Р Е Ш Е Н И Е
№ 179
гр.София, 23.07.2015г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3104/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 160/03.02.2015 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решение № 16/16.01.2014 г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлен иска на М. Л. А. против Р. А. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], за заплащане на сумата в размер на 15 000 лв. – обезщетение за ползване без основание на хотел „Р.” за времето 26.04.2006 г. – 31.12.2007 г., натрупаната лихва върху главницата в размер на 500 лв. за периода 01.01.2008 г. – 30.12.2011 г., както и след 30.12.2011 г. в размер на законната лихва, до окончателното издължаване.
Касаторът излага доводи за недопустимост и неправилност поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито по-късно в хода на съдебното производство.
А. Р. Р. не е насрещна страна по касационната жалба. Решението, постановено по исковете срещу него е влязло в сила като необжалвано.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
М. Л. А. е предявила против Р. Р., в качеството й на ЕТ, с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], искове за заплащане на обезщетение за това, че е ползвала без основание нейната ? ид.ч. от два недвижими имота – хотел и ресторант. Предмет на касационната проверка е само иска, касаещ хотел „Р.”. Съдът го е отхвърлил, като за периода 26.04.2006 г. до 30.12.2006 г. е приел, че е погасен по давност. Съдът се е позовал на Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС РБ, и чл. 114, ал. 1, чл. 84, ал. 32 ЗЗД, като намерил, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от настъпване изискуемостта на вземането, а именно – от поканата до Р. Р. – от 21.03.2006 г. Искът е предявен на 30.12.2011 г., след изтичане на общата петгодишна давност.
За периода 30.12.2006 г. – 31.12.2007 г. искът е отхвърлен като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че ищцата и А. Р. са бивши съпрузи и след прекратяване на брака, притежават по ? ид.ч от хотел и ресторант „Р.”. А. Р. отдал същите под наем на ответника – едноличен търговец. Съдът приел, че търговецът – наемател (трето лице на съсобствеността) ползва вещите на правно основание, поради което не може да бъде ангажирана отговорността му по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ищецът имал право да търси припадащата му се част от наемите, получени от съсобственика – наемодател, на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС, но не и от третото лице – наемател.
Касационно обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за действието на наемен договор, сключен от единия съсобственик с трето лице, спрямо другия съсобственик, поради противоречие на постановеното от въззивния съд с решение № 314/17.02.2012 г. на ВКС, ІІІ г.о по гр.д. № 1548/2010 г.
В цитираното решение е дадено задължително за по-долните инстанции тълкуване – когато съсобствената вещ е отдадена под наем само от един или повече от съсобствениците, които не притежават повече от половината от имота, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя даденото разрешение и излага допълнителни съображения: Съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС управлението и ползването на общата вещ се извършва по правило по решение, взето от съсобствениците, които имат повече от половината от общата вещ, на което съответства задължението на малцинството да се съобрази с това решение и да не може да го променя (извън хипотезата на чл. 32, ал. 2 ЗС). В тази връзка, съсобствениците, които притежават повече от половината от общата вещ са властни да вземат решение за отдаването й под наем и това решение ще обвърже всички съсобственици. Имуществените отношения в подобна хипотеза се уреждат между съсобствениците, а не между наемателя и неучаствалия в сделката съсобственик (чл. 31, ал. 2 ЗС). Той, поради обвързаността си в облигационното отношение, има право на ползите, но търпи и ограниченията във връзка с изпълнението на договора (арг. чл. 30, ал. 3 ЗС). При положение, че решението на мнозинството е вредно за вещта, съдът по искане на недоволния съсобственик решава въпроса, като администрира по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, но това не значи, че до тогава няма да се осъществява управление или изпълнението на взетото решение отпада с обратна сила, съответно наемният договор с третото лице обвързва и малцинството от съсобствениците. Освен това, съсобствениците, които притежават повече от половината от общата вещ, макар и да могат да сключат наемен договор с трето на съсобствеността лице, обвързващ всички съсобственици, не могат да сключват договор за наем за повече от три години (арг. чл. 229 ЗЗД – в този случай извършват действия по обикновено управление) . Ако го сторят, договорът ще е противопоставим след тригодишния срок на останалите съсобственици, само в хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Във всички случаи, когато наемният договор, сключен с трето лице е противопоставим на съсобствениците, те разполагат с възможност да търсят гражданските плодове, събрани изключително от съсобствениците – наемодатели, по силата на чл. 30, ал. 3 ЗС. По изключение, ако напр. договорът за наем е сключен по начин, вреден за общата вещ или е явно неизгоден за съсобствениците, притежаващи по-малко от половината от общата вещ, те могат да търсят наред с припадащата им се част от наема, още и обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС, представляващо разликата между уговорена наемна цена и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска (виж мотивите към ТР 7/2012 г. на ОСГК). Когато обаче сделката не обвързва съсобствениците по чл. 32 ЗС, те могат да търсят обезщетение за това, че са лишени от възможността да ползват своя дял от общия имот. Съгласно ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по см. на чл. 31, ал. 2 ЗС се осъществява от ползващия съсобственик чрез непосредствени негови действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той е предоставил общата вещ. Щом сделката, въз основа на която третото лице е допуснато да ползва вещта е възмездна, отговорността не е по чл. 31, ал. 2 ЗС, а по чл. 30, ал. 3 ЗС, когато тя е противопоставима на другите съсобственици или те са я приели, съответно по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато сделката е непротивопоставима на съсобственика и той не я приема. В последната хипотеза задължено е лицето, което фактически ползва вещта; основанието му е непротивопоставимо на съсобственика –ищец .
При така дадените разяснения, въззивното решение се явява постановено в противоречие с чл. 32, чл. 31, чл. 30 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД. А. Р. не притежава повече от половината от собствеността върху недвижимите имоти, поради което не може да ги отдава под наем на трето лице без съгласието и на другия съсобственик – ищцата М. А.. Наемните договори с Р. Р., в качеството й на ЕТ, с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.” са валидни, но непротивопоставими на съсобственика М. А.. По отношение на нея ползването на вещта от наемателя се явява без основание, за което последният дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД определено съобразно средномесечния пазарен наем.
В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и спора разрешен по същество
Не е спорно, а и от доказателствата по делото се установява, че А. Р. Р. и М. Л. А. са придобили по време на брака си, в условията на съпружеска имуществена общност, собствеността върху недвижим имот, преустроен и ползван като хотел, с наименование „Р.”, находящ се в [населено място], кв. Р.. Бракът е прекратен и дяловете на съсобствениците от общата вещ са равни – по ? ид.ч.
А. Р. отдал под наем имота на своята майка, в качеството й на [фирма], срещу годишна наемна цена от 1000 лв. С нотариална покана, връчена на 28.08.2007 г. М. А. е поканила едноличният търговец – наемател, да освободи имота, което не е сторено. Преди това, на 21.03.2006 г. ищцата е поканила ответника да и плати натрупано до тогава обезщетение за ползване без основание на имота, както и поискала обезщетение от по 1000 лв. на месец за в бъдеще, до връщане на вещта.
Ответникът Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, не спори, че е владяла хотела през целия исков период от време – 26.04.2006 г. – 31.12.2007 г.
По възражението на ответника за погасяване на иска по давност: По общо правило погасителната давност започва да тече от датата на изискуемост на вземането. В хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ползващият без основание дължи обезщетение от момента и за всеки ден, в който чрез посочените действия се обогатява неоснователно за сметка на собственика. Поканата за връщане на вещта няма отношение към изискуемостта на обезщетението, а за изпадането в забава на неоснователно обогатяващия се – от този момент се дължат лихви за забава. В случая, исковата молба е подадена на 30.12.2011 г., поради което и съгласно чл. 110 ЗЗД претенцията за времето преди 30.12.2006 г. е погасена по давност. Като краен резултат, решението на въззивния съд в тази му част е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Относно претенцията за времето 30.12.2006 г. – 31.12.2007 г.: ответникът – едноличен търговец дължи обезщетение на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като пред касационната инстанция няма спор за размера, определен на базата на заключението на съдебно-техническата експертиза, което е в размер на 5954,44 лв. За тази сума искът е основателен и следва да бъде уважен, като за разликата до претендирания размер от 15 000 лв. следва да бъде отхвърлен.
Лихва върху главницата се претендира, считано от 01.01.2008 г. Към посочената дата цялото вземане е изискуемо, като съдът намира, че длъжникът по изплащането му е изпаднал в забава – налице е покана до Р. Р. още от 21.03.2006 г. Не е спорно пред настоящата инстанция, че натрупаната лихва върху главницата от 5954,44 лв. за времето 01.01.2008 г. – 30.12.2011 г. е в размер на 2893,26 лв., изчислена с помощта на модул А. финанси. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло уважен – за сумата от 500 лв. за посочения период, както и в размер на законната лихва, считано от 30.12.2011 г. до окончателното издължаване.
По съдебноделоводните разноски:
С оглед постановения резултат по материалноправния спор, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е изменено първоинстанционното решение относно дължимите за първа инстанция на М. А. от Р. Р. съдебноделоводни разноски (поправено с „решение” № 120 от 31.03.2014 г.).
Във въззивното производство М. А. e платила държавна такса по въззивната си жалба – срещу решението на районния съд, с което са отхвърлени исковете й. Жалбата е оставена без уважение от въззивния съд, като в тази част въззивното решение не е променено от касационната инстанция. Следователно разноските, сторени за заплащане на държавна такса, не попадат в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ответникът по иска Р. Р. е платила държавна такса по своята въззивна жалба, която е срещу първоинстанционното решение, с което е осъдена да плати 5954,44 лв. главница и 500 лв. лихва на М. А.. Въззивната й жалба е уважена, но с оглед постановения резултат по материалноправния спор, Р. няма право да получи от насрещната страна сторения разход, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивното решение в частта, с която М. А. е осъдена да заплати на Р. Р. 64,54 лв. – сторени във въззивното производство съдебноделоводни разноски, следва да бъде отменено.
В производството пред Върховен касационен съд М. А. е направила съдебноделоводни разноски – общо в размер на 442 лв. – платени такси и адвокатско възнаграждение. Насрещната срана следва да й възстанови 184,05 лв. съразмерно уважената част от исковете, предмет на касационна проверка.
В молба от 28.01.2014 г. Р. Р. е сезирала въззивния съд по реда на чл. 248 ГПК с оплаквания срещу въззивното решение в частта за разноските, като излага съображения за непълнота, допуснати грешки, неяснота и липса на мотиви. Молбата е оставена без разглеждане с определение № 251/20.02.2014 г. на осн. чл. 80 ГПК, тъй като молителят не е представил списък с разноските. С допълнителна молба е поискано отстраняване на допусната явна фактическа грешка в частта по чл. 78 ГПК, която е отстранена с „решение” № 120/31.03.3014 г. от въззивния съд. По характера си актът е определение, защото всички изменения в решението в частта за съдебноделоводните разноски, включително, дължими на допусната явна фактическа грешка, както и тълкуването на акта само в тази му част, се извършват по реда на чл. 248 ГПК – в закрито заседание, с определение. Актът, който евентуално се допълва, изменя или тълкува е определение по характера си, поради което също с определение се отстранява евентуалния порок от вида на изброените.
Срещу определение № 251/20.02.2014 г. е подадена частна жалба от Р. Р.. Тя е неоснователна. Тълкуването на чл. 80 ГПК, дадено от въззивния съд в обжалваното определение е правилно, съобразено и с изричните указания в ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По характера си молбата от 28.01.2014 г. съдържа несъгласие с постановеното от въззивния съд по чл. 78 ГПК и страната цели изменението му в тази част, а не „допълване” с присъждане на по-голяма сума в нейна полза по чл. 78, ал. 3 ГПК. Определението следва да бъде потвърдено.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 16/16.01.2014 г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлен иска на М. Л. А. против Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], за заплащане на сумата в размер на 5954,44 лв. – обезщетение за ползване без основание на хотел „Р.” за времето 30.12.2006 г. – 31.12.2007 г., както и 500 лв. лихва за забава, натрупана върху главницата за периода 01.01.2008 г. – 30.12.2011 г., както и след това в размер на законната лихва, до окончателното издължаване; в частта, с която е изменено решението, постановено от Смолянския районен съд по гр.д. № 2075/2011 г. относно дължимите за първа инстанция на М. Л. А. от Р. Р. съдебноделоводни разноски (поправено по чл. 248, ал. 1 ГПК с „решение” № 120/31.03.3014 г. от Смолянския окръжен съд по гр.д. № 462/2013 г.), както и в частта, с която М. Л. А. е осъдена да заплати на Р. Р. 64,54 лв. – сторени във въззивното производство съдебноделоводни разноски, и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Р. А. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], адрес на управление [улица], да заплати на М. Л. А. от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 2, ап. 29, сумата 5954 лв. – обезщетение за ползване без основание в периода 30.12.2006 г. – 31.12.2007 г., собствената й ? ид.ч. от хотел „Р.” в [населено място],[жк], на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и 500 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за времето 01.01.2008 г. – 30.12.2011 г., както и след това до окончателното издължаване, в размер на законната лихва, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 16/16.01.2014 г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр.д. № 462/2013 г., в частта, с която е отхвърлен иска на М. Л. А. против Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място], за заплащане на обезщетение за ползване без основание на хотел „Р.” за времето 26.04.2006 г. до 29.12.2006 г., като погасен по давност, както и за сумата в размер над 5954,44 лв. до 15 000 лв. за времето 30.12.2006 г. – 31.12.2007 г.
ОСЪЖДА Р. Р., в качеството й на ЕТ с фирмено наименование „А. – МР – Р. Р.”, със седалище [населено място] да заплати на М. Л. А. сумата в размер на 184,05 лв., сторени съдебноделоводни разноски в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 251/20.02.2014 г., постановено от Смолянския окръжен съд по въззивно гр.д. № 462/2013 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: