6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 11.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4321 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. И. А. и по касационна жалба на ответницата С. Н. Г. срещу решение № 1229/15.06.2016 г., постановено по гр. дело № 3668/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановена частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред САС част на решение № 1345/25.02.2015 г. по гр. дело № 8013/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е признато за установено, на основание чл. 415, във вр. с чл. 422 от ГПК и във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата 49 574.47 E. – главница по договор за паричен заем от 13.03.2007 г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 167, том І, дело № 153/2007 г. на нотариус с рег. № 030, ведно със законната лихва за периода от 14.09.2012 г. до окончателното изплащане, и установителният иск е отхвърлен за разликата над тази сума до признатия за установен от първата инстанция дължим размер от 87 200 E.; разноски по делото са възложени в тежест и на двамата жалбоподатели.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответницата – в останалата част, с която установителният иск е частично уважен.
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В подадения от ответницата отговор на касационната жалба на ищеца, се излага становище, че не следва да се допуска касационното обжалване по нея, по съображения, че никъде в изложението на ищеца не е формулиран нито един правен въпрос, като ответницата се позовава на тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В подадения от ищеца отговор на касационната жалба на ответницата, се излага становище за неоснователност на същата, както и че не следва да се допуска касационното обжалване по нея на основание чл. 280 от ГПК, но вместо съображения в тази насока ищецът преповтаря част от касационните си оплаквания за неправилност на обжалваната от него част на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец С. И. А. се твърди, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, но от страна на касатора-ищец действително (както поддържа в отговора си ответницата) не е формулиран нито един материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд, който въпрос да е обусловил изхода на спора по делото, и който да е разрешен в противоречие с двете посочени тълкувателни решения. Вместо това в изложението са преповторени част от съдържащите се в касационната жалба на ищеца, оплаквания за неправилност на обжалваната от него част на въззивното решение. Последните, обаче, представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, тези оплаквания не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК. Същото следва и от задължителните указания, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата, респ. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани в изложението на касатора на каквито и да било правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по жалбата на ищеца, тъй като с изложението към нея не е наведено общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ответница С. Н. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните пет правни въпроса: 1) разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК представлява ли пречка за гражданския съд да установява нищожност на сделка на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с текстове от НК или поради противоречие с правни норми от граждански закони (в случая – ЗКИ), чието нарушение осъществява състав на престъпление, без да е налице влязла в сила присъда за това престъпление; 2) може ли въззивният съд да назначи експертиза, без да е налице искане за назначаване на такава пред първата инстанция от страна на въззивника-ответник и без да е налице оплакване от страна на въззиваемия-ищец за допуснати процесуални нарушения, при наличие на отказ от първата инстанция да се допусне такава експертиза по искане на ищеца; 3) правилно ли е с оглед нормата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, при наличие на задължение за заплащане на две главници по два договора за заем и начислени неустойки по първия, с извършените плащания от заемателя-длъжник без посочване кое от задълженията погасява, да се приеме, че плащанията погасяват най-напред неустойките по първия договор, а не главницата по втория; 4) при иск за дължимост на парична сума, когато ответникът е заявил, че е погасил част от вземането, претендирано от ищеца, и е представил доказателства за това, в които не фигурира точният размер на погасяването, кой – ищецът или ответникът следва да установи точния размер на непогасената част; и 5) длъжен ли е съдът в абсолютно всички случаи да събира по свой почин доказателства с оглед приложението на чл. 162 от ГПК, дори когато са налице изрични възражения от страна на ответника, че размерът на иска не е доказан и поради това същият следва да бъде отхвърлен, а ищецът не проявява никаква процесуална активност за попълване на делото с доказателства относно действителния размер на иска, или искът следва да се отхвърли като недоказан. Жалбоподателката подържа, че въззивният съд е разрешил първите три въпроса в противоречие, както следва: първия – с решение № 855/25.10.2005 г. по търг. дело № 121/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, втория – с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, третия – с решение № 111/27.10.2009 г. по търг. дело № 296/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 233/22.01.2013 г. по търг. дело № 914/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; т.е. по отношение на тези три въпроса се навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. По отношение на последните два въпроса, както и на първия, жалбоподателката поддържа те да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Апелативният съд е разрешил първия формулиран от жалбоподателката-ответница процесуалноправен въпрос, като е намерил за неоснователно възражението ? за нищожност на процесния договор за заем поради сключване на същия в нарушение на императивни разпоредби от ЗКИ. В тази връзка въззивният съд е приел, че твърденията ? за получаване от ищеца на доход от нерегламентирано извършване на банкова дейност, би имало за последица установяване на престъпни обстоятелства като елементи от състава на чл. 252, ал. 1 от НК – лихварска дейност, извършвана чрез кредитиране на физически лица срещу получаване на доход. Приел е също, че това престъпно деяние би могло да бъде установено с влязла в сила присъда на наказателен съд или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК при наличие на съответните предпоставки, и едва тогава би могло да се зачетат последиците, касаещи действителността на процесния договор за заем в настоящия гражданскоправен спор, в който е недопустимо инцидентно установяване на престъпление. САС е приел и че представените в тази връзка документи, които СГС е изключил от обсъждане, биха могли да бъдат основание за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, което обаче в случая не се налага, предвид представеното по делото постановление на СГП за отказ за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК.
В представеното (в препис) от жалбоподателката, решение № 855/25.10.2005 г. по търг. дело № 121/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, на същия процесуалноправен въпрос е дадено друго разрешение, противоречащо на горното, а именно – че щом в предмета на дейност на ответното търговско дружество не е било включено извършването на банкови сделки и последното не притежава изискуемата се лицензия, съобразно въведения с чл. 9 и сл. от ЗБКД (отм.) и Нар. № 2 (ДВ, бр. 29/1993 г., отм.) разрешителен режим за същите, то не е налице и валидно възникнало между страните облигационно правоотношение, породено от договор за влог.
Тъй като това решение на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., противоречивото разрешаване на първия процесуалноправен въпрос между него и обжалваното въззивно решение обуславя допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите четири правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката-ответница, са свързани със спора между страните по делото, дали и в какъв размер тя е погасила чрез плащане процесното си задължение за връщане на дадения ? от ищеца заем. Поради това, произнасянето по тези въпроси е изцяло обусловено от разрешаването от настоящата касационна инстанция на първия процесуалноправен въпрос и произнасянето относно валидността на процесния договор за заем. Следователно, до разрешаване на тези четири въпроса с решението по чл. 290 от ГПК би се стигнало единствено, ако в него се приеме извод, че процесното заемно правоотношение между страните е валидно възникнало, поради което в случая тези въпроси не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, жалбоподателката неоснователно поддържа, че въззивният съд е разрешил втория и третия въпрос в противоречие с цитираната от нея практика на ВКС, както и че последните два правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; т.е. – не са налице и навадените допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по отношение на тези четири правни въпроса.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в обжалваната от ответницата част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК представлява ли пречка за гражданския съд да установява нищожност на сделка на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с текстове от НК или поради противоречие с правни норми от граждански закони (в случая – ЗКИ), чието нарушение осъществява състав на престъпление, без да е налице влязла в сила присъда за това престъпление.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката-ответница следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 1 939.19 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1229/15.06.2016 г., постановено по гр. дело № 3668/2015 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е уважен за сумата 49 574.47 E., ведно със законната лихва върху нея;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1229/15.06.2016 г., постановено по гр. дело № 3668/2015 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 49 574.47 E. до сумата 87 200 E.;
УКАЗВА на жалбоподателката С. Н. Г. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена от нея по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 1 939.19 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната ? жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.