5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
София, 12.01.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2191 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. В., чрез адвокат В. Б. от АК – П., срещу въззивно решение № 120/06.02.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 2871/2016 г.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна О. – Р., представлявана от кмета П. С., чрез адвокат Н. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските, направени в касационното производство.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Пловдивският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, осъдил А. Г. В. да заплати на [община] сумата от 17 689,14 лв. – обезщетение за ползвани имоти, собственост на общината, без правно основание, през стопанските 2011, 2012, 2013 и 2014 години, както и обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба – 27.04.2016 г., до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че общината-ищец е собственик на спорните земеделски имоти по силата на решения по чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ от 1993 г. и от 1997 г. на Поземлената комисия. А. Г. В. е упражнявал фактическа власт през исковия период, като съдът намерил, че не е налице валидно правно основание за това, противопоставимо на собственика. Съдът направил извод, че ответникът В. неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, за което дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем за спорния период от време. Посочил, че е без значение какъв е наемът за общински имоти, включително и за процесния, определени с решения на Общинския съвет. Искът е уважен, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съдът намерил, че длъжникът е изпаднал в забава от датата на поканата да плати обезщетението, което е станало с подаването на исковата молба и е присъдил търсеното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 27.04.2016 г до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.).
Поставя въпрос за тълкуване на понятието „…ако е необходимо“, употребено в чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, както и е значението му за явяването на страната по гражданско, а не наказателно дело.
Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че първостепенният съд е дал ход на делото при отсъствие на В., въпреки представен от него болничен лист, защото в него не е отразено, че лицето не може да се яви пред органите на съдебната система. Според касаторът съдът е допуснал нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, в резултат на което не е могъл да посочи и представи доказателства. Въззивният съд, не е намерил за основателно това оплакване на В. и на свой ред е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е допуснал събиране на нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК.
Въпросът е от значение за постановения резултат, но не е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза е ясна, като тълкуването й не създава затруднения в правоприлагането. Няма никакво съмнение, както и противоречие в съдебната практика, че нормата обхваща всички случаи на лично явяване пред органите на съдебната власт, какъвто е и гражданският съд по висящо гражданско делото, за което е призован като страна, свидетел или вещо лице.
Поставен е още и въпросът следва ли при определяне на обезщетение за неоснователно ползване на общински недвижим имот да бъдат взети предвид приетите наемни цени от самия административен орган и от значение ли е за определяне на обезщетението обстоятелството дали след проведена тръжна процедура е достигната действителната пазарна стойност на общинския имот.
Той също е включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат, като не е налице поддържаната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.).
Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в трайната практика на Върховния съд и Върховни касационен съд, включително формираната по реда на чл. 290 ГПК. Искът, с който разполага собственикът е именно по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изключения спрямо субекти или вид собственост не могат да се обосноват. Без значение е, че обеднилият се е община и, че вещта е частна общинска собственост. Наличието на одобрена наредба от Общинския съвет, с определен размер на наем на общинско имущество, не значи, че за исковия период от време би се намерил наемател, който да я плаща; единствен обективен критерий за определяне размера на паричното обедняване на собственика е само пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Определената от Общинския съвет съд наемна цена би имала значение при иск на наемодател против наемател за заплащане на наем, какъвто не е предявен. Цената, получена след търг, също няма отношение към реалната пазарна цена, още повече за време, предхождащо търга.
Следващият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на осн. . 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.). Той е следният: има ли значение за уважаването на иск по чл. 59 ЗЗД, предявен от административен орган-община, незаконосъобразното бездействие на органа да организира провеждането на търг за отдаване под наем на собствените си недвижими имоти и дали неизпълнението на тези административни правомощия, представляващи и задължения, може да е основание за претенция на административния орган за ангажиране гражданската отговорност на потенциални участници в търговете по Закона за общинската собственост или на адресати на административни актове и/или административни договори по ЗОС?
Няма никакви съмнения, че във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с действителните материални права и волята на собственика; дължи освобождаване (връщане) на вещта и за това не е нужна покана от собственика. Собственикът е този, който решава как да се ползва и разпорежда със своята вещ и в този смисъл бездействието му да обяви търг за отдаването й под наем не прави основателно ползването й без основание от друг правен субект. Евентуални бъдещи правоотношения между страните не дават основание на упражняваната до момента фактическата власт от несобственика.
Последният процесуалноправен въпрос, уточнен от касационната инстанция е – кога въззивният съд е длъжен да обсъди нови фактически твърдения, както и да допусне нови доказателства по делото.
Въпросът е от значение за постановения резултат. А. В. е подал бланкетна въззивна жалба. След срока за обжалване на първоинстанционното решение е депозирал допълнение към въззивната жалба с въведени нови фактически твърдения, както и с доказателствени искания. Въззивната инстанция намерила, че В. не може да сочи нови обстоятелства поради забраната на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Във въззивното решение е посочено, че съдът ще обсъди само възраженията относно „доказаността на исковете по основание и размер“.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че повдигнатият по чл. 280, ал. 1 ГПК процесуалноправен въпрос не е разгледан в цитираните от касатора решения, но е налице поддържаното в евентуалност основание – той е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
По изложените съображения, касационно обжалване следва да бъде допуснато.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 120/06.02.2017 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по в. гр. д. № 2871/2016 г.
УКАЗВА касатора А. Г. В., в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 355,78 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: