2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
гр. София, 02.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1096 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 710/25.11.2014 г., постановено по търг. дело № 909/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваните пред възивния съд части, решение № 249/28.05.2014 г. по търг. дело № 200/2013 г. на Старозагорския окръжен съд, са уважени, предявените от Р. Б. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 93, ал. 2, изр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, като е осъден жалбоподателят да заплати на ищцата следните суми: сумата 118 053.12 лв., представляваща дължимия задатък в двоен размер, по сключените между страните два предварителни договора от 08.02.2006 г. и от 08.06.2006 г. за покупко-продажба на два недвижими имота във ваканционен комплекс „Р.” – Слънчев бряг, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.04.2013 г. до окончателното й изплащане; както и сумата 6 221.86 лв., представляваща мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 03.10.2012 г. – 08.04.2013 г. върху двойния размер на задатъка; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните седем правни въпроса: 1) може ли купувачът (ирландец), при ноторно известни факти – масовото оттегляне през 2007-2008 г. на англичани и ирландци от българския пазар на недвижими имоти, поради общи и обективни причини, настъпили в резултат на глобалната икономическа и финансова криза, и срива на пазара на недвижимите имоти, и спрян във връзка с това строеж, да развали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, поради загубване на интерес, и то – по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, без да се позовава и да доказва наличие на една от изчерпателно предвидените там хипотези; и може ли съдът да приеме и само да констатира, че по този начин договорът е прекратен едностранно, поради загубен интерес, и то по вина на длъжника; 2) при сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, следва ли да се спази разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, с оглед това да се постигне изпълнение на договора; 3) когато в предварителния договор е уговорена възможността продавачът при форсмажорни обстоятелства да удължава срока за изпълнение чрез спиране на строежа, може ли купувачът да развали договора по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, като посочи само, че е загубил интерес; 4) глобалната икономическа и финансова криза, сривът на пазара на недвижимите имоти и драстичното намаляване на цените им, настъпили и в нашата страна през 2007-2008 г., представляват ли форсмажорни – обективни причини, които страните нито са могли да предвидят, нито да избегнат, и не зависят от поведението им; и следва ли при наличие на тези причини да намери приложение чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, и следва ли да се намали задатъкът поради това, че е прекалено голям по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД; 5) при развален договор, ако се приеме, че неизпълнението е по обективни причини – чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, по какъв начин следва да се приложи чл. 88, ал. 1 от ЗЗД; 6) следва ли въззивният съд да разгледа, направеното още пред първата инстанция и във въззивната жалба, възражение по чл. 307 от ТЗ, като защитно средство; и 7) следва ли при сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, ако същият не е развален по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и междувременно сградата е завършена и договорените апартаменти са годни за ползване, този факт да се вземе предвид от решаващия въззивен съд. Жалбоподателят сочи и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие с множество съдебни актове на ВС, ВКС и други съдилища, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Жалбоподателят е представил по делото на 17.03.2015 г. и допълнителни бележки, които имат характера на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но те не следва да се обсъждат, тъй като са подадени в съда далеч след изтичането на преклузивния едномесечен срок за касационно обжалване по чл. 283 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Б. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да уважи предявените по делото искове за заплащане от жалбоподателя-ответник на ищцата на двойния размер на процесния задатък и на обезщетението за забава (мораторната лихва), въззивният съд, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че с покана, връчена на дружеството-жалбоподател на 18.09.2012 г., ищцата е развалила двата процесни предварителни договора, поради виновно неизпълнение от страна на жалбоподателя – продавач и строител по тях, без да му дава допълнителен срок за изпълнение – в една от хипотезите на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, на която ищцата-кредитор се е позовала в поканата, а именно, – тъй като изпълнението е станало безполезно за нея. За да достигне до този извод, апелативният съд е приел, че ищцата е мотивирала в поканата тази хипотеза на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД с изтичането на повече от 4 години от крайния срок по двата предварителни договора, в който е следвало да бъде завършен строежът – 31.03.2008 г., и с липсата на яснота дали и кога ще бъде завършен същият, който е спрян за неопределен период от време. Въззивният съд е приел, че тези обстоятелства са установени от събраните по делото доказателства – заключенията на вещите лица и представената строителна документация. По-конкретно – приел е за установено е по делото, че строителството е започнало на 03.04.2007 г., било спряно през 2008 г., след което е било възобновено, като към датата на огледа от вещите лица – 10.02.2014 г. (след датата на връчването на поканата, както и след датата на подаването на исковата молба – 08.04.2013 г.) е била завършена само монолитната конструкция със стоманенобетонни елементи до третия етаж на сградата, а представеният по делото констативен акт от 12.08.2014 г. установява състоянието и годността за въвеждане в експлоатация на партерен етаж и първо и второ ниво от пететажна сграда без сутерен, с оглед което съдът е приел, че не се установява двата процесни апартамента на шестия етаж от сградата да са изградени и завършени в състоянието, уговорено в двата процесни договора.
При горните мотиви към обжалваното решение, в които е приета за доказана твърдяната по делото от ищцата хипотеза на развалянето на двата процесни предварителни договора – по чл. 87, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, последната част от първия правен въпрос в изложението на касатора (може ли купувачът да развали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, поради загубване на интерес, и то – по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, без да се позовава и да доказва наличие на една от изчерпателно предвидените там хипотези, и може ли съдът да приеме и само да констатира, че по този начин договорът е прекратен едностранно, поради загубен интерес) не е обуславяща правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спор по делото, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в тази връзка – виж и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Тъй като установената по делото хипотеза по чл. 87, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД на развалянето на двата процесни договора без да е необходимо да се дава на длъжника допълнителен срок за изпълнение, очевидно изключва приложението на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – разваляне на договор след изтичането на даден такъв срок за изпълнение, то без никакво значение за изхода на спора по делото и необуславящи правните изводи в обжалваното решение, са и двата правни въпроса на касатора, свързани с приложението на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – вторият и седмият по ред в изложението към касационната жалба, още повече, че последният въпрос изхожда от постановка, при която договорените апартаменти са завършени и годни за ползване, каквато не е установена от доказателствата по делото.
Апелативният съд е приел за неустановено (недоказано) по делото и възражението на ответника-жалбоподател, че неизпълнението на договорните му задължения е в резултат от световната икономическа криза и свиването (срива) на пазара на недвижимите имоти по българското Ч.. За да достигне до този извод, въззивният съд, на първо място е възприел експертното заключение по делото, съгласно което до месец октомври 2008 г. сделките с недвижими имоти там са се сключвали на цени средно с 26 % по-високи в сравнение с 2007 г., като кредитната и финансова криза се е отразила неблагоприятно върху българската икономика едва през последните три месеца на 2008 г., като тази тенденция се е запазила и през 2009 г., когато пазарът на недвижими имоти навлиза в изключително тежък период, характеризиращ се с около 40 % намаляване броя на продажбите и около 40% намаляване цените на имотите в Слънчев бряг и другите южни курорти. Апелативният съд е съпоставил това с обстоятелствата, че двата процесни договора са сключени през 2006 г. и уговореният в тях краен срок за изграждането на комплекса (респ. на двата процесни апартамента в него) е 31.08.2008 г. – в периода, когато на пазара на недвижимите имоти все още не са се проявили отрицателните последици от световната икономическа и финансова криза, а напротив – пазарът на имоти по Ч. до месец октомври 2008 г. е бил активен (имотите са се продавали на цени по-високи от тези през 2007 г.), а не в спад. С оглед това, и като е обсъдили и свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел, че незавършването на строителството и непрехвърлянето на собствеността върху процесните имоти в уговорения срок, не би могло да се отдаде на икономическата криза и свързаните с нея откази от покупки на имоти по Ч.. При подробна аргументация в обжалваното решение, за неоснователни са намерени и останалите възражения на ответника-жалбоподател за наличие на други обективни причини за неизпълнението, включително – имащото само временен характер (за месеците май-октомври през 2006 и 2007 г.) и предвидимо спиране на строителството от общинската администрация.
При горните мотиви към обжалваното решение, в които са приети за недоказани и неоснователни всички възражения по делото на ответника-жалбоподател, че неизпълнението не е по негова вина, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са без значение за изхода на правния спор по делото, и първата част от първия въпрос, както и третият, четвъртият и петият материалноправни въпроси, изхождащи от постановката, че процесното неизпълнение се дължи на глобалната икономическа и финансова криза, срива на пазара на недвижимите имоти и спирането във връзка с това на строежа, както и – изобщо на обективни и форсмажорни причини, каквито не са приети за установени от апелативния съд при обсъждането и анализа на доказателствата по делото.
Необуславящ и без значение за изхода на делото е и шестият – процесуалноправен въпрос (следва ли въззивният съд да разгледа, направеното още пред първата инстанция и във въззивната жалба, възражение по чл. 307 от ТЗ, като защитно средство), тъй като въззивният съд е разгледал и това възражение на жалбоподателя по чл. 307 от ТЗ за стопанска непоносимост на двата процесни договора, но го е намерил за неоснователно, по съображенията, че разпоредбата на чл. 307 от ТЗ е неприложима при вече развален договор и несъществуваща облигационна връзка между страните, какъвто е настоящият случай.
Следва да се посочи и че от изложеното е видно, че касаторът е извел и е формулирал всички свои правни въпроси в изложението си, изхождайки единствено от собствените си твърдения, възражения и правни доводи по делото, а не предвид приетите за установени обстоятелства и изведените от тях правни разрешения и изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Несъгласието на жалбоподателя с последните, намерило израз във формулировката на въпросите му, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, още повече, че никое от правните разрешения в последното не е в противоречие с който и да било от съдебните актове на ВС, ВКС и други съдилища, посочени и представени (в преписи) с изложението към касационната жалба (в този смисъл – също задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведени от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 710/25.11.2014 г., постановено по търг. дело № 909/2014 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.