен за окончателен предварителен договор, по който той и ответникът по делото са страни, както и че това субективно потестативно право е предмет на правния спор по този иск. Никога не е имало съмнение в съдебната практика и че е достатъчно в исковата молба да е посочен ясно предварителният договор, без да е необходимо да се възпроизвеждат неговите клаузи от страна на ищеца. Такова задължение има съдът – в постановеното от него решение, с което уважава иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и обявява договора за окончателен (в този смисъл е например решение № 537/08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). В случая, цитираният от страна на касатора израз, съдържащ се в обжалваната част от въззивното решение (диспозитива му) е именно една от клаузите от процесния предварителен договор. С оглед на това, по първия процесуалноправен въпрос касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По изложените съображения няма основание да се допуска касационното обжалване и по последния (седми) процесуалноправен въпрос в изложението на касатора. С възпроизвеждането на посочената клауза от процесния предварителен договор в решението си (диспозитива му), апелативният съд е разрешил и този правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, както и с посочените (и представени в преписи) от жалбоподателя, решение № 30/05.04.1973 г. по гр. дело № 13/1973 г. на ОСГК на ВС, решение № 533/30.06.1999 г. по гр. дело № 125/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 572/15.04.2003 г. по гр. дело № 2279/2002 г. на V-то гр. отд. на ВКС, които освен това, като постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., не съставляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Последната част от седмия правен въпрос е неотносима към мотивите на обжалваното решение, тъй като в тях въззивният съд не е определял размер на цена на процесния договор, каквато е постановката на тази част от въпроса. В тази връзка апелативният съд е приел нещо съвсем различно, – че процесният предварителен договор няма характера на такъв за покупко-продажба, доколкото страните не са уговаряли изплащането на цена за имота, а разкрива белезите на предварителен договор за сключване на окончателен ненаименован договор – прехвърляне на имот срещу задължение на ищците да оттеглят подадените от тях жалби, да изразят съгласието си с изменението на плана и неговото одобрение, както и да се въздържат от посочените в договора правни и фактически действия до въвеждането на сградата в експлоатация. Също в тази връзка въззивният съд е приел, че уговорката в процесния договор „…за цена, не по-висока от данъчната оценка…” следва да се тълкува, не като покупна цена (престация на купувача) по договора, а като стойност, по която ще се оформи сделката, с оглед дължимите данъци и такси при сключването й.
Извеждайки горните си изводи относно вида и характера на процесния предварителен договор (и конкретно – относно непаричната престацияа на ищците) съгласно чл. 20 от ЗЗД, апелативният съд е посочил, че споделя приетото в това отношение в мотивите към влязлото в сила между същите страни, решение № 77/15.06.2010 г. по гр. дело № 244/2010 г. на ВАпС. С това обаче, въззивният съд по настоящото дело не е приемал, че тези мотиви към влязлото в сила решение по другото дело между страните се ползват със сила на пресъдено нещо. Напротив – изрично е изтъкнато, че обвързващата сила на това влязло в сила решение е само по въпросите за наличието на основание, на възможен предмет и на липса на противоречие с добрите нрави, т.е. – по исковете по чл. 26 от ЗЗД на дружеството-жалбоподател срещу ищците по настоящото дело, които са отхвърлени по това друго дело. С това, и шестият процесуалноправен въпрос в изложението на касатора е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а съответствие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – със сочената, т. 18 (и мотивите към нея) от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Вторият процесуалноправен въпрос в изложението си жалбоподателят също свързва с оплакванията си за недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, а заедно с третия въпрос – и с оплакванията си за неправилност на същата, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – че за да приеме, че ответното дружество (сега касатор) е собственик на процесния недвижим имот, въззвният съд е обсъдил писмени доказателства, които не са посочени с исковата молба и с въззивната жалба на ищците. Поддържа се, че тези два правни въпроса са разрешени в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 29/30.03.2012 г. по търг. дело № 303/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 764/19.01.2011 г. по гр. дело № 1645/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 124/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Основното оплакване във въззивната жалба на ищците е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото не са представени доказателства, от които да е видно, че ответното дружество е собственик на процесния имот, както и че с това са нарушени чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, съобразно които съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като конкретно е посочено, че съдът не е обсъдил представените по делото скица на поземления имот и схема на самостоятелния обект. Въззивният съд е изградил извода си, че ответното дружество-касатор е собственик на процесния имот, въз основа на писмени доказателства (три нотариални акта, разрешение за строеж, удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж и удостоверение за данъчна оценка), които се намират в кориците на гр. дело № 2042/2009 г. на ВОС, което в своята цялост – всички писмени доказателства по него – са приобщени като доказателства по настоящото дело в първоинстанционното производство. Следователно, въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на правния спор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е извършил служебната проверка съгласно императивната процесуалноправна норма на чл. 363 от ГПК – по повод изрично оплакване във въззивната жалба и въз основа на писмени доказателства, които макар да не са били сочени от ищците по делото, са надлежно събрани по него. Това също не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително – с посочената такава от касатора по повод тези два правни въпроса (втория и третия в изложението), поради което и по тях няма основание да се допуска касационното обжалване.
В противоречие със задължителната практика на ВКС са разрешени, обаче, останалите два процесуалноправни въпроса (четвъртият и петият) в изложението на жалбоподателя. Те също се свързват с оплакванията му за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Без да обсъди, изрично направено възражение на касатора с отговора на исковата молба, без да обсъди доказателства по делото и без да е правено искане за отделяне като безспорно по делото, апелативният съд е приел, че е безспорно между страните, че ищците – приобретатели по процесния предварителен договор са изпълнили пълно и своевременно, поетите по него задължения, описани в т. І и т. ІІ от същия. Противоречието е не само с посочените от касатора, решение № 124/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, а и с множество други решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които са израз на трайно установената задължителна практика на ВКС, че въззивният съд, като инстанция по същество, следва да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната от жалбоподателя-ответник, част от въззивното решение, постановена по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по четвъртия и петия процесуалноправни въпроси, изведени и формулирани в изложението към касационната жалба, които обобщени, уточнени и конкретизирани, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния процесуалноправен въпрос: следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор, и може ли в тази връзка той да направи извод от решаващо значение за спора – по отношение установяването на даден правнорелевантен факт, без да са налице признания от страните на този факт или приемането му за безспорен, при направено възражение с отговора на исковата молба и без да са обсъдени каквито и да било доказателства в тази насока.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 930.08 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 142/02.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 356/2014 г. на Варненския апелативен съд – в обжалваната част – по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и относно разноските по делото;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 930.08 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.