2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
гр. София, 11 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4907 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационни жалби на ищцата С. И. Г. и на ответника Д. п. „Р. на в. д.“ (ДП „РВД“) срещу решение № 1910/23.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 15529/2016 г. на Софийския градски съд (СГС); и втора касационна жалба на ищцата срещу решение № 5737/02.08.2017 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК по същото въззивно гр. дело на СГС.
С обжалваното решение № 1910/23.03.2017 г., при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № II-11112/14.07.2016 г. по гр. дело № 6897/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е постановено следното: уважени са предявените по делото искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ относно длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № 5/23.01.2015 г. на генералния директор на ответното предприятие, с която е прекратено трудовото правоотношение относно тази длъжност, ищцата е възстановена на същата длъжност и ответното предприятие е осъдено да ? заплати сумата 54 475.26 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение през периода 24.01.2015 г. – 24.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 12.02.2015 г. до окончателното изплащане на сумата по главницата; и са отхвърлени предявените по делото искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ относно длъжността „директор“ на Дирекция „Информационни системи“, както и иска с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за обезщетение за неспазен срок на предизвестие при уволнението.
С обжалваното решение № 5737/02.08.2017 г. е оставена без уважение молбата на ищцата за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на горното въззивно решение № 1910/23.03.2017 г. чрез произнасяне по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 1 от КТ, във вр. с чл. 62 от колективен трудов договор (КТД) и с чл. 23 от вътрешни правила за работната заплата (ВПРЗ), действали към датата на уволнението при ответното ДП „РВД“.
При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че подадената от ищцата С. Г., касационна жалба с вх. № 72815/01.06.2017 г. срещу решение № 1910/23.03.2017 г. е процесуално недопустима, поради липса на предмет. Това е така, защото с тази жалба ищцата иска отмяна на посоченото решение „в частта“, с която въззивният съд „не се е произнесъл“ по въззивната ? жалба относно „иска“ с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 62 от КТД и с чл. 23 от ВПРЗ, т.е. – иска се отмяна на непостановена „част“ от въззивното решение, каквато „част“ то всъщност няма. Такава „жалба“ поначало има характера на молба по чл. 250 от ГПК, но в случая ищцата е подала молба за допълване на въззивното решение № 1910/23.03.2017 г. и до СГС, който я е оставил без уважение с постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 5737/02.08.2017 г., срещу което е подадена втората касационна жалба на ищцата. Предвид изложеното, подадената от ищцата касационна жалба с вх. № 72815/01.06.2017 г. следва да се остави без разглеждане и касационното производство по делото следва да се прекрати в частта по тази жалба.
Останалите две касационни жалби по делото са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на касационно обжалване въззивни решения.
С касационната жалба на ответното ДП „РВД“ въззивното решение № 1910/23.03.2017 г. е обжалвано в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ относно длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя-ответник по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) ръководна ли е длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“ и попада ли в приложното поле на чл. 328, ал. 2 от КТ, в светлината на специфичния предмет на дейност на работодателя ДП „РВД“ по аеронавигационно обслужване на въздушното движение – дейност от обществен интерес и с обществена значимост, част от която са и дейностите по осъществяване на аеронавигационно информационно обслужване, информационно обслужване на дейностите по търсене и спасяване на въздухоплавателни средства и управление на система за безопасност на въздушното движение (чл. 53 от ЗГВ); 2) какви задължения следва да са включени в трудовата (длъжностната) характеристика на лицата, осъществяващи ръководни длъжности, за да се приеме, че същите са част от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ; и 3) допустимо и правилно ли е съдът да тълкува стеснително и ограничително термина „ръководство на предприятието“ в § 1, т. 3 от ДР на КТ, като свежда същия единствено до такива лица, за чиито длъжности единствено са предвидени конкретни задачи съгласно бизнес-плана и годишния план за дейността на предприятието. Касаторът-ответник навежда едновременно и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с: определение № 670/25.10.2016 г. по гр. дело № 2753/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 1348/29.12.2014 г. по гр. дело № 4705/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 78/11.02.1995 г. по гр. дело № 1168/1994 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 1545/28.12.2009 г. по гр. дело № 1621/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 442/08.06.2010 г. по гр. дело № 1621/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 535/19.12.2012 г. по гр. дело № 83/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 6112/17.12.2010 г. по възз. гр. дело № 9628/2010 г. на СГС, решение от 10.06.2010 г. по гр. дело № 317/2010 г. на СРС, определение № 1609/27.12.2011 г. по гр. дело № 535/2011 г. на ВКС, решение № 198/13.05.2014 г. по възз. гр. дело № 237/2014 г. на Врачанския окръжен съд, решение № 134/30.04.2009 г. по възз. гр. дело № 112/2009 г. на Старозагорския окръжен съд, определение № 175/18.02.2010 г. по гр. дело № 1892/2009 г. на ВКС, решение № 908/26.05.2009 г. по възз. гр. дело № 1016/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, определение № 1404/18.11.2009 г. по гр. дело № 1388/2009 г. на ВКС, решение № 4156/20.05.2016 г. по възз. гр. дело № 464/2016 г. на СГС и определение № 900/06.12.2016 г. на ВКС; поддържа и че трите въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В отговора на ищцата се излагат доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и за неоснователност на касационната му жалба.
В мотивите към обжалваното от ответника решение № 1910/23.03.2017 г. въззивният съд е приел за установено, че ищцата е заемала по трудов договор с ответника длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“ към Дирекция „Информационни системи“ и по втори трудов договор – по вътрешно съвместителство – и длъжността „директор“ на същата дирекция. Приел е също, че последната длъжност е ръководна, но длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“ не е част от ръководствотото на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ.
За да достигне до този решаващ извод по делото, СГС, позовавайки се на множество решения на ВКС (решение № 123/13.09.2016 г. по гр. д. № 117/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 15/02.02.2017 г. по гр. д. № 2303/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 442/08.06.2010 г. по гр. д. № 1621/2009г. на III-то гр. отд., решение № 111/12.03.2012 г. по гр. д. № 726/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 388/06.12.2012 г. по гр. д. № 582/2012 г., на III-то гр. отд., решение № 198/19.12.2016 г. по гр. д. № 601/2016 г. на III-то гр. отд.), е възприел следните принципни съображения:
Характерът на длъжността като ръководна се определя не от нейното наименование, а от съдържанието на трудовите функции по длъжностната характеристика. Служители от ръководствотото на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 2, във вр. § 1, т. 3 от ДР на КТ са служители, от чиято трудова функция пряко зависи дейността на предприятието или на отделни негови звена, с оглед постигането на съответните цели по предмета на дейност на работодателя. Дали един служител е част от ръководството на предприятието или не, е винаги фактически въпрос, при разрешаването на който наименованието на длъжността не е определящо. От съществено значение са възложените на служителя трудови функции, както и мястото на длъжността в системата на управление на предприятието. Основанието по чл. 328, ал. 2 от КТ намира приложение, независимо дали служителят е пряко и непосредствено подчинен на управителя или е подчинен посредством други служители в управленската структура на предприятието. То е приложимо по отношение на всички лица, на които е възложено управлението на трудовия процес във всяко едно отделно звено на предприятието. Приносът на различните звена за резултатите от работата на предприятието обаче не е еднакъв. Целта на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 2 от КТ е да улесни управителя за постигане на предвидените в бизнес-плана стопански резултати, като му дава възможност да формира ръководния екип, с който да работи за постигането на тези цели. Затова то трябва да се прилага само по отношение на онези ръководни служители, които ръководят звена, от работата на които зависят стопанските резултати на предприятието, но не и по отношение на такива, които ръководят звена, от работата, на които постигането на тези резултати не зависят пряко. Служители от ръководството на предприятието са например главният счетоводител, главният юрисконсулт, началници на отдели и служби, ръководители на цехове и други производства, когато отговарят за цялостния производствен процес.
При така възприетите въз основа практиката на ВКС, принципни съображения, въззивният съд е приел, че длъжността „директор“ на Дирекция „Информационни системи“ е ръководна, изхождайки от мястото на тази дирекция в структурата на ответното предприятие и от задълженията, съдържащи се в длъжностната характеристика за тази длъжност, като е съобразил следното:
Дирекция „Информационни системи“ е част от специализираната администрация на ответното ДП „РВД“, която осъществява основния му предмет на дейност. Цялостната стратегия на предприятието за постигане на икономически и финансов растеж се гради на приложението на информационни системи и технологии, внедряване на нови и поддръжка, обновяване и модернизиране на съществуващите; това се извършва при непрекъснат анализ на качеството и оценка на безопасността на информационните системи. За тези дейности, които са част от основния предмет на дейност на предприятието, отговаря именно дирекция Дирекция „Информационни системи“, чийто директор е била ищцата, като съгласно длъжностната характеристика за тази длъжност, директорът ръководи и координира дейности по организацията на планирането, вътрешно-нормативната регулация и процесите по проектиране, внедряване и поддръжка на информационните технологии в централното управление, регионалните центрове и летищните центрове на ответното ДП „РВД“, в съответствие със стратегията на предприятието. Сред основните задължения на директора са организиране, координиране и възлагане на всички дейности, свързани с модернизиране на съществуващите и внедряване на нови информационни системи и технологии в цялото предприятие. Длъжността е пряко подчинена на заместник-генералния директор по техническата дейност, а от своя страна директорът ръководи служителите от отделите и секторите в Дирекция „Информационни системи“. Длъжността е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, тъй като тази дирекция участва в основния предмет на дейността на ответното предприятие, част от който е осъществяване на аеронавигационно информационно обслужване, информационно обслужване на дейностите по търсене и спасяване на въздухоплавателни средства и управление на системата за безопасност на въздушното движение (чл. 53 от ЗГВ), както и осигуряване на сигурността в гражданското въздухоплаване (чл. 16к от ЗГВ). Тези дейности са свързани с необходимост от непрекъснат контрол, анализ и оценка на внедрените в предприятието информационни системи, за което отговаря ръководената от ищцата дирекция. В годишния план за 2015 г. са посочени основните задачи, които следва да бъдат изпълнени от всяко ниво от структурата на предприятието с цел подобряване резултатите от дейността му като част от стратегията за постигане на поставените в бизнес-плана задачи и цели. Заложените за Дирекция „Информационни системи“ задачи са свързани с внедряване на нови и поддръжка, обновяване и модернизиране на съществуващите информационни технологии, необходими за подобряване дейността на предприятието и повишаване икономическите показатели и достигане на заложените в програмата цели. От изложеното още веднъж е направен извод, че Дирекция „Информационни системи“ извършва дейности от основния предмет на дейност на предприятието, част е от стопанските процеси, и ръководителят на дирекцията е част от ръководството на предприятието.
Също предвид възприетите въз основа практиката на ВКС, принципни съображения, въззивният съд е приел, че длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“ в същата дирекция не е ръководна, като е съобразил следното:
Съгласно длъжностната характеристика за тази длъжност, началникът на отдела ръководи и участва в дейността по поддръжката и развитието на информационната инфраструктура на предприятието, организира и извършва администриране и поддръжка на информационните системи в централното управление, регионалните центрове и летищните центрове на ответното ДП „РВД“, проучва технологичните новости и планира развитието на отдела. Длъжността е пряко подчинена на Директора на дирекция „Информационни системи“, като от своя страна началникът на отдела ръководи служителите от отдел „Информационна структура“. Тази (последната) процесна длъжност не е ръководна, защото на заемащото я лице не е възложено ръководството на трудовия процес в предприятието – макар да му е възложено да ръководи служителите от отдела, с оглед задълженията съгласно длъжностната характеристика, същите са свързани единствено с дейности по техническо обезпечаване на дейността на предприятието. Същото е прието за установено и предвид структурата на ответното предприятието, а именно – Дирекция „Информационни системи“ се състои от три отдела и един сектор; отделите и секторите в дирекциите на ответното ДП „РВД“ са най-низовите звена в предприятието, като служителите в тях имат единствено изпълнителски функции, определени от директора на съответната дирекция. Отделът се ръководи от началник, но трудовият процес се ръководи от директора на дирекцията – именно директорът има правомощия да организира и планира трудовия процес, да разпределя задачи между служителите от отдела и да контролира изпълнението им; директорът ръководи отделите и секторите, които са част от дирекцията, той определя цялостната ? дейност, възлага конкретните задачи и цели, следи за реализирането и изпълнението им и контролира служителите от отделите; директорът упражнява властнически и контролни правомощия над дейността на отделите; на директора е възложено ръководството на трудовия процес – неговото организиране и планиране, разпределение на задачи между подчинените работници и служители и контролиране на тяхното изпълнение.
Така изложените мотиви към обжалваното от ответника въззивно решение № 1910/23.03.2017 г. са в пълно съответствие, както с цитираната от въззивния съд задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, така и с решение № 250/13.02.2014 г. по гр.д. № 2682/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 272/14.10.2016 г. по гр.д. № 1691/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а също – и с посочените в изложението на касатора-ответник, решение № 442/08.06.2010 г. по гр. дело № 1621/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС (на него се е позовал и СГС) и решение № 535/19.12.2012 г. по гр. дело № 83/2012 г., постановени също по реда на чл. 290 от ГПК. В тази задължителна практика на ВКС са възприети принципните съображения, възприети (цитирани) и в обжалваното въззивно решение (поради което не е необходимо те да се преповтарят), като в пълно съответствие с тях въззивният съд е извършил и конкретната преценка дали е ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2, във вр. § 1, т. 3 от ДР на КТ, всяка една от заеманите от ищцата две процесни длъжности.
Съгласно тази задължителна практика на ВКС (както е приел и въззивният съд, така сочи и самият касатор-ответник), въпросът дали един служител е част от ръководството на предприятието или не, е винаги фактически въпрос по конкретното дело, поради което и първият въпрос в изложението на касатора-ответник (ръководна ли е процесната длъжност „началник“ на Отдел „Информационна структура“ и попада ли в приложното поле на чл. 328, ал. 2 от КТ, в светлината на специфичния предмет на дейност на ответника-работодател ДП „РВД“ …) не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да може да обуслови допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По аналогични съображения не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и третият въпрос в изложението на касатора-ответник (допустимо и правилно ли е съдът да тълкува стеснително и ограничително термина „ръководство на предприятието“ в § 1, т. 3 от ДР на КТ …), който по своята същност съставлява формулирано във въпросителна форма касационно оплакване по чл. 281 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не съставлява основание за допускане на касационното обжалване и вторият правен въпрос на касатора-ответник – какви задължения следва да са включени в трудовата (длъжностната) характеристика на лицата, осъществяващи ръководни длъжности, за да се приеме, че същите са част от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ. Този въпрос е некоректно формулиран, тъй като съгласно задължителната практика на ВКС, цитирана в обжалваното въззивно решение, преценката дали дадена длъжност е ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2, във вр. § 1, т. 3 от ДР на КТ е винаги конкретна и комплексна, като от значение са не само задълженията по длъжностната характеристика (каквато е постановката на въпроса), а – цялостната трудова функция, осъществявана на длъжността, както и мястото ? в системата на управление на предприятието, респ. – дали служителят ръководи звено, от работата на което зависят стопанските резултати на предприятието, а не звено, от работата, на което постигането на тези резултати не зависят пряко.
Отделно от горното, не са налице и наведените от касатора-ответник, допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Правните изводи във въззивното решение № 1910/23.03.2017 г. (както вече стана ясно) не са в противоречие с двете посочени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. След като обжалваното въззивно решение е съобразено с трайно установената задължителна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, то не са налице и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК – без значение е дали обжалваното въззивно решение е в противоречие с останалите посочени от касатора-ответник съдебни актове, които не съставляват задължителна съдебна практика; респ. – формулираните от него правни въпроси (освен че не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване) не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл – т.т. 2, 3 и 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В касационната жалба на ищцата С. Г. срещу постановеното по реда на чл. 250 от ГПК въззивно решение № 5737/02.08.2017 г., се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на процесуалните правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката-ищца по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв е видът обективно съединяване на искове за признаване уволнението за незаконно и за обезщетение, основано на клауза на колективен трудов договор – кумулативно или евентуално; и 2) колко иска са предявени, при условие, че ищецът претендира едно обезщетение за незаконно уволнение на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и второ обезщетение на основание клаузите на колективния трудов договор. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението на ищцата се сочат и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК и се цитира съдебна практика по приложението на чл. 271, ал. 2 от ГПК, но в тази връзка няма формулиран правен въпрос, нито пък тази практика се свързва по някакъв начин в изложението с двата формулирани в него правни въпроса, по отношение на които се поддържа хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответното ДП „РВД“ в отговора си на тази касационна жалба на ищцата, излага съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното от ищцата решение № 5737/02.08.2017 г., въззивният съд е установил, че с молбата си по чл. 250 от ГПК ищцата е поискала допълване на решение № 1910/23.03.2017 г. чрез произнасяне от СГС по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 1 от КТ, във вр. с чл. 62 от КТД и с чл. 23 от ВПРЗ, действали към датата на уволнението ? при ответното ДП „РВД“. В молбата си ищцата поддържа, че въззивният съд дължал произнасяне по тази претенция, тъй като тя била предявена при условията на евентуалност в случай на уважаване на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, и при отмяната на отхвърлителното първоинстанционно решение се възстановила висящността на този „иск“. СГС е приел, че тази претенция не е предявена в условията на евентуалност спрямо главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК; приел е, че пред районния съд са били предявени три иска в условията на обективно кумулативно съединяване, а именно – иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на извършеното от ответника уволнение за незаконно и неговата отмяна; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението работа; и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, вр. чл. 62 от КТД и чл. 23 от ВПРЗ за заплащане на обезщетение за оставане без работа; съединяването на тези искове е кумулативно, при което съдът следва да разгледа и да се произнесе по всеки един от тях. По тези съображения СГС е намерил за неоснователен довода на ищцата, че СРС не е бил длъжен да се произнесе по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. т. 1 КТ, вр. чл. 62 от КТД и чл. 23 от ВПРЗ след като е отхвърлил претенцията ? за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. В тази връзка въззивният съд е приел и че неоснователно ищцата разделя иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа на две отделни претенции – такава, обвързана с чл. 225, ал. 1 КТ, и такава, основана на чл. 62 от КТД и чл. 23 от ВПРЗ. Съдът е приел, че е предявен един иск, чието основание е оставането на ищцата без работа в периода след уволнението, като позоваването на чл. 62 от КТД и чл. 23 от ВПРЗ е релевантно за определяне на размера на исковата претенция и не обосновава втори самостоятелен иск за присъждане на обезщетение за оставане без работа. Въззивният съд е приел също, че СРС е бил длъжен, но е пропуснал да се произнесе в цялост по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, вр. чл. 62 от КТД и чл. 23 от ВПРЗ за заплащане на обезщетение за оставане без работа, тъй като в решението на първата инстанция липсва произнасяне по този иск в частта относно обоснования с КТД, по-висок размер на дължимото обезщетение. СГС е установил също, че ищцата е поискала допълване на първоинстанционния съдебен акт по реда на чл. 250 ГПК, но с определение от 30.09.2016 г. районният съд е отказал да разгледа това искане, като ищцата не е подала жалба срещу това определение и то е влязло в сила. С оглед на това, въззивният съд е намерил за недопустимо да го преразглежда и да се произнася по тази част на исковата претенция за заплащане на обезщетение за оставане без работа.
В трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС, например – ТР № 3/19.03.1996 г. на ОСГК) и в правната доктрина никога не е имало съмнение, че предвид тяхното естество, обективното съединяване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на незаконно уволнение и по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, е винаги кумулативно, като те са в съотношение на обусловеност – този по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е обуславящ, а този по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е обусловен от първия; респ. – константната съдебна практика никога не е приемала, че тези два иска могат да са обективно съединени помежду си при условията на евентуалност. Такова разрешение – за наличие на процесуална възможност за евентуално съединяване на тези искове, не е прието и в нито един от съдебните актове, посочени в изложението на жалбоподателката-ищца.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 228, ал. 1 и 2, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ пределно ясно следва, че когато ищецът, предявил иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, се позовава на клауза от КТД, в която е предвиден по-голям размер на обезщетението за оставане без работа поради незаконното уволнение (както в случая – съгласно чл. 62 от КТД, при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на 2 пъти брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, за период не по-дълъг от 6 месеца), той не предявява (независимо как е формулиран петитумът на исковата молба) нов иск, различен от този по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а единствено претендира по-висок от законоустановения в чл. 228, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, размер на обезщетението за оставане без работа поради незаконното уволнение – така, както този размер е уговорен в КТД, за което законът изрично дава възможност в чл. 228, ал. 2 от КТ. По това тълкуване на закона в съдебната практика също никога не е имало съмнения.
Предвид гореизложеното, и двата правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката-ищца, не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – също т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Отделно от горното, вторият от тези правни въпроси в случая е и без значение за изхода на делото, респ. – не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същественото в случая е, че след като с влязлото в сила определение на първоинстанционния съд е оставена без разглеждане молбата на ищцата за допълване на първоинстанционното решение, с което СРС не се е произнесъл по целия предмет на иска ? по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – претендирания по-голям (двоен) размер съобразно клаузата на чл. 62 от КТД – над законоустановения размер по чл. 228, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, то тази част от тази ? парична искова претенция за обезщетение не е станала и не би могла по никакъв начин да стане предмет на въззивното производство, поради което произнасяне от въззивния съд по същата тази част от исковата претенция би било процесуално недопустимо, както е прието в обжалваното от ищцата решение № 5737/02.08.2017 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК. Същият би бил крайният резултат при тази хипотеза, и ако се касаеше за отделен самостоятелен иск за заплащане на парична сума (а не за част от такъв).
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска и по двете процесуално допустими жалби на страните, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал.ал. 1, 3, 4 и 8 и чл. 81 от ГПК, всяка от страните по делото дължи и следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна, претендираните от последната разноски за изготвяне на отговор на касационна жалба, но не и разноски за подаване на касационна жалба. Ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната му жалба – в размер 5 400 лв. Ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на двата отговора на касационните ? жалби – в общ размер 240 лв. (по 120 лв. за всеки), определен съгласно чл. 23, т. 1, предл. последно, във вр. с чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 72815/01.06.2017 г., подадена от С. И. Г. срещу решение № 1910/23.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 15529/2016 г. на Софийския градски съд; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 4907/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, – в частта по тази жалба.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1910/23.03.2017 г. – в частта, с която са уважени, предявените по делото искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ относно длъжността „началник“ на Отдел „Информационна структура“, както и на решение № 5737/02.08.2017 г., двете постановени по въззивно гр. дело № 15529/2016 г. на Софийския градски съд.
В останалата част въззивното решение № 1910/23.03.2017 г. не е обжалвано.
ОСЪЖДА Д. п. „Р. на в. д.“ да заплати на С. И. Г. сумата 5 400 лв. (пет хиляди и четиристотин лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА С. И. Г. да заплати на Д. п. „Р. на в. д.“ сумата 240 лв. (двеста и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане едната касационна жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: