2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 172
гр. София, 31.05. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6229 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. М. срещу решение № 3269/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14283/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение № ІІІ-91-69/12.04.2012 г. (поправено с решение № ІІІ-91-130/16.07.2012 г.) по гр. дело № 11631/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу В. А. М., иск по чл. 49 от СК за прекратяване с развод на брака между страните, като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга-ответник; в тежест на жалбоподателката са възложени държавна такса и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение, поради допуснато съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излагат се съображения, че в нарушение на процесуални закон въззивният съд не е допуснал събирането на гласни доказателства, след като първоинстанционният съд не е дал указания на страните съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК относно това за кои от твърдяните от тях факти и обстоятелства не сочат доказателства, а във второто съдебно заседание също е отказал допускане на разпит на свидетели. Изложеното в касационната жалба се поддържа в последващо писмено становище.
От страна на ответника В. А. М. не е подаден отговор на касационната жалба в срока за това, становище по жалбата не е заявено и до приключването на откритото съдебно заседание.
С определение № 249/18.02.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос – относно произнасянето на въззивния съд с отказ по искане за събиране на гласни доказателства пред въззивната инстанция, без преди това от първата инстанция да са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК на страната, за кои от твърдяните от нея факти тя не сочи доказателства. Прието е че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
В решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 от ГПК. В решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и във фазата на въззивното производство по делото, но само когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция или когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, или доказателства, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 от ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им. В решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че в доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 от ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 от ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника. След като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им указва съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд, както и непълнотите и грешките в него имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено и че в тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В случая въззивният съд е процедирал в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неправилност на обжалваното въззивно решение.
Във въззивната си жалба жалбоподателката-ищца е изложила изрични оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, а именно – че не са дадени, съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК, указания на страните за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства, както и че във второто открито съдебно заседание по делото не е уважено искането й за допускане на разпит на свидетели. В тази връзка жалбоподателката е изложила и съображения, че съгласно задължителната практика на ВКС, когато липсват такива указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да извърши съответното процесуално действие – в случая не е настъпила преклузия за събиране на доказателства. С оглед това, с въззивната си жалба жалбоподателката е поискала допускане на двама свидетели при довеждане.
С определението си по чл. 267 от ГПК, постановено в откритото съдебно заседание, въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане, като е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения при събирането на доказателствата и не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 от ГПК, като същевременно е налице забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. В тази връзка е посочено и че в съдебно заседание на 20.02.2012 г. първоинстанционният съд е указал на ищцата, че в нейна тежест е установяването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, процесуалният й представител изрично е посочил, че няма възражение по доклада, няма да сочи нови доказателства и ищцата не желае събиране на гласни доказателства, с оглед което СГС е приел, че във въззивната инстанция е преклудирана възможността за събиране на гласни доказателства. В мотивите към въззивното решение тези съображения са преповторени, като допълнително е посочено, че на съда не е вменено задължение да установи дълбоко и непоправимо разстройство на брака, респ. – и служебно да допуска доказателства, както и че с оглед процесуалното поведение на жалбоподателката-ищца, още към датата на провеждане на второто съдебно заседание в първата инстанция вече е била настъпила преклузията за събиране на доказателства.
С мотивите към обжалваното решение и към определението по чл. 267 от ГПК, въззивният съд не е дал отговор на изричното оплакване във въззивната жалба за допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение – на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ГПК. От данните по делото е видно, че първоинстанционният съд по никакъв начин не е изпълнил процесуалното си задължение да укаже на жалбоподателката-ищца, за кои от твърдяните от нея в исковата молба факти тя не сочи доказателства. Неправилно въззивният съд е приел и че указанията по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК към ищцата, че в нейна тежест е установяването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, са достатъчни. Както е разяснено в цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК първоинстанционният съд трябва да посочи конкретните обстоятелства, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните, т.е. да изложи списък на всички правнорелевантни факти по делото, а съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК – да укаже на страните и кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника. При така допуснатите нарушения при изготвянето на доклада по делото и при неправилния – с оглед на това, отказ на първоинстанционния съд да допусне във второто съдебно заседание по делото поискания от ищцата разпит на свидетели, неправилно и въззивният съд е приел, че още тогава е настъпила преклузията за събиране на доказателства. В противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 от ГПК и в нарушение на тези процесуалноправни норми, въззивният съд е оставил без уважение това доказателственото искане и във въззивното производство. Това от своя страна е довело до неправилност на решаващия извод в обжалваното решение на въззивния съд, – че ищцата, не е ангажирала никакви доказателства, установяващи основателността на твърденията й в исковата молба, че брачната връзка е изцяло разкъсана и лишена от съдържание и че съвместният живот между страните е невъзможен, както и че не е доказала и визираните в исковата молба брачни провинения на ответника, от което съдът да направи извод, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Ако въззивният съд не беше допуснал това процесуално нарушение – на разпоредбите на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 от ГПК, а беше събрал гласните доказателства, поискани с въззивната жалба, и ги беше обсъдил наред с останалите доказателства по делото, той би могъл да достигне до различен от този решаващ извод относно основателността на предявения иск за прекратяване на брака между страните с развод.
Предвид така установеното по делото, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно следва да бъде отменено, като съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на градския съд.
При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва, съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК, да допусне поискания с въззивната жалба разпит на двама свидетели и да събере тези гласни доказателства, както и да ги обсъди – в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, при постановяването на решението си по делото. В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно, подържаното и в касационната жалба на ищцата становище, че изготвените по делото социални доклади по чл. 15, ал. 6, изр. 2 от ЗЗакрД и обстоятелството, че ответникът не може да бъде открит на обявените от него адреси, представлявали доказателства за дълбоко и непоправимо разстройство на брака между страните. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК и съобразно крайния изход на правния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите относно присъждането на разноските по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 3269/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14283/2012 г. на Софийския градски съд;
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.