О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 879
София,19.07. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1515 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], София, представлявано от изпълнителния директор Е. К. Б. чрез адв. Л. Л. Г. С. и адв. К. Д. П. срещу въззивно решение № 1323/19.07.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 884/2011 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещните страни В. А. М. и Д. А. М. чрез адв. Г. А. са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване..
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение Софийският апелативен съд, като е потвърдил първостепенния съдебен акт, постановен от Софийски градски съд, е осъдил [фирма], София да заплати на В. А. М. и Д. А. М. обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД по 29 808 лв. за времето от 12.11.2004 г. до 01.08.2005 г., както и по 10 884,50 лв. по частичен иск за времето от 01.08.2005 г. до 01.09.2009 г. Ответникът е натоварен с тежестта за разноските.
За да постанови този резултат съдът установил, че В. М. и Д. М. са собственици по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ на търговски обект, находящ се в [населено място], [улица]. С влязло в сила съдебно решение, [фирма] е осъдено да им предаде владението върху вещта, на осн. чл. 108 ЗС. През исковия период от време търговското дружество упражнявало фактическа власт лично и чрез трети лица без основание, поради което дължи обезщетение в размера на средния пазарен наем за обекта. Изложени са съображения, че разпоредбата на пар. 6а ПЗР ЗППДОбП е неприложима, тъй като претенциите касаят обезщетение за време след приватизацията на Б. С. Е., извършена чрез продажба на дялове на Б. С. Р. АД с договор от 14.04.1999г.
Поставени са въпроси, свързани с приложението на пар 6а ПЗР ЗППДОбП – дали е допустим иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу приватизирано предприятие, когато ищецът не е заявил претенцията си пред органа по чл. 3, ал. 1 ЗППДОбП /отм./ в шестмесечния срок по пар. 6а ПЗР ЗППДОбП /отм./или пар. 17, ал. 6 ПЗР ЗПСПК, съответно ищецът губи ли право на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; пар. 6а ПЗР ЗППДОбП /отм./или пар. 17, ал. 6 ПЗР ЗПСПК намират ли приложение за възстановени по реда на реституционните закони имоти, са от значение за постановения в обжалваното решение резултат. Не се установява, обаче поддържаното противоречие с Р-164-20-ПАС по гр.д. № 108/2003 г., Р-5-2002-КС по к.д. № 5/2002 г., Решение от 03.12.1999 г. по гр.д. № 1446/1999 г. на САС, Р-501-2006-І ВКС по т.д. № 744/2004 г., Р-8-2010-І ТО ВКС по т.д. № 509/2009 г.
В обжалваното решение не е отречено приложението на пар. 6а ПЗР ЗППДОбП /отм./ и пар. 17, ал. 6 ПЗР ЗПСПК спрямо вземания по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и когато се касае за обезщетение за неоснователно ползване на реституиран имот. Съдът е посочил, че сроковете по ЗППДОбП, съответно ЗПСПК касаят възникнали до преобразуването на предприятието вземания, докато в случая претенциите са за период няколко години след приватизацията на дружеството. В цитираните съдебни актове никъде не е прието, че се губи право на иск за последващи вземания, възникнали спрямо приватизиралото се търговско дружество
В случая е без значение дали при пропуснат срок да се заяви от кредитора вземане към приватизиращото се дружество в срока по пар. 6а ПЗР ЗППДОбП /отм./, съответно пар. 17 ПЗР ЗПСПК, иска ще е недопустим или допустим, но неоснователен.
Въпросът допустимо ли е по иск с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдът да присъди на ищеца обезщетение в размер по-голям от размера на сумата, с която ответникът се е обогатил, следва да се прецени във връзка с произнасянето на съда по обезщетение от собственик срещу трето лице за ползване без основание на недвижим имот. Съдебната практика е непротиворечива, че в този случай обогатяването на ползващия имота, съответно обедняването от това за собственика, е в размер на средномесечния пазарен наем за вещта за съответния период от време. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК.
В приложените съдебни решения не е прието нещо различно. Принципните постановки относно хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не влизат в противоречие с приетото по приложението на неоснователното обогатяване, когато съдът се произнася за обезщетяването на собственика лишен от ползването на имота си от трето лице.
Въпросът дали съдът е бил длъжен да се произнесе за цялото вземане, когато иска е частичен в случай на уважена частична претенция, е без значение за резултата по спора спрямо ответника /дали съдът е трябвало да установи дължимото от него над размера на сумата, за която е осъден/.
Касаторът е поставил и процесуалноправният въпрос дали въззивният съд трябва да направи самостоятелна оценка на събраните пред първата инстанция доказателства и да изготви собствени мотиви, резултат на осъществяваната от него решаваща дейност. Въпросът е принципно значим, но не са установява поддържаното противоречие с ТР 1-2001-ОСГК ВКС, което при това, както последователно се произнася Върховният касационен съд по чл. 290 ГПК, при действието на ГПК от 2009 г., не се прилага автоматично. От друга страна, от изложението на касатора е видно, че той е несъгласен с правен извод на въззивния съд по довод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нещо различно от поисканото. Следователно, мотиви има, а несъгласието с тях само по себе си не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът дали съдът може да постанови решение по уточнен или изменен иск, без да се е произнесъл преди това с нарочно определение, не се разрешава противоречиво в съдебната практика, а и тя е последователна, че от значение е дали действително има уточнение, съответно изменение на иска и ако това е така, съдът дължи произнасяне. Липсата на нарочно определение евентуално може да е свързано с неяснота у страните за предмета на делото, за доказателствените им задачи, за тежестта на доказване и пр., но в случая нито има подобно оплакване, нито въпросът е поставен в този смисъл.
Касаторът също така е повдигнал и въпроса дали ако с исковата молба собственикът на имот търси от ответника получени от него суми по наемни договори с трети лица за ползване на вещта, присъждането на средномесечен пазарен наем за имота през исковия период, съставлява уточнение на иска.
Този въпрос е от значение за постановения резултат, защото в исковата молба В. А. М. и Д. А. М. твърдят, че Б. [фирма], София е отдало техния собствен имот на [фирма], по-късно „И.” по договор за наем. През исковия период като наемодател е получил равностойността на 3 500 щ.д. месечно за времето 01.08.2004 г. -01.10.2006 г. и равностойността на 5 000 евро месечно за периода 01.10.2006 г. – 01.09.2009 г. Търси се сумата от 64 596 лв. за времето 01.08.2004 г. – 01.08.2005 г. и 21 769 лв. /частичен иск/ за времето 01.08.2005 г. – 01.09.2009 г. Софийски градски съд е присъдил обезщетение на базата на установен с експертиза средномесечен пазарен наем.
Въззивната инстанция е приела, че става реч за уточнение на исковата молба.
Поставеният правен въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото и въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1323/19.07.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 884/2011 г.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението, да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1627,70 лв., като в указания срок изпрати по пощата или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд доказателства за това. В противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
При изпълнение в срок на указанието, делото да се докладва за насрочване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: