2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 910
гр. София, 13.07.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3143 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Е. Ю. Т. и по касационна жалба на ответника П… (П.) срещу решение № 287/17.02.2015 г., постановено по гр. дело № 4109/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 29.08.2014 г., изменено в частта му за разноските с определение от 25.02.2015 г., постановени по гр. дело № 14865/2013 г. на Софийския градски съд, ответната П. е осъдена да заплати на ищцата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последната неимуществени вреди, вследствие повдигането на обвинение в извършване на престъпление по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2013 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 30 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора си ищцата излага становище и съображения за неоснователност на касационната жалба на ответната П.. Последната не е подала в срока за това отговор на касационната жалба на ищцата.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че по делото категорично са установени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, за което то е оправдано с влязла в сила присъда, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на П., която е повдигнала обвинението; в тази връзка въззивният съд е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед оплакванията във въззивните жалби, САС е приел и че страните спорят по размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, който следва да бъде определен от съда по справедливост. Изложени са съображения, че последната не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. Позовавайки се на т. 11 от Тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че на първо място от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като в случая срещу ищцата е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, каквото е това по чл. 227б от НК, за извършването на което се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или глоба, т.е не е за тежко умишлено престъпление. На следващо място, апелативният съд е приел, че от голямо значение е периодът, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в сила акт на съда, за който период в случая съдът е приел, че е под две години, считано от привличането на ищцата като обвиняем с прокурорско постановление от 18.05.2011 г. – до постановяване на оправдателната присъдата с решението от 22.06.2012 г. на наказателния съд, влязло в сила на 20.03.2013 г. Въззивният съд е намерил, че този период може да се определи като разумен срок по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС, в който е следвало да приключи наказателното производство. Приел е и че именно в този период пострадалото лице – ищцата е понасяла всички негативи на това да бъде обвиняема, съответно подсъдима за извършено престъпление от общ характер. В тази връзка апелативният съд е споделил и изводите на СГС, че релевираните в исковата молба вреди, настъпили преди датата на привличането на ищцата като обвиняем, не следва да се имат предвид. Изложени са и съображения, че на обезщетяване не подлежат притесненията на лицето, явяващо се пред разследващите органи в качеството му на свидетел, като са намерени за ирелевантни твърденията на ищцата за претърпян дискомфорт и неудобства в същия този период, съвпаднал с извършената медицинска оперативна интервенция спрямо нея. От друга страна САС е приел за безспорно установено, че ищцата е изживяла тежко факта на образуваното срещу нея наказателно производство, затворила се е в себе си и е ограничила социалните си контакти, чувствала се „съсипана“, самочувствието й е било понижено. На следващо място, въззивният съд е приел, че не се установяват останалите твърдения, наведени в исковата молба, с които се обосновава висок размер на претендираното обезщетение. Приел е, че не са ангажирани доказателствени средства, които да установят причинна връзка между незаконните действия на ответната П. и влошеното здравословно състояние на ищцата, наложило оперативната интервенция, която е и преди привличането й в качеството на обвиняем, и то – по повод на заболяване, датиращо от по-рано. САС е приел, че няма данни и за сериозно трайно влошаване на здравословното състояние на ищцата по повод на обвинението; за сринати кариера, семейство, планове; за публично отразяване на процеса; за изтърпяване на тежка мярка за неотклонение, които са сред обичайните за присъждането на по-висок размер на обезщетението основания; отчетено е и че още на първа инстанция ищцата е оправдана и присъдата не е протестирана от прокуратурата. По тези съображения, както и съобразявайки социално-икономическите условия на живот в страната през разглеждания период 2011-2013 г., апелативният съд е намерил, че определеното от СГС обезщетение е справедливото в случая такова за доказаните неимуществени вреди.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двамата жалбоподатели, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, се извежда процесуалноправният въпрос (уточнен от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка и анализ от съда на всички конкретни, установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. И двете страни навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
В изложението си ищцата извежда и материалноправния въпрос (също уточнен от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване – датата на образуването на досъдебното производство срещу него или датата на привличането му като обвиняем. По отношение и на този въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
В изложението си ответната П. извежда и материалноправния въпрос (също уточнен от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца). По отношение на този въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 15/27.01.2014 г. по гр. дело № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 27/11.03.2013 г. по гр. дело № 957/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 174/15.12.2010 г. по в.н.о.х.д. № 413/2010 г. на Варненския апелативен съд.
В посоченото от ищцата, решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: У. в чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. Подобно разрешение е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем.
В противоречие с тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, апелативният съд е приел в обжалваното въззивно решение, че в случая началният момент на периода, в който е започнало и е приключило наказателното производство, е този на привличането на ищцата в качеството й на обвиняем с прокурорското постановление от 18.05.2011 г.; както и че релевираните в исковата молба вреди, настъпили преди датата на привличането на ищцата като обвиняем, не следва да се имат предвид. С тези свои изводи въззивният съд е разрешил изведения от ищцата материалноправния въпрос относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване – датата на образуването на досъдебното производство срещу него или датата на привличането му като обвиняем, в противоречие с двете цитирани решения на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне по този материалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Тъй като, както е прието и в обжалваното въззивно решение, продължителността на наказателното производство е едно от обстоятелствата, които са от съществено значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди при деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, то също на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, следва да се допусне касационното обжалване, и по изведения и от двете страни по делото процесуалноправен въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка и анализ от съда на всички конкретни, установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Доколкото този процесуалноправен въпрос до голяма степен се припокрива по съдържание и смисъл с другият изведен от ответната П., материалноправен въпрос относно прилагането на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца), то е безпредметно допускането на касационното обжалване и по последния.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателката-ищца следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Ответната П. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 84, т. 1, пр. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 287/17.02.2015 г., постановено по гр. дело № 4109/2014 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателката Е. Ю. Т. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната й жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.