О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1465
гр. София, 22.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5140 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Д. Ж. В. срещу решение № 93/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 115/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 379/05.12.2014 г. по гр. дело № 106/2014 г. на Старозагорския окръжен съд и жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца Е. Н. А. следните суми: сумата 114 330 лв., представляваща левовата равностойност на 52 000 U., дължима по договор за продажба на право на строеж, сключен с нотариален акт № **/22.11.2000 г. на нотариус Т. К., и представляваща разлика между действително договорената цена със споразумение от 22.11.2000 г., наречено „запис на заповед“, и привидно посочената и заплатена цена по договора за продажба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата; както и сумата 37 824.81 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.01.2009 г. – 15.01.2012 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения, както за недопустимост на обжалваното решение, така и за неправилност на същото поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните десет правни въпроса: 1) относно възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута; 2) подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 от ГПК (отм.) представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД; 3) дали с издаването по реда на чл. 242 от ГПК (отм.) на изпълнителен лист въз основа на запис на заповед, оказал се впоследствие нищожен, се счита, че е спряна давността за вземането, посочено в записа на заповед, за което вземане се твърди, че е цена по друго правоотношение; 4) дали изявление на длъжника, което сочи само на определени отношения между страните, без да съдържа изрично признание, че исковата сума се дължи, респ. – без това волеизявление да е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД; 5) дали в случаите, когато изпълнителното производство е започнало въз основа на изпълнителен лист, който впоследствие е бил обезсилен заради това, че извънсъдебното изпълнително основание, на което е издаден, е било прието за нищожно – чл. 252 от ГПК (отм.), се запазва действието на спирането на давността по аргумент от чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, или по аргумент от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД спирането и прекъсването на давността се заличават с обратна сила и в хипотезата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД; 6) може ли нищожен запис на заповед, в който не се съдържат индиции за каузално правоотношение, да служи като основание за възникване и доказване на задължение за доплащане на цена по друго правоотношение между същите страни; 7) следва ли съдът при липса на неяснота да тълкува волята на страните и да приема, че оказалият се нищожен запис на заповед представлява споразумение, с което е уговорена като дължима сума във връзка с друго правоотношение между страните, при условие, че индиции за каквото и да било друго правоотношение напълно липсват; 8) относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; 9) следва ли въззивният съд преди постановяване на решението си да направи самостоятелна преценка на събраните доказателства и на доводите на страните, както и да направи свои изводи, независимо от тези на първата инстанция; и 10) следва ли съдът да се произнесе по всички доказателствени искания, доводи и възражения на страните, които са надлежно заявени. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: първият въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 4/29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС; вторият въпрос – с т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; третият въпрос – с решение № 67/10.07.2012 г. по търг. дело № 405/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 31/09.09.2010 г. по търг. дело № 400/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; четвъртият въпрос – с решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; петият въпрос – с решение № 1272/12.01.2009 г. по гр. дело № 5565/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; шестият въпрос – с решение № 21/15.03.2012 г. по търг. дело № 1144/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 78/17.07.2009 г. по търг. дело № 29/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС; седмият въпрос – с решение № 16/28.02.2013 г. по търг. дело № 218/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и посочените в него: решение № 504/26.07.2010 г. по гр. дело № 420/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. дело № 856/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по търг. дело № 761/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/13.05.2010 г. по търг. дело № 566/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 105/30.06.2011 г. по търг. дело № 944/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; осмият въпрос – с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; деветият въпрос – с решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и десетият въпрос – с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 257/24.09.2013 г. по гр. дело № 7/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 42/13.08.2010 г. по гр. дело № 121/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 7/09.07.2010 г. по търг. дело № 456/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 93/06.07.2010 г. по търг. дело № 808/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС. По отношение на петия правен въпрос жалбоподателката навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. Н. А. в отговора си излага становище и подробни доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Разрешение на първия изведен от страна на жалбоподателката правен въпрос е дадено с посоченото от нея ТР № 4/29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи. В мотивите към това тълкувателно решение е разяснено и че в случаите, при които е предявен иск за присъждане на левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. В противоречие с така дадените задължителни указания и разяснения по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, с обжалваното въззивно решение апелативният съд е присъдил, претендираната от ищеца левова равностойност от 114 330 лв. на 52 000 U., приемайки в мотивите към решението си, че именно в тази чужда валута страните са уговорили, дължимата на ищеца от жалбоподателката-ответница, процесна разлика между действително договорената от тях продажна цена от 62 000 U., и привидно посочената в нотариалния акт и заплатена от нея цена по договора за продажба на правото на строеж от 10 000 U..
Вторият правен въпрос е разрешен от въззивния съд, също в противоречие със задължителната практика на ВКС. В т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 от ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. За да намери, че процесното вземане на ищеца не е погасено по давност и уважи исковете му по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, в мотивите към обжалваното решение апелативният съд е приел напълно противоположния извод, а именно, – че подадената от ищеца на 30.01.2002 г. молба по чл. 242, във вр. с чл. 237 от ГПК (отм.) за издаване на изпълнителен лист за процесното вземане от 52 000 U. на извънсъдебно изпълнително основание (процесния документ от 22.11.2000 г., озаглавен „запис на заповед“, но нищожен като такъв), представлява по своята природа молба за предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането на ищеца и че е прекъснала давността на основание чл. 116, б. “в“ от ЗЗД.
Няма основание да се допуска касационното обжалване по третия и петия правни въпроси, изведени в изложението на жалбоподателката. В мотивите си въззивният съд е приел за установено, че на 06.02.2002 г. ищецът е подал молба за образуване на изпълнителен процес и е било образувано изпълнително дело, което и „до момента“ не е прекратено. С оглед на това и позовавайки се на ППВС № 3/18.11.1980 г., съдът е приел, че докато трае изпълнителният процес относно вземането, давност не тече, включително – и „към момента“ (следва да се разбира моментът на приключване на съдебното дирене във въззивното производство), следователно – не е изтекла и към датата на подаване на исковата молба. В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд не е приемал нито, че давността е била спряна с издаването по реда на чл. 242 от ГПК (отм.) на изпълнителния лист в полза на ищеца – въз основа на нищожния запис на заповед (каквато е постановката на третия въпрос), нито че този изпълнителен лист е бил обезсилен (каквато е постановката на петия въпрос). Поради това, тези два правни въпроса не са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение и не съставляват в случая общи основания за допускане на касационното обжалване, с оглед което не е необходимо да се обсъждат и наведените във връзка с тях допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е намерил, че в случая погасителната давност е била прекъсната и на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, тъй като жалбоподателката-ответница е направила няколко признания за процесното вземане на ищеца от 52 000 U. – два пъти пред следовател и три пъти пред съда. По-конкретно е прието за установено, че по повод образуваното срещу ищеца наказателно производство и в негово присъствие, в качеството си на свидетел жалбоподателката-ответница е направила признания, че те двамата договорили цена за двата обекта – кафе и гараж (за правото на строеж за тях) от 62 000 U.; че от договорената цена тя платила 10 000 U., равностойността на които била вписана в договора за продажба (нотариалния акт), а за разликата до договорената цена в деня на продажбата подписала запис на заповед за остатъка от 52 000 U.; както и че са категорични признанията ?, че поводът да се подпише този запис на заповед е, че тя дължи договорената продажна цена над 10 000 U. до договорените 62 000 U.. Въззивният съд е приел също, че тези признания пред наказателния съд са направени на 07.06.2005 г., 12.11.2008 г. и 15.12.2011 г. и че след всяко прекъсване започва да тече нова давност, което означава, че към датата на подаване на исковата молба – 16.01.2012 г. петгодишната давност за вземането на ищеца от договорното основание, не е изтекла.
От друга страна, в посоченото в изложението на жалбоподателката във връзка с четвъртия правен въпрос, решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, е прието следното: Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
От горното е видно, че противоречие между обжалваното въззивно решение и цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е налице само относно адресирането, но не и относно съдържанието на волеизявлението на длъжника, с което се прави признание на дълга. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне само по втората част от четвъртия изведен правен въпрос, а именно – дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по останалите пет правни въпроса в изложението на жалбоподателката. За да установи действителната воля на страните и техните действителни отношения относно уговорената от тях продажна цена и конкретно – относно процесния остатък от нея, апелативният съд – предвид наведените твърдения, доводи и възражения на страните, е обсъдил събраните по делото относими и допустими доказателства – не само процесния, документ, озаглавен „запис на заповед“, приет впоследствие за нищожен като такъв и имащ характера на двустранно подписно споразумение, а и подписания от тях нотариален акт, останалите относими и допустими писмени доказателства, посочените и по-горе признания на жалбоподателката-ответница и допустимите свидетелски показания по делото. При обсъждането и преценката на тези доказателства в мотивите към обжалваното решение, последните пет правни въпроса не са разрешени в противоречие с цитираната от страна на жалбоподателката практика на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи и че формулировката на шестия и седмия въпрос, както и обосноваването на твърдяното противоречие по останалите три правни въпроса, се извежда най-вече, не от приетото в мотивите към обжалваното решение, а се свързва с оплакванията на самата жалбоподателка срещу него – за недопустимост и за неправилност на същото. Тези оплаквания, както е разяснено в т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват общи и допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а могат да са касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не могат да бъдат обсъждани в определението по чл. 288 от ГПК, а едва в решението по чл. 290 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по следните изведени от жалбоподателката правни въпроси: 1) относно възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута; 2) подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 от ГПК (отм.) представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД; и 3) дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 3 043.10 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 93/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 115/2015 г. на П. апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателката Д. Ж. В. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 3 043.10 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната ? жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.