6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
гр. София, 18 април 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4910 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 3635/03.10.2018 г. на Р. И. В., подадена чрез пълномощника му по делото адв. М. Г., срещу решение № 3406/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 98/2018 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната пред БОС част, първоинстанционно решение № 6813/24.11.2017 г. по гр. дело № 1040/2016 г. на Разложкия районен съд, е постановено следното: уважени са предявените от „Артискултура“ ЕООД срещу жалбоподателя искове с правни основания чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС, като е обявен за недействителен договор за аренда на земеделска земя от 31.08.2016 г., заверен под рег. № 3010/31.08.2016 г. на нотариус с рег. № ***, вписан в СлВп – [населено място] с акт № ***, том *, дело № 2192, сключен от жалбоподателя лично за себе си и в качеството си на пълномощник на дружеството-ищец, като сключен при липса на представителна власт за пълномощника; признато е за установено по отношение на касатора, че дружеството-ищец е собственик на поземлен имот № ****** с обща площ 1.955 дка и начин на трайно ползване – стопански двор, ведно с построените в него, нежилищна сграда № 12 – овчарник с плевня „С.“, и сграда № 42 към овчарник „С.“, както и на поземлен имот № ****** с обща площ 1.201 дка и начин на трайно ползване – ливада, двата имота – находящи се в землището на [населено място], [община], местност „С.“ (при посочени граници и съседи на имотите), и жалбоподателят е осъден да предаде на дружеството-ищец владението върху тези имоти; отхвърлени са предявените при условията на евентуалност от касатора срещу „Артискултура“ ЕООД, насрещни частични осъдителни искове за сумите от по 1 000 лв., претендирани както следва: на основание чл. 72, ал. 1 от ЗС – от цяло вземане в размер 30 000 лв. – увеличена стойност на горепосочения поземлен имот № ****** вследствие извършени от жалбоподателя подобрения, и на основание чл. 74, ал. 1 от ЗС – от цяло вземане в размер 25 000 лв. – стойност на извършени от касатора подобрения в същия поземлен имот № ******; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба „Артискултура“ ЕООД в отговора си излага съображения за нередовност на жалбата, като неподписана от касатора и поради липса на пълномощно за подписалата я адв. М. Г., както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
При извършената служебна проверка, съдът намира касационната жалба за редовно подадена, но частично недопустима.
Възражението на ответника по касационната жалба за нередовност на същата е неоснователно. Жалбоподателят е упълномощил адв. М. Г., която е подписала жалбата от негово име, с пълномощно от 07.03.2018 г. (лист 15 от въззивното дело), което има сила до завършване на делото във всички инстанции, тъй като в него не е уговорено друго – чл. 34, ал. 4 от ГПК.
Касационната жалба, обаче е процесуално недопустима в частта ? относно двата евентуални насрещни частични осъдителни иска на жалбоподателя за сумите от по 1 000 лв., тъй като цената на всеки един от тях е под 5 000 лв. Тези искове нямат обуславящо значение за предявените срещу жалбоподателя вещни искове по чл. 108 от ЗС, поради което не попадат в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 – in fine от ГПК и съгласно предложение първо на същата разпоредба – в частта му, постановена по тези насрещни частични искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС). Поради това, касационната жалба следва да се остави без разглеждане в тази нейна недопустима част, като образуваното по нея касационно производство, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част – относно исковете с правни основания чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 – in fine от ГПК – независимо от цената на тези искове. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, при произнасяне по съществото на правния спор, да обсъди отново и изцяло установената фактическа обстановка, ведно с всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в качеството си на втора инстанция по същество; 2) съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила разглеждането на част от доказателствата по делото за сметка на останалите такива; 3) съдебното решение следва ли да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка; 4) когато някое доказателство не се кредитира или се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това; 5) по какви критерии следва да се ръководи съдът, за да приеме, че волеизявлението на упълномощителя за оттегляне на пълномощното е достигнало до упълномощеното лице безусловно; и 6) могат ли да бъдат приети като достатъчно основателни критерии за приемане, че волеизявлението на упълномощителя за оттегляне на пълномощното е достигнало до упълномощеното лице, показанията на един свидетел, който има подчертан интерес. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият съдебен състав намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), първите четири процесуалноправни въпроса се свеждат до един такъв, а именно: длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото.
За да уважи исковете с правни основания чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС, въззивният съд е приел за установено следното: Дружеството-ищец е собственик на двата процесни имота по силата на договори за покупко-продажба, обективирани в представените по делото два нотариални акта. С пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 2601/23.10.2013 г. на нотариус С. С., дружеството-ищец е упълномощило касатора-ответник да извършва описаните в пълномощното действия, сред които да осъществява представителство пред нотариус за сключване на договор за аренда за процесния имот № ******, като пълномощникът да договаря сам със себе си съгласно чл. 38 от ЗЗД. С декларация – акт за оттегляне на пълномощно, с нотариална заверка на подписа с рег. № 62/13.01.2015 г. на нотариус С. С., дружеството-ищец е оттеглило изцяло правата, дадени на жалбоподателя с горното пълномощно. В декларация, подписана от В. И. К. (разпитана и като свидетел по делото), е отразено, че в Общинската служба „Земеделие“ (ОСЗ) – Разлог на 13.01.2015 г. е представена горната декларация за оттегляне на пълномощното от собственика на дружеството-ищец В. З. и адв. В.. С предварителен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите с рег. № 1629/10.05.2016 г. на нотариус С. В., дружеството-ищец, като продавач, се е задължило да прехвърли на И. Т. П. (също разпитан като свидетел по делото) двата процесни имота. С нотариална покана, връчена на касатора-ответник на 03.10.2016 г. (след сключването на процесния договор за аренда от 31.08.2016 г.), дружеството-ищец е посочило наличието на декларацията от 13.01.2015 г. за оттеглянето на пълномощното от 23.10.2013 г. и е поискало освобождаване на процесния имот.
Въззивният съд е установил също, че по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите И. П., В. К., И. Г. и Т. В.. По-натам окръжният съд е приел в мотивите си, че анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, първоинстанционният съд е достигнал до извод за основателност на иска с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, приемайки, че извършеното оттегляне на пълномощното е сведено до знанието на пълномощника (касатора) и че същият към датата на подписване на процесния договор за аренда е знаел, че е отпаднала представителната му власт. Посочено е и че районният съд, като е приел, че дружеството-ищец е доказало, че е собственик на процесните имоти по силата на договор за покупко-продажба и че жалбоподателят-ответник неоснователно се намира в тези имоти, е уважил като основателен и доказан и реивандикационния иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Въззивният съд е намерил тези изводи на първостепенния съд за правилни и обосновани, а наведените във въззивната жалба на касатора, доводи – за неоснователни. Преди това, в мотивите си възивният съд е отразил и оплакванията във въззивната жалба на касатора: че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че жалбоподателят е знаел за оттеглянето на даденото му пълномощно, въпреки което е сключил процесния договор за аренда, както и че районният съд е направил необоснована преценка относно достоверността на показанията на свидетелката К., което е довело и до незаконосъобразен краен извод и от правна страна. Окръжният съд е приел, че спорният въпрос във въззивното производство е относно узнаването от касатора-ответник на оттеглянето на процесното пълномощно. Във връзка с този спорен въпрос, въззивният съд е обсъдил единствено показанията на свидетеля П., като ги е кредитирал, приемайки, че те кореспондират с предварителния договор от 10.05.2016 г., сключен 3 месеца преди процесния договор за аренда от 31.08.2016 г., и с декларацията от 13.01.2015 г. за оттеглянето на пълномощното от 23.10.2013 г. С оглед на това, окръжният съд е приел за установено, че към момента на сключване на процесната сделка (договора за аренда) е било налице надлежно уведомяване на касатора-ответник за оттеглянето на даденото му пълномощно досежно процесния имот; приел е, че той е узнал за оттеглянето през месец май 2016 г., когато вече е имал информация за сключването на предварителния договор, с оглед на което е приел и че извършеното от касатора договаряне сам със себе си (при сключването на процесния договор за аренда) не е действително. Въпреки изричните оплаквания във въззивната жалба, окръжният съд не е обсъдил по никакъв начин показанията на свидетелката В. К., нито подписаната от нея декларация.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че при така изложените мотивите към подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, уточненият по-горе процесуалноправен въпрос (обобщаващ първите четири правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя) е от значение за изхода на спора по исковете по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС и е обуславящ правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на тези искове, поради което и съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК (например: решение № 310/08.01.2019 г. по гр. дело № 915/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/02.05.2017 г. по гр. дело № 3356/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 195/16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 426/05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/08.04.2016 г. по гр. дело № 5363/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.). Съгласно тази константна практика (включително задължителна такава) на ВКС, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи. Видно от изложеното по-горе, в случая въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос в противоречие с тази практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне, не на основание т. 3, а на основание т. 1 от чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите два правни въпроса в изложението на касатора са неясно формулирани – неизяснимо и по пътя на уточнението (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) е какво разбира жалбоподателят под „критерии“ за преценката на съда при установяването въз основа на доказателствата по делото на факта, дали волеизявлението на упълномощителя за оттегляне на пълномощното е достигнало до упълномощеното лице. С оглед на това, тези два правни въпроса нито съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 88.80 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 3635/03.10.2018 г., подадена от Р. И. В. срещу решение № 3406/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 98/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени насрещните му частични искове с правни основания чл. 72, ал. 1 и чл. 74, ал. 1 от ЗС за сумите от по 1 000 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 4910/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по тези искове.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3406/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 98/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – в останалата част.
УКАЗВА на жалбоподателя Р. И. В. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 88.80 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба – в разглежданата част – ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: