2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 866
гр. София, 06.07. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1899 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 18074/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 11169/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № І-35-57/16.04.2014 г. по гр. дело № 43279/2012 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на М. Т. Н., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 3 406.40 EUR, представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода 30.10.2007 г. – 30.09.2012 г. по договор за банков ипотечен кредит № 2325/R/2007/29.06.2007 г., заедно със законната лихва от 13.09.2012 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата М. Тодорова Николова, в отговора си излага становище и съображения, че не се налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните две формулировки: 1) спазени ли са разпоредбите на чл. 20 от ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните и да търси действителната им воля при сключването на процесния договор за банков кредит; и 2) прилагат ли се за клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на лихвен процент, изключенията предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от З..
Първата от тези формулировки не съставлява правен въпрос, респ. – общо основание за допускане на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отговор на такова питане – дали въззивният съд е спазил разпоредбите на чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на процесния договор, което съставлява формулирано във въпросителна форма оплакване (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК – за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, може да бъде даден от касационната инстанция единствено при извършване на касационната проверка на обжалваното въззивно решение по чл. 290, ал. 2 от ГПК – с касационното решение по делото. Това касационно оплакване не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, което да бъде разгледано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, тъй като законодателят изрично е разграничил тези основания за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 от ГПК от основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Втората формулировка в изложението на жалбоподателя, уточнена и конкретизирана съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съставлява по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправен въпрос относно приложението на изключенията по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от З. спрямо клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. На такъв материалноправен въпрос е дадено разрешение в мотивите към обжалваното въззивно решение, което разрешение от своя страна е обуславящо решаващия и крайния извод на СГС за постановяването на обжалваната част от решението му.
Решаващият извод на въззивния съд, за да уважи иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД на ищцата М. Николова срещу ответната банка (сега касатор) е, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за банков кредит между страните, е неравноправна съобразно чл. 143, ал. 1 от З., което води до нейната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 от З.. СГС е приел за установено, че съгласно уговореното в тази клауза на чл. 12, ал. 4 от договора, минималната приемлива за банката стойност на 3-месечния EURIBOR е 2,5 %, като банката има право по време на действие на договора едностранно да променя размера на приложимата лихва, в случай, че 3-месечният EURIBOR достигне нива с 0,25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец, която промяна влиза в сила за страните от деня на приемането й от банката, за което банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и в интернет-страницата си. Въззивният съд е приел и че ответната банка нито твърди, нито доказва, тази процесната клауза да е била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 – in fine от З..
За да достигне до посочения по-горе, решаващ извод по делото, градският съд е изложил следните съображения: Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143 от З.), като примерно изброява редица типични случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от З.) или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 от З.). Същевременно, от забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно § 13, т. 12 от З.. Изключенията са уредени в чл. 144 от З.. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от З., отчитайки и целта на закона, градският съд е приел, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от З..
Въззивният съд е приел, че преценена през призмата на горните изисквания, процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора не отговаря напълно на тях, като в тази връзка са изложени следните съображения: В нея са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се променя едностранно от банката – ако 3-месечният EURIBOR достигне нива с 0,25 % по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец. Прието е, че това обстоятелство не зависи от волята на кредитора, тъй като представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс. СГС е приел, че същевременно, обаче, прилагането на това обстоятелство е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като: 1) е опосредено от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната; 2) липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т.е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; 3) липсва изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на индекса EURIBOR, т.е. липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса – независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс (в тази връзка е посочено и че заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото доказва този недостатък – двете процесни увеличения на лихвата са с различен и то по-голям процент от повишението на EURIBOR в рамките на изискуемия от чл. 12, ал. 4 едномесечен период); 4) не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, даже напротив – установена е изрична забрана за намаляване на лихвата под първоначално уговорения размер от 6,4 %, а възможността за намаляване на вече увеличената от банката лихва е изключена от условията на чл. 12, ал. 4, изр. 2 от договора, които дават възможност за промяна само при повишение на EURIBOR с 0,25 % в рамките на 1 месец, но не и при понижаване. С оглед на това, въззивният съд е намерил за очевидно, че така формулирана клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор е изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите, както и че тя не оставя „никакъв шанс“ на последните за последващо намаляване на лихвата, дори и до първоначалния размер от 6,4 %, ако лихвата вече е била увеличена поради повишаване на EURIBOR с 0,25 %, дори и впоследствие индекса EURIBOR значително да е понижил своите нива, тъй като подобна реципрочна хипотеза не е намерила своето отражение нито в тази, нито в други договорни клаузи.
В заключение, СГС е намерил, че е налице значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите, в разрез с изискването за добросъвестност, поради което и е приел, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора несъмнено е неравноправна съобразно чл. 143, ал. 1 З., което води до нейната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 З..
От друга страна, в посоченото и представено (в препис) към изложението на жалбоподателя, влязло в сила (като необжалваемо), решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. на СГС, е прието следното: Установено е, че процесният по това дело договор за банков ипотечен кредит съдържа клауза (чл. 14, ал. 4 от него), в която (също) е постигнато съгласие за едностранна промяна от страна на ответника (също банка) на договорения годишен лихвен процент, при наличието на промяна на тримесечния EURIBOR, изразяваща се в нарастване с 0.25 процентни пункта по-високи от посочените минимални приемливи за банката стойности от 2.5 % в рамките на един месец, като е уговорено и че тази промяна влиза в сила от деня на приемането й от банката, като кредитополучателят се уведомява със съобщения в банковия салон или в интернет страницата на банката. Съдът по това дело е приел, че тъй като процесният договор за банков кредит е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от З.. От това е направен изводът, че дори да е договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика. Прието и че предвидената в чл. 14, ал. 4 от процесния договор възможност на банката за едностранно увеличение на договорения годишен лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, е обусловена от обективни факти на финансовия пазар, а именно – стойността на 3-месечния EURIBOR, като за ноторно известно е прието, че с EURIBOR се означава стойностите на европейските междубанкови лихвени проценти, както и че стойностите му са базирани на осреднените стойности на лихвените проценти, на които група от около 50 европейски банки си предоставят средства. От това е направен и изводът, че обвързването на лихвения процент със стойностите на 3-месечния EURIBOR при всички случаи изключва приложението на чл. 143, т. 12 от З., както и че обстоятелството, че начинът за определяне на лихвения процент по договора за кредит е обвързан с междуевропейска величина, стояща извън контрола на търговеца, поставя договора за кредит сред сделките, визирани в чл. 144, ал. 3 от З. и следователно като сделка, изключена от приложното поле на чл. 143, т. 12 от З.. Това са и решаващите съображения на съда за извода му в това решение, че процесната договорна клаузата (чл. 14, ал. 4 от договора) не е неравноправна, поради което не е и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от З..
От изложеното е видно, че по отношение на идентични по съдържание клаузи от договори за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва, съдилищата са дали различни разрешения, т.е. – налице е, твърдяното в изложението на касатора, противоречиво разрешаване от съдилищата, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, на изведения материалноправен въпрос, но като такова противоречие в цитираната съдебна практика има само относно приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., а не – и по приложението на останалите изключения по чл. 144, ал. 2 и ал. 3, т. 2 от З., които също са визирани във въпроса.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, само по посочената част от материалноправния въпрос, а именно – относно приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. спрямо клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 133.25 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 18074/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 11169/2014 г. на Софийския градски съд – в обжалваната част, с която [фирма] е осъдена да заплати на М. Т. Н., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 3 406.40 EUR, заедно със законната лихва от 13.09.2012 г. до окончателното изплащане, и относно разноските по делото;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 133.25 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.