2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София, 04 април 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3752 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ответниците по делото К. П. Н. и Д. Ц. З. срещу решение № 82/23.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 139/2017 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е обезсилено, като постановено по непредявен иск, решение № 1584/09.12.2016 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК – за допълване на решение № 462/08.04.2016 г. по гр. дело № 1486/2014 г. на Варненския окръжен съд, делото е върнато на последния за произнасяне по реда на чл. 250 от ГПК по молба с вх. № 12882/03.05.2016 г. на ищцата Л. Ж. Д. за допълване на решение № 462/08.04.2016 г., чрез произнасяне по иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД за претендираното обезщетение в размер 17 400 лв. за ползване без правно основание на целия процесен имот за периода, уточнен с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г.
С обезсиленото решение № 1584/09.12.2016 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК, първоинстанционният съд е допълнил решение № 462/08.04.2016 г., като е отхвърлил иск на Л. Д. срещу касаторите-ответници, с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС – за заплащане на обезщетение в размер 17 400 лв. за това, че ищцата е лишена от правото на ползване на общата вещ, съобразно притежаваната от нея идеална част, а именно – процесния по делото апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, с идентификатор ….., за периода 27.06.2010 г. – 24.01.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
За да постанови обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд е приел, че предмет на делото са следните искове: иск с правно основание чл. 87 от ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на 5/6 идеални части от процесния недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен във формата на нот. акт № …., том …., вх. рег. № …., дело № …. г. на нотариус Г. И., съединен с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 17 400 лв. за ползите, от които ищцата е лишена, поради ползването на целия имот от ответниците на отпаднало основание през периода от откриване на наследството – 27.06.2010 г. до 21.03.2013 г. – датата на подаване на уточняващата искова молба. Приел е също, че искът за заплащане на това обезщетение е предявен кумулативно с иска за разваляне на договора, като в условия на евентуалност, в случай на отхвърляне на първия иск, ищцата е претендирала и на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС обезщетение за ползите, от които е лишена като съсобственик на 1/6 идеална част от имота, считано от откриване на наследството до завеждане на иска. Въззивният съд е установил и че постановеното по делото първоинстанционно решение № 462/08.04.2016 г., с което е развален договорът за прехвърляне на 5/6 идеални части от имота срещу задължение за издръжка и гледане, е обжалвано, като образуваното въззивно гр. дело № 459/2016 г. на ВАпС е спряно до произнасяне от окръжния съд по допълването на същото решение.
Установил е и че с предходно допълнително решение № 879/29.06.2016 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищцата с вх. № 12882/03.05.2016 г. за допълване на решението с произнасяне по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, като това допълнително решение е отменено с определение № 589/26.09.2016 г. по въззивно частно гр. дело № 460/2016 г. на ВАпС и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводстветните действия. В това определение предходният състав на въззивния съд е констатирал, че въпреки непрецизността на подадените от ищцата уточняващи молби, тя е претендирала, наред с развалянето на договора, и присъждане на обезщетение за ползването на целия имот, тъй като собствената ? по наследство 1/6 идеална част от имота ответниците са ползвали без основание, а останалите 5/6 идеални части – в резултат от развалянето на договора, са ползвали на отпаднало основание. Претенцията на ищцата за 17 400 лв. е за ползването на целия имот, а искът с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на 1 550 лв. – обезщетение за ползване на съсобствената ? 1/6 идеална част, е предявен в условия на евентуалност – и при разваляне, и при отхвърляне на иска по чл. 87 от ЗЗД. Със същото въззивно определение са дадени указания на първоинстанционния съд, след оставяне на исковата молба без движение за уточняване на периода, за който се търси обезщетението по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, да допълни решението си, като се произнесе по този иск. Прието е за установено и че след връщане на делото, ищцата с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г. е уточнила, че претендира обезщетението в размер на 17 400 лв. за периода от откриване на наследството до завеждането на иска.
При така приетите за установени обстоятелства по делото, в мотивите към обжалваната част от въззивното решение апелативният съд е намерил, че при постановяване на новото допълнително решение № 1584/09.12.2016 г. първоинстанционният съд, вместо да се произнесе по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за ползването без основание, респ. – на отпаднало основание, на целия имот, предявен кумулативно с иска с правно основание чл. 87 от ЗЗД, е разгледал иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. В тази връзка въззивният съд е посочил, че фактическият състав, от който произтича правото на обезщетение за ползването без основание на общата вещ, е различен от иска за обезщетение за ползването на чужда вещ без правно основание. Отново е изтъкнал, че този иск е предявен от ищцата кумулативно с иска по чл. 87 от ЗЗД, тъй обезщетението се претендира поради отпадане на основанието за ползване на целия имот като последица от разваляне на договора, а не като вреди от нарушеното право на съсобственика да си служи с общата вещ съобразно с правата си върху нея. В заключение, въззивният съд е намерил, че произнасяйки се по непредявен иск, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.
Касационната жалба на ответниците К. Н. и Д. З. срещу така постановената и мотивирана от съда, обжалвана от тях част от въззивното решение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно, т.е. – навеждат се и трите касационни основания по чл. 281 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Л. Д. не е подала отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите няма формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода на спора по делото, да е разрешен с обжалваното решение и да е обуславящ правните изводи на въззивния съд, респ. – който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид и указанията и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
От друга страна, съгласно същата т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя.
Съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС), съдебното решение е нищожно, когато е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност, или е постановено еднолично, вместо от съдебен състав, както и ако в съдебния състав е участвало лице, което няма качеството на съдия; ако е постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт, както и решение по спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд; нищожно е решението, което постановява нещо невъзможно за изпълнение, устно постановеното решение или изготвеното в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, да го подпишат. В случая жалбоподателите не сочат никой от тези пороци, които биха могли да обусловят извод за вероятна нищожност на обжалваната от тях част от въззивното решение. Поради това, няма основание касационното обжалване да се допуска с оглед проверка валидността на обжалваната част.
Касационното обжалване, обаче следва да се допусне с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – кога е налице допустимо предявен иск, по който съдът дължи допустимо произнасяне с допълнително решение по реда на чл. 250 от ГПК.
Този процесуалноправен въпрос се извлича от съдържанието на касационната жалба и изложението към нея, в които касаторите поддържат, че нито с исковата молба, нито с многобройните молби за уточняването на същата, нито с молбата за допълване на първоинстанционното решение, ищцата не е предявила и посочила, като кумулативно съединен с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, иск за обезщетение по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД; такъв иск не е бил посочен и в доклада по делото на първата инстанция, като касаторите-ответници били поставени в рамки да се защитават по делото само по два иска – по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и по чл. 31, ал. 2 от ЗС; за първи път иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД бил посочен във въззивното определение № 589/26.09.2016 г. по въззивно частно гр. дело № 460/2016 г. на ВАпС, с което въззивният съд дал указания за уточняване от ищцата на период и размер на този иск, какъвто тя не предявила по делото.
Тъй като проверката и преценката относно процесуалната допустимост на въззивното решение следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне в случая по така посочения процесуалноправен въпрос.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса, която е в размер 348 лв., както и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок, но тъй като при подаването на касационната си жалба те са надвнесли държавна такса в размер 60 лв. и с молба с вх. № 5413/18.09.2017 г. са поискали възстановяването ?, следва да довнесат разликата от 288 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 82/23.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 139/2017 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която, като е обезсилено, като постановено по непредявен иск, решение № 1584/09.12.2016 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК – за допълване на решение № 462/08.04.2016 г. по гр. дело № 1486/2014 г. на Варненския окръжен съд, делото е върнато на последния за произнасяне по реда на чл. 250 от ГПК по молба с вх. № 12882/03.05.2016 г. на ищцата Л. Ж. Д. за допълване на решение № 462/08.04.2016 г., чрез произнасяне по иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД за претендираното обезщетение за ползване без правно основание на целия процесен имот, в размер 17 400 лв., за периода, уточнен с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г.
Въззивното решение не е обжалвано в останалата част, имаща характера на въззивно определение по чл. 248 от ГПК.
УКАЗВА на жалбоподателите К. П. Н. и Д. Ц. З. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 288 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната им жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: