2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 852
гр. София, 01.07. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2863 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Т. Е. срещу решение № 344/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1381/2014 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 718/24.06.2014 г. по гр. дело № 976/2014 г. на Старозагорския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавно предприятие „Б. с. т.” (ДП „Б.”), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № 7/10.01.2014 г. на изпълнителния директор на ответното ДП, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност и за изплащане на обезщетение в размер 8 667.60 лв. за периода 10.01.2014 г. – 10.07.2014 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани един процесуалноправен и три материалноправни въпроса, а именно: 1) следва ли в мотивите към решението си въззивният съд да обсъди направените оплаквания и възражения от въззивника в подадената въззивна жалба, и да изложи собствени съображения по тях; 2) следва ли в договора за управление да са посочени определени бизнес задачи, които управляващият предприятието трябва да постигне, или да се съдържат финансови параметри, задължения за определена производителност, обем на оборота и печалби или инвестиции, за да се приеме, че сключеният договор действително има характер на договор за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ и че е елемент от фактическия състав на това основание за уволнение; 3) приложима ли е разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ по отношение на ДП „Б.”, чиято основна цел съгласно устройствения му правилник е да набира средства за подпомагане на физическото възпитание и спорта в Република България и за поддържане, ремонт, реконструкция, цялостно обновяване или създаване на нови спортни обекти и/или спортни съоръжения в държавните и общинските училища; и 4) следва ли заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ да се мотивира – да се опише по разбираем за работника начин фактическото основание за уволнение, да се посочат конкретни съображения за това, или е достатъчно да се посочи правното основание. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че процесуалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 324/22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 237/24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 136/02.10.2014 г. по търг. дело № 4309/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, а материалноправният въпрос – в противоречие с решение № 32/25.02.2014 г. по гр. дело № 4502/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение и на трите материалноправни въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези три въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответното ДП „Б.” в отговора си излага становище и подробни доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил и е извършил самостоятелна преценка на представени по делото, договор за управление и длъжностни характеристики. Въз основа на това е намерил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че заеманата от касатора-ищец длъжност „директор на Районна дирекция Б. – Стара Загора” е ръководна длъжност в ответното ДП, като и че правилно е отчел, че е налице и другата изискуема предпоставка по чл. 328, ал. 2 от КТ – изпълнителният директор е спазил деветмесечният срок за прекратяване на трудовия договор с ищеца. Окръжният съд е изложил и свои правни съображения относно основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ, с оглед на което е намерил за правилни и законосъобразни и окончателните изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените по делото искове.
В мотивите към обжалваното решение, обаче въззивният съд по никакъв начин не е посочил и не е обсъдил оплакванията и възраженията, направени с въззивната жалба на касатора-ищец (които са поддържани и в касационната му жалба и са свързани с изведените в изложението му към нея, три материалноправни въпроса).
Настоящият съдебен състав намира, че с това окръжният съд е разрешил изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз не само в посочените в изложението към касационната жалба решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, а и в множество други такива. Така например, в посоченото от касатора решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, е прието следното: Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. – и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето аналогично разрешение, което е доразвито, а именно: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
Макар с въззивната жалба по делото да са повдигнати и трите изведени от касатора материалноправни въпроса, в мотивите към обжалваното въззивно решение те не са разрешени по никакъв начин, поради което същите в случая не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, а именно: следва ли в мотивите към решението си въззивният съд да обсъди направените оплаквания и възражения от въззивника в подадената въззивна жалба, и да изложи собствени съображения по тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателят-ищец не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК по настоящото дело.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 344/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1381/2014 г. на Старозагорския окръжен съд;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.