1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 888
София, 02.12.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3244 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. А. А., чрез адв. Г. Ю. от АК-П., против решение № 58/29.03.2016 г. на Пловдивския апелативен съд (П.), постановено по въззивно гр.д. № 72/2016 г.
Насрещната страна Е. Л. М., чрез адв. А. Б. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК се съдържа в касационната жалба, представени са и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е признал за установено по отношение на Е. Л. М. и Т. А. А., че А. дължи на М. сумата 15 950.00 лева (петнадесет хиляди деветстотин и петдесет лева), представляващи неизплатени главници по договори за заем от 01.08.2012 г. и от 02.08.2012 г., ведно с обезщетение за забава от 15.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумите, сумата 4 928.55 лева (четири хиляди деветстотин двадесет и осем лева и петдесет и пет стотинки), представляващи дължима неустойка върху сумата 15 950.00 лева за периода 03.08.2013 г. – 15.11.2013 г., сумата 861.00 лева (осемстотин шестдесет и един лева) – разноски по делото, представляващи заплатена държавна такса, както и сумата 1 475.00 лева (хиляда четиристотин седемдесет и пет лева) – заплатено адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18412/2013 г. на Пловдивския районен съд. Т. А. А. е осъдена да заплати на Е. Л. М. съдебноделоводните разноски за двете инстанции.
За да постанови този резултат, съдът установил, при анализ на писмените договори от 01.08.2012 г. и 02.08.2012 г., както и показанията на Л. М. и П. Д., че ищецът Е. М. реално е дал в заем на Т. А. съответно сумите 9 000 лв. по първия договор и 8 300 лв. – по втория. З. се задължил да върне дълга в брой или по банков път до 03.08.2013 г., като при забава на плащането дължи и дневна неустойка в размер на 0,3 % от главницата, считано от падежа на задължението до окончателното изплащане на дължимото по договорите.
С влязло в сила между страните решение е установено, че Т. А. дължи на Е. М. 16 900 лв. главница по договор за заем от 03.08.2012 г. , ведно със законната лихва от 15.11.2013 г. до окончателното издължаване и 5 222,10 неустойка за забавено изпълнени по същия договор. Договорът е с идентично съдържание, като двата, предмет на настоящото дело.
С договор по нот. акт № 153/2012 г. на нотариус В. З., длъжникът Т. А. и съпругът й А. А. са учредили договорна ипотека върху свой недвижим имот в полза на Е. М. п за сумата от 34 200 лв., дадена в заем от М. на А. по трите договора – от 01.08.2012 г. за 9000 лв., от 02.08.2012 г. за 8000 лв. и от 03.08.2012 г. за 16 900 лв., както и уговорените в договорите лихви и неустойки.
Ашим А. е представляван пред нотариус В. З. от съпругата си с пълномощно, изготвено с печатно устройство, като в него е записано, че А. упълномощава съпругата си да го представлява при учредяването на ипотеката във връзка с договор за заем. Съдът е установил, че нотариусът сам, ръкописно, е извършил поправка в текста, като е членувал думите „договор“ и „заем“ на „договори“ и „заеми“; добавил е още и следния текст: „от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. и 03.08.2012 г.“. Съдът намерил, че това е без значение за съществуването и на трите договора за заем, защото дори и да е била опорочена волята на упълномощителя, това евентуално има отношение към ипотеката, не и към заемните правоотношения.
Въззивният приел за недоказано твърдението на ответника А., че сумите, посочени в писмените документи, като получени по договорите от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. са в действителност лихвите върху сумата от 16 900 лв., която единствено била реално получена от нея. За да достигне до този извод съдът преценил показанията на свидетелите Е. Т., А. Т., Л. М. и П. Д., като се обосновал, че кредитира обясненията на последните двама, защото ги намира за по-конкретни, точни и пълни, свързани с преки възприятия относно даването на спорните суми. Съдът взел предвид още и признанието на А. в договорите, че е получила в брой заетите й суми, както и това, че тя е била и страна по договора, с който е учредена ипотека, като обезпечение на задълженията по трите договора. В заключение, апелативният съд приел, че договорите от 01.08.2012 г., 02.08.2012 г. не са сключени от страните в нарушение на забраната за начисляване на лихви върху лихви, с тях не е прикрита уговорената възнаградителна лихва по главницата от 16 900 лв. Ответникът А. нито твърди, нито представя доказателства, че е върнала заемите получените по тези договори, поради което съдът признал, че дължи главниците по тях, неустойка и обезщетение за забава от 15.11.2013 г. до окончателното издължаване, както и разноски по делото.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: при наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група свидетели следва да основе крайните си изводи – на тази, която макар да е на очевидци, явно е заинтересована от изхода на спора, или на втората група, която може да свидетелства както за факти, които са възприели непосредствено, така и за придобити по косвен път данни за релевантните за делото факти; при противоречие между свидетелски показания и писмени доказателства, може ли съдът да цитира избирателно свидетелските показания или следва да съпостави в цялост всички гласни доказателства с представените писмени доказателства; как следва да бъдат анализирани показанията на свидетели, за които има съмнение в обективността им – следва ли съдът задължително да приложи разпоредбата на чл. 172 ГПК и да преценява показанията им с оглед на всички други данни по делото, при отчитане на възможната им необективност, включително и при съпоставка с писмените доказателства, или не; следва ли съдът в мотивите си да аргументира своите изводи едва след като обосновано изключи възможната заинтересованост на свидетеля да повлияе върху достоверността на показанията му; може ли съдът да изключи възможната заинтересованост и явна предубеденост на свидетеля при положение, че показанията му противоречат на събраните писмени доказателства; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо не ги взема предвид и дали същите са достоверни или недостоверни; нарушил ли е въззивният съд задължението си за събиране на нови доказателства, като е отказал да допусне разпит на друг свидетел, при условие че искането за разпит е обусловено от съдържанието на показанията на разпитан вече свидетел за тези обстоятелства, като евентуалното му изслушване би довело до правилно прецизиране показанията на част от свидетелите, дадени при условията на чл. 172 ГПК?
От така поставените въпроси, уточнени и обобщени от касационната инстанция, включени в предмета на делото, са следните: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК.
Установява се противоречие между разрешението на въззивния съд по поставените въпроси и постановеното в съдебните решения, посочени в изложението от касатора, както следва:
по първия въпрос – с решение № 189/14.07.2005 г., в което принципно е отговорено, че съдът изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита, както и конкретно в решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС;
по втория въпрос – с решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС;
по третия въпрос – с решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС.
Представеното с отговора по касационната жалба решение № 34/22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на I г.о. на ВКС дава отговор на въпроса дали съществува забрана за разпит на заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания могат ли да бъдат установени релевантни факти, който е различен от тези как следва да се обсъждат гласните доказателства, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и относно задължението на съда да съобрази тяхната заинтересованост.
В изложението е поставен и правният проблем дали е допустимо да се допуснат нови доказателства, след изтичане на преклузивните сроковете, когато доказателственото искане е предизвикано от информация, получена от свидетел, щом искането е направено в заседанието, в което е разпитан свидетелят. Въпросът е неотносим към постановеното от въззивния съд. Поставен е във връзка с отказа на втората инстанция да допусне до разпит адв. Й., за който споменава в съдебно заседание свидетелят Е. Т.. Отказът обаче е обоснован с други съображения – съдът е приел, че страната е била в известност за посочения от свидетеля Е. Т. факт и е могла да поиска за установяването му разпита на адв. Й., а също и, че оглед на професията му, той не може да изнася информация, получена в качеството му на доверител на страна по делото. Във връзка с тези съображения няма нито касационни оплаквания, нито е поставен правен въпрос.
В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато за отстраняване на допуснатото от въззивния съд противоречие при разрешаването на трите правни въпроса във връзка с обсъждането и преценката на свидетелските показания.
Мотивиран от горното, съдебният състав
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 58/29.03.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 72/2016 г.
УКАЗВА на жалбоподателя Т. А. А., в едноседмичен срок от връчване на съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 208.79 лева по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: