О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1172
София, 07.11. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 311 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. И. Ч.-Илиева срещу въззивно решение № 534/17.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1007/2011 г.
Излага доводи за недопустимост и неправилност.
Насрещната страна Р. и. по о., С. З. е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. И. Ч.-И. е предявила искове срещу Р. и.по о., С. З. за заплащане на имуществени и неимуществени вреди, резултат от двукратното й уволняване от длъжността директор на СОУ „М. Г.”, С.З., съответно през 2002 и 2005 г. В исковата молба се твърди, че първото уволнение е отменено от съда, но след възстановяване на длъжността В. Ч.-И. била повторно уволнена на 06.12.2005 г. С влязло в сила решение е признато по ЗЗДкр, че действията на Л. Л. – началник на Регионалния инспекторат по образованието, Стара З. по второто уволнение са осъществени при пряка дискриминация.
В резултат на разделяне на исковете от сезирания съд и след разрешена препирня за подведомственост между общ и административен съд, и двете претенции са разгледани от състави на Окръжен съд Стара Загора, в отделни искови производства.
Искът за неимуществени вреди /гр.д. № 1051/2010 г. на ОС Стара Загора/ е уважен от първата инстанция на осн. чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. Това решение е обезсилено от Пловдивския апелативен съд. Въззивният съдебен акт е допуснат до касационно обжалване и спора е висящ във Върховен касационен съд.
Искът за имуществени вреди е за разликата между получаваното от В. Ч.-И. трудово възнаграждение за заеманата длъжност и действително получените доходи по нови трудови правоотношения за периода 19.07.2002 г. /първото уволнение от Инспектората/ до 11.01.2010 г. – датата на подаване на исковата молба.
Първостепенният Старозагорски окръжен съд по гр.д. № 1093/2010 г. е уважил претенцията в размер на 44 284,83 лв., на осн. чл. 45 ЗЗД.
Въззивната инстанция го е отменила в тази част. Посочено е, че правилната правна квалификация на претенцията е по чл. 49 ЗЗД.
Пловдивският апелативен съд приел за установено, че първото уволнение на В. Ч.-И. от 2002 г. е отменено с влязло в сила решение от съда по трудов спор. Направен е извод, че началникът на Р. Л. Л., който е подписал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в този случай, е действал в кръга на служебните си задължения; няма данни за умишлено причинени вреди или те да са резултат на престъпление и поради това, не може да се ангажира отговорност по чл. 49 ЗЗД. Посочено е също така, че при отмяна на незаконно уволнение, работникът или служителят може да търси обезщетение, но само по чл. 225 КТ.
Относно второто уволнение от 2005 г. е прието, че не е незаконно, защото иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяната му е отхвърлен с влязло в сила решение на гражданския съд по приключил трудов спор. Ако са налице дискриминационни елементи при постановяване на втората заповед за уволнение, тогава обезщетение може да се търси, но по чл. 74, ал. 1 ЗЗДкр, а не по чл. 49 ЗЗД, както е сторила ищцата.
В изложението към касационната жалба е повдигнат въпроса /уточнен от касационната инстанция/: как следва да се квалифицира претенция за обезщетение за вреди от дискриминационно действие, установено с решение на КЗД, съответно ВАС.
Той е от значение за постановения резултат по спора и разглеждането му е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Въпросът дали произнасянето по непредявен иск за трудови права, вместо по претенция за обезщетяване на вреди от дискриминация, съставлява съществено нарушение на съдопроизводствeните правила, е неотносим към мотивите и крайния резултат по обжалваното въззивно решение. Съдът не се е произнасял по трудов спор, а проблемът с относимата материалноправна квалификация и съответно дали тя е съобразена от втората инстанция, ще се разреши чрез отговора по първия от поставените въпроси, по който касационната инстанция допуска касационно обжалване.
Въпросът дали са подсъдни на окръжния съд искове за вреди от дискриминация е също неотносим. По делото всички инстанции, а и самата Ч. са на становище, че исковете по чл. 74, ал. 2 ЗЗДкр се разглеждат от общите граждански съдилища и родовата подсъдност /районен или окръжен съд като първа инстанция/ се определя по цената на иска. Исковете по чл. 74, ал. 1 ЗЗДкр. се разглеждат от административните съдилища. Това е и ясно записано в закона. В случая, освен това, искът не е отхвърлен, защото е счетено, че е следвало да се разгледа от друг съд, различен от окръжния като първа инстанция. Прието е също така, че спорът е по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 74 ЗЗДкр.
Въпросите дали гражданският съд е обвързан от предходно решение за признаване на акт на дискриминация и има ли правомощие по иск за обезщетение, да преразглежда по същество въпроса дали има извършена дискриминация и върху коя страна лежи доказателствената тежест за установяване на дискриминацията и причинната връзка между акта на дискриминация и настъпилата вреда, са също неотносими към решението на въззивната инстанция. Тя не е обсъждала изобщо тези въпроси, нито те са били решаващи за постигане на крайния резултат по спора. Както съдът вече няколко пъти изясни, основателността на иска е преценяван само с оглед фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, като е прието изрично, че е без значение дали има и установена дискриминация при уволнението на Ч..
В заключение, следва да се допусне касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 534/17.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1007/2011 г.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението, да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 885,70 лв., като в указания срок изпрати по пощата или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд доказателства за това. В противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
При изпълнение в срок на указанието, делото да се докладва за насрочване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: