2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
гр. София, 11 юни 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 582 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищците Л. Л. Н. и В. К. Н., и касационна жалба на ответника П. срещу решение № 1695/13.07.2017 г., постановено по гр. дело № 5607/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 12.08.2016 г. по гр. дело № 5773/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на всеки един от двамата ищци сумите от по 6 500 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение, по което са оправдани с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 31.01.2014 г. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от по 200 000 лв.; в тежест на ответника са възложени и разноски по делото.
Ищците обжалват въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната.
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищците. В подадения от последните отговор, се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и за неоснователност на тази жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран процесуалноправен въпрос, който – уточнен от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – е следният: допустимо ли е в исковия процес да се проведе доказване на факти, за установяването на които по принцип се изискват специални знания, чрез показанията на свидетел-очевидец, който разполага с такива специални знания и възпроизвежда пред съда професионална информация, макар и не в качеството на експерт. Касаторите-ищци навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице – как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие, както следва: първия въпрос – с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС; и втория въпрос – с решение № 57/09.02.2016 г. по гр. дело № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 709/15.11.2010 г. по гр. дело № 178/2010 г. на ІІІ -то гр. отд. на ВКС и решение № 232/25.07.2011 г. по гр. дело № 1381/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), двата формулирани от ответника правни въпроса, които почти се припокриват по съдържание, се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с окончателно решение на ВКС от 31.03.2014 г. са потвърдени решенията на първата и въззивната инстанция, с които ищците са признати за невиновни. Установил е и че свидетелят И. Б. е дал показания по делото, че е бил лекуващ лекар и приятел на ищците; че след започване на наказателното преследване те коренно променили начина си на живот, станали затворени и необщителни; ищецът Н. отключил болест на Б. (заболяване на опорно-двигателната система) и преживял микроинсулт, диагностициран в Пирогов. Съдът е констатирал, че за двете заболявания са представени и надлежни медицински доказателства. Същият свидетел е посочил и че наказателният процес бил медийно отразен и това увеличавало тревогите на ищците. Въззивният съд е посочил, че другият свидетел по делото – И. е дал показания, че е колега на ищците; че обвинението е било медийно отразено; че бизнесът на ищците бил крупен, те имали над 200 работника, които узнали за наказателното преследване; че имало случаи на неизпревни търговски отношения, които свидетелят свързва с информираността за проблемите на ищците със съдебните власти. И този свидетел знае, че ищецът Н. е прекарал инсулт и е лежал в болница поради обездвижване заради болест на Б., като раздвижването станало постепенно с патерици и бастун; и след приключване на производството и оправдаването на ищците, те останали затворени и необщителни. При така обсъдените от него доказателства, САС е посочил, че в доказателствена тежест на ищците е да установят както незаконосъобразната дейност на ответника, така и обема на претърпените от тях вреди. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението им, че наказателният процес е продължил над 10 години, като е изложил съображения, че обвинителният акт не е датиран, а от представените съдебни актове и съдебни протоколи може да се заключи, че „наказателната“ фаза на процеса е протекла между 2008 и 2013 г.; няма доказателства за момента на повдигане на обвиненията и за правната им квалификация до внасянето на обвинителния акт в съда. От обвинителния акт САС е установил, че срещу двамата ищци е било поддържано обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1, във вр. с чл. 26 от НК, което не е тежко, а срещу ищцата Н. – и за престъпление по чл. 212, ал. 4, предл. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 26 от НК, което е тежко. Като утежняващо състоянието на обвиняемите-ищци, съдът е отчел наличието на съпружество между тях – изживяването на повдигнатото обвинение от всеки съпруг като стресоген, отнема ресурса за подкрепа от брачния партньор и не дава гледна точка към проблемите, освободена от пристрастност. Въззивният съд е посочил и че кредитира като достоверни свидетелските показания по делото относно настъпилите промени в начина на живот на ищците (станали затворени и необщителни). От друга страна, съдът е посочил, че не разполага със специални познания за определяне причинната връзка между заболяванията на ищеца Н. и воденото производство, възприемано като фактор с психо-соматична рефлексия, като по делото не е поискано назначаване на съдебна експертиза за установяване на подобна причинност. В заключение, САС е приел, че тъй като не е установена общата продължителност на наказателната репресия и интензивността на следствените действия, то присъдените от СГС обезщетения (от по 15 000 лв. за всеки от двамата ищци) са завишени, както и че предвид „обсъдените по-горе обстоятелства“, сумите от по 6 500 лв. представляват справедлив паричен еквивалент на преживените от ищците страдания по повод повдигането и поддържане на обвинения за престъпления, приключило с постановяване на оправдателна присъда.
Настоящият съдебен състав намира, че излагайки горните мотиви относно определянето размера на присъденото по делото обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е разрешил изведения от ответника (обобщен и уточнен от съда) правен въпрос, в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посочените от ответника решение № 57/09.02.2016 г. по гр. дело № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 709/15.11.2010 г. по гр. дело № 178/2010 г. на ІІІ -то гр. отд. на ВКС и решение № 232/25.07.2011 г. по гр. дело № 1381/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази константна задължителна практика на ВС и ВКС, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди.
В случая, за да определи размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди на сумите от по 6 500 лв. (респ. – за да намали до този размер, присъдените от първата инстанция обезщетения от по 15 000 лв.), въззивният съд – в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС –не е обсъдил всички приети за установени от него по делото, конкретни обстоятелства, релевантни за определянето на този размер.
Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по касационната жалба на ответника.
Формулираният от страна на касаторите-ищци (и уточнен от съда) процесуалноправен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от значение за изхода на материалноправния спор по делото, но – единствено по иска на жалбоподателя В. Н.; този въпрос е без никакво значение за правните съображения на САС предвид които той е постановил частичното отхвърляне на иска на жалбоподателката Л. Н.. Разрешение на този въпрос е дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 197/19.10.2017 г. по гр. дело № 60238/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като е прието, че свидетелски показания за травматични увреждания и последици за здравето на пострадало лице, имащи значение за определянето на размера на обезщетението, могат да бъдат съобразявани от експерта при изготвяне заключението му, а в случаите, когато свидетелят притежава съответните специални знания, показанията му следва да се ценят с оглед на всички останали доказателства по делото. Като не е извършил в случая такава съвкупна преценка на показанията на свидетеля-лекар с останалите доказателства по делото, въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС.
Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по касационната жалба на ищеца В. Н., респ. – няма основание и не следва да се допуска по жалбата на ищцата Л. Н..
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец В. Н. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Касаторът-ответник П. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1695/13.07.2017 г., постановено по гр. дело № 5607/2016 г. на С. апелативен съд, – в частта, с която П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Л. Л. Н. и В. К. Н. сумите от по 6 500 лв. на всеки един от двамата, ведно със законната лихва, считано от 31.01.2014 г. до окончателното изплащане; искът на В. К. Н. е отхвърлен за разликата над сумата 6 500 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв.; и относно разноските по делото.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1695/13.07.2017 г., постановено по гр. дело № 5607/2016 г. на С. апелативен съд, – в останалата част, с която искът на Л. Л. Н. е отхвърлен за разликата над сумата 6 500 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв.
УКАЗВА на жалбоподателя-ищец В. К. Н. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: