2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
гр. София, 10.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5723 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П.(П.) срещу решение № 349/23.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 348/2013 г. на Врачанския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 68/21.03.2013 г. по гр. дело № 1395/2012 г. на Мездренския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на И. К. И. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, причинени му от действията на прокурори, изразяващи се в неоснователно повдигане на обвинение, предявяване на разследване и обвинително заключение за предаването му на съд, неоснователното му привличане към наказателна отговорност и поддържане на обвинение за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.06.2012 г. – датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда процесуалноправният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от съда след извършване на задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение, посоченият процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 149/02.05.2011 г. по гр. дело № 574/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. К. И. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски и за производството пред настоящата съдебна инстанция.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да достигне до извода, че процесното обезщетение за неимуществени вреди правилно е определено от районния съд в размер 7 000 лв., окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценка на конкретните и обективно настъпили обстоятелства, които са пряка и непосредствена последица от самото увреждане, включително и периода през който те са претърпени. Посочено е и че установената съдебна практика, включително и задължителните указания, дадени от Пленума на ВС с Постановление № 4 от 1968 г., дават разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението, като въпрос на фактическа преценка с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на пострадалия, е определянето на конкретния му размер. Съставът на окръжния съд е прел, че такива конкретни обстоятелства, на които трябва да се основава преценката на вредите и обезщетението, са тези, които определят: тежестта на повдигнатото обвинение – дали е от общ характер, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат за него; вида на наказателното производство – дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство; продължителността на наказателното производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение, продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез медиите; има или влошаване на здравословното състояние; конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му – семейство, професионална и обществена среда, изобщо обстоятелствата относими към характера на увреждането, за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения; всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като защита срещу тях и с които са свързани изтърпените неблагоприятни последици от незаконното наказателно производство. Изтъкнато е и че правно релевантно е как последното се е отразило върху обвиняемия (подсъдимия), което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица, а при специфичните за всеки случай факти и обстоятелства. Прието е и че в конкретния случай от привличането на ищеца като обвиняем до влизане в сила на оправдателната присъда е изминал период от около четири години и три месеца, респ. – три години и три месеца, считано от внасянето на първия обвинителен акт, като през този период прокуратурата е внасяла на два пъти обвинителен акт и е протестирала постановеното оправдателно решение на първата инстанция. В личен и социален план за ищеца са настъпили множество отрицателни последици – изживял е силен стрес, накърнено е било, както чувството му за лична чест и достойнство, така и доброто професионално име и авторитета му в обществото. От друга страна е прието, че по делото не са събрани доказателства за продължително и трайно увреждане на здравето му, но по принцип е ясно, че висящото и безрезултатно наказателно производство всякога води до негативни преживявания, свързани с психически тормоз и стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне сред близки и познати. С оглед на това въззивният съд е приел, че свидетелските показания в случая са от значение повече за размера на обезщетението за неимуществени вреди, отколкото за наличието на такива и причинната връзка между тях и воденото производство. Също в тази връзка е прието, че при определяне размера на обезщетението следва да се отчете обстоятелството, че свидетелските показания не установяват конкретни неимуществени вреди, различни от обичайните в подобни случаи, които да са пряка и непосредствена последица от конкретното наказателно производство – не са събрани доказателства за сериозно и трайно увреждане на здравето, спрямо него не е била взета най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража”, а е била определена „подписка”. Окръжният съд не е споделил, наведените от прокуратурата доводи във въззивната жалба, че времетраенето на процеса не зависело от нея и че няма вина за това, че делото се „преразпределяло” между различни съдилища поради отводи и т. н. В тази връзка са изложени съображения, че такава ситуация е възможна във всеки един процес, а от друга страна основанието за ангажиране на отговорността на държавата е обективният факт, че спрямо лицето е било образувано наказателно производство, то е било привлечено в качеството му на обвиняем, като му е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по НК, предаден е на съд, сдобил се е с по-укоримото процесуално качество на „подсъдим”, а впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда, като това е достатъчно основание, за да се квалифицира обвинението като незаконно, независимо дали отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на съответния правозащитен орган. Изтъкнато е че по ЗОДОВ незаконосъобразността се разглежда на плоскостта на крайния резултат от наказателното производство; обвинението в престъпление е винаги незаконно, когато подсъдимият е оправдан. Въззивният съд е отчел и че повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца е за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК – документно престъпление, като същият е оправдан, поради това, че не е извършил от обективна и субективна страна състава на вмененото му престъпление. Отново е изтъкнато, че спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за процесуална принуда – „подписка”, но като предприетото наказателно преследване е за едно сериозно умишлено престъпление, продължило повече от 3 години срещу ищеца във връзка с процесното деяние, което се е отразило крайно неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално и най-вече психическо състояние – бил е притеснен, подтиснат, нервен, нещастен, вдигал е високо кръвно, пиел е хапчета във връзка с това, като други вреди не са доказани при условията на пълно и главно доказване.
Видно от така изложените от него подробни мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно релевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, каквито са и посочените от касатора, решение № 149/02.05.2011 г. по гр. дело № 574/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение, съобразено с конкретните факти по делото, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касатора процесуалноправен въпрос. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения от него правен въпрос.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 349/23.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 348/2013 г. на В. окръжен съд;
ОСЪЖДА П. да заплати на И. К. И. сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.