2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
гр. София, 31.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1623 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Н. Н., Л. И. Н. и И. К. П. срещу решение № 581/07.04.2011 г., постановено по гр. дело № 1018/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановена отмяна на решение № 129/13.08.2010 г. и определение № 1930/15.10.2010 г., постановени по гр. дело № 498/2009 г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен предявения от Н. И. С., в качеството й на [фирма], срещу жалбоподателите, иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, като е обявен за недействителен по отношение на ищцата, сключеният на 08.04.2009 г. между касаторите-ответници И. К. П. и Х. Н. Н., договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 118, том І, дело № 106, с рег. № 1132/08.04.2009 г. по описа на нотариус Е. Д., вписана под № 512 в НК; като в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Н. И. С., в качеството си на [фирма], в отговора на жалбата поддържа становище и съображения за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В писменото изложение на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните шест правни въпроса: 1) допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател по сделка, който е съпруг на низходящ на прехвърлителя-длъжник, т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; 2) чия е доказателствената тежест – на ищеца или на ответника в процеса по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, когато приобретателят по сделката не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; 3) какъв е предметът на санкциониране с иска по чл. 135 от ЗЗД – самият факт на разпореждане с имущество на длъжника или виновното намерение за увреждането на кредитора; 4) относим ли е към иска по чл. 135 от ЗЗД видът на атакуваната сделка – възмездна или безвъзмездна; 5) относно допустимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение на разпореждания с несеквестируемо имущество; и 6) относно правомощията на въззивния съд и относно преклузията на процесуалните права на страните да сочат и представят доказателства, при неправилно изготвен доклад по чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд (като този последен процесуалноправен въпрос е обобщен и уточнен от съда). По отношение и на шестте правни въпроса касаторите са навели допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в тази връзка се поддържат доводи и съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на първите пет правни въпроса, касаторите поддържат наличието и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 от ГПК, като в тази връзка се обосновава противоречие между обжалваното въззивно решение и множество посочени и представени (в преписи) решения на ВКС и решение на Великотърновския окръжен съд (ВтОС).
Първите два (относно тълкуването и приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и свързаното с нея разпределение на доказателствената тежест в процеса) и петият (относно допустимостта на иска по отношение на сделка с несеквестируем имот) от изведените от касаторите правни въпроси, са включени в предмета на спора по делото, разрешени са в обжалваното въззивно решение и са обусловили правните изводи на въззивния съд, като тези три правни въпроса са и от съществено значение за изхода спора по делото. За да достигне до крайния си извод за основателността и уважаването на предявения по делото иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че тъй като процесната сделка е възмездна, е необходимо да се установи знание за увреждането на ищцата-кредитор у приобретателя (купувача) по сделката – касатора-ответник Х. Н., както и че по отношение на последния намира приложение оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, тъй като към момента на извършването на сделката той е бил в брак с жалбоподателката-ответница Л. Новоселска, по отношение на която, като дъщеря на длъжника и прехвърлител (продавач) по сделката – касатора-ответник И. П., тази презумпция безспорно се прилага, и тъй като правните последици на сделката са напълно идентични с тези, които биха настъпили, ако приобретател по сделката беше дъщерята на длъжника, а не нейният съпруг; в тази насока са изложени и подробни съображения. Въззивният съд е приел също, че ангажираните от страна на ответниците доказателства по делото, не оборват презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, респ. – че това е в тежест на ответниците. Апелативният съд е приел, също така, за неотносимо възражението на ответниците, че недвижимият имот, предмет на процесната сделка, като единствен жилищен имот е несеквестируем; като в тази връзка са изложени мотиви, че преценката относно секвестируемостта на имота следва да се извърши едва в изпълнителното производство – при уважаване на иска, а не в исковото производство.
От горното следва, че първите два и петият от посочените от касаторите правни въпроси, поначало представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По отношение на първите два правни въпроса е налице и соченото от жалбоподателите, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – наличие на противоречива съдебна практика по тези въпроси.
Първият правен въпрос (относно тълкуването и приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД) е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от касаторите, решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. В него е прието, че когато купувачът по атакуваната с иска по чл. 135 от ЗЗД сделка, е съпруга на брата на длъжника, тя не попада в кръга на изрично изброените в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД лица, за които е установена оборимата презумпция за знание, че сделката е увреждаща кредитора-ищец. Прието е също, че тази правна норма не може да се тълкува разширително, както и че е без значение, че сделката поражда вещни права в патримониума на съпруга на договарящия купувач.
Вторият правен въпрос (относно разпределението на доказателствената тежест в процеса по иска по чл. 135 от ЗЗД) е разрешен от въззивния съд (поради приетото от него разрешение на първия въпрос) в противоречие с посочените и представени от касаторите, решение № 770/06.11.2009 г. по гр. дело № 1568/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 940/08.01.2010 г. по гр. дело № 1618/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 811/03.07.2007 г. по гр. дело № 899/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 655/05.07.2007 г. по гр. дело № 573/2006 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. В тях са разгледани случаи, при които приобретателят по атакуваната сделка не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, като е прието, че изцяло в тежест за ищеца е да докаже наличието на всички предпоставки за основателността и уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД. В тази връзка настоящият състав не взема предвид посоченото и представено от касаторите, решение № 18/23.04.2008 г. по гр. дело № 1114/2007 г. на ВтОС, по отношение на което решение (първоинстанционно или въззивно, което не става ясно от представения препис от него) липсват доказателства (отбелязване) то да е влязло в сила, респ. то не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
При наличието на така установената противоречива съдебна практика по разрешаването на първите два посочени от касаторите правни въпроса, по отношение на същите не е налице другото сочено от жалбоподателите допълнително основание за допускане на касационното обжалване – по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 3 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на петия посочен от касаторите правен въпрос (относно допустимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение на сделка с несеквестируем имот) не са налице и двете наведени от жалбоподателите, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Това е така, защото съдебната практика по този въпрос е уеднаквена, като е дадено еднозначно разрешение на същия с множество, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, решения на ВКС: решение № 456/25.06.2010 г. по гр. дело № 1294/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 782/12.03.2011 г. по гр. дело № 1236/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 357/11.05.2010 г. по гр. дело № 100/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях е прието, че с извършването на атакуваната с иска по чл. 135 от ЗЗД разпоредителна сделка с несеквестируем жилищен имот, неговата несеквестируемост отпада. Макар в обжалваното в случая въззивно решение апелативният съд да е изложил други съображения относно несъстоятелността на възражението на касаторите-ответници за несеквестируемост на процесния жилищен имот, то изводът му за допустимостта и основателността на предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД – независимо от така твърдяната несеквестируемост, не е в противоречие, а напротив – е в съответствие с така формираната по реда на чл. 290 от ГПК, практика на ВКС, която е задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища. В смисъла на изложеното – също виж т. 3 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите три (третият, четвъртият и шестият) посочени от касаторите правни въпроси, в случая не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Това е така по следните съображения:
Третият правен въпрос (относно предмета на „санкциониране” с иска по чл. 135 от ЗЗД – самият факт на разпореждане с имущество на длъжника или виновното намерение за увреждането на кредитора) не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на правния спор по делото. Предмет на иска за относителна недействителност по чл. 135 от ЗЗД несъмнено е извършената от ответника-длъжник разпоредителна сделка с негово имуществено право, с която той уврежда интересите на ищеца-кредитор, тъй като с извършването й длъжникът намалява своето имущество, а с това – и възможностите на кредитора да се удовлетвори от него. В този смисъл – с оглед нейната основна цел да се защитят интересите на ищеца-кредитор, относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД не представлява и същинска правна санкция за длъжника и за контрахента му по сделката – ответници по иска. От друга страна, намерение (умисъл, цел) у последните за увреждането на ищеца-кредитор (каквато е част от постановката на този правен въпрос) се изисква единствено в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – в случаите, когато увреждащата сделка е извършена преди възникването на вземането на ищеца-кредитор. Такава хипотеза не е налице в настоящия случай. Както е приел и въззивният съд, в случая процесното вземане на ищцата произтича от деликт, извършен от ответника-касатор И. П. – при причинено от него ПТП на 04.08.2008 г., когато е възникнало и процесното вземане – далеч преди извършването на процесната нотариална сделка от 08.04.2009 г. Именно поради тези причини, този трети правен въпрос, изведен от касаторите, нито е разрешаван в обжалваното решение на въззивния съд, респ. – не е и обусловил правните му изводи по делото, нито е от значение за изхода на правния спор по него.
По отношение на четвъртия правен въпрос (относим ли е към иска по чл. 135 от ЗЗД видът на атакуваната сделка – възмездна или безвъзмездна) касаторите поддържат, че въззивният съд приел, че този въпрос бил „без каквото и да било значение за основателността на исковата претенция”. Напротив, – както беше посочено и по-горе, именно предвид възмездния характер на процесната сделка, въззивният съд изрично е приел, че е необходимо да се установи знание за увреждането на ищцата-кредитор (освен у длъжника-прехвърлител – касатора-ответник И. П., и) у приобретателя (купувача) по процесната сделка – касатора-ответник Х. Н., но по отношение на последния е приел за приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Поради това, именно първите два правни въпроса, обсъдени по-горе, свързани с тълкуването и приложението на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с горепосочените решения на ВКС, постановени по реда на ГПК (отм.), но не и този четвърти правен въпрос, са обуславящи правните му изводи в обжалваното въззивно решение по делото и са от значение за изхода на спора по последното.
Шестият – процесуалноправен въпрос (по-скоро – група такива въпроси, обощени и уточнени от съда – относно правомощията на въззивния съд и относно преклузията на процесуалните права на страните да сочат и представят доказателства, при неправилно изготвен доклад по чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд) по никакъв начин не са били повдигани от страните пред въззивния съд (с въззивната жалба на ищцата, респ. – с отговора на тази жалба на ответниците-касатори Х. и Л. Н., като третият ответник-касатор изобщо не е взел становище по въззивната жалба). Поради това (съгласно разпоредбите на чл. 269, във вр. с чл. 266 и чл. 267 от ГПК), такива процесуалноправни въпроси изобщо не са стояли за разрешаване, респ. не са и разрешени от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи в обжалваното решение, с оглед на което те не са и от значение за изхода на спора по делото. Наред с това, по тези процесуалноправни въпроси е налице богата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (например: решение № 144/10.05.2012 г. по гр. дело № 609/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 98/09.05.2012 г. по гр. дело № 318/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 416/12.07.2010 г. по гр. дело № 531/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 417/12.07.2010 г. по гр. дело № 788/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/08.06.2011 г. по гр. дело № 1884/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 566/10.01.2011 г. по гр. дело № 1019/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и пр.), която се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС, и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице и соченото в тази връзка от касаторите, допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В заключение – с оглед всичко гореизложено, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател по сделка, който е съпруг на низходящ на прехвърлителя-длъжник, т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; и 2) чия е доказателствената тежест – на ищеца или на ответника в процеса по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, когато приобретателят по сделката не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; които правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираните по-горе: решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 770/06.11.2009 г. по гр. дело № 1568/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 940/08.01.2010 г. по гр. дело № 1618/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 811/03.07.2007 г. по гр. дело № 899/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 655/05.07.2007 г. по гр. дело № 573/2006 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. По отношение останалите наведени от касаторите общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 134.36 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 581/07.04.2011 г., постановено по гр. дело № 1018/2010 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателите Х. Н. Н., Л. И. Н. и И. К. П. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 134.36 лв.; в противен случай касационната им жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.