2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
гр. София, 12 ноември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2321 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П. на Р. Б. (П….) срещу решение № 594/12.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2856/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 1030/17.02.2017 г. по гр. дело № 10224/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на ищеца К. С. М. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от повдигане и поддържане на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от 30.10.2013 г. по н.о.х.д. № С-380/2009 г. на СГС, ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. С. М. не е подал отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) относно методологията за обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се определи от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца), и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 189/17.06.2016 г. по гр. дело № 1334/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 185/03.12.2015 г. по гр. дело № 61/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 200/16.06.2016 г. по гр. дело № 1019/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните от касатора правни въпроси, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран и често поставян в практиката правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото няма спор относно времетраенето на наказателното производство; относно текстовете от НК, по които спрямо ищеца е поддържано обвинение; относно посочените в исковата молба мерки за неотклонение, наложената ограничителна мярка „забрана за напускане територията на страната“ и използването на специални разузнавателни средства (СРС) за заявените с исковата молба периоди. Приел е, че това обосновава правилен извод на СГС за приложимост на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Предвид заявеното с исковата молба, че вредите от провеждането на несъразмерно продължителен наказателен процес са предмет на друго административно производство по ЗСВ, САС е приел, че следва да отчете времетраенето на процеса, само с оглед продължителността на ограниченията на ищеца поради воден наказателен процес, като съобразява, че за това обстоятелство ищецът ще получи обезщетение на собствено основание. Апелативният съд е приел и че използването на СРС не е причинило вреди на ищеца, подлежащи на възмездяване, както и че по делото няма доказани вреди, претърпени от ищеца от налагането на ограничителната мярка „забрана за напускане територията на страната“. Въззивният съд е намерил за ноторно това, че провеждането на наказателно преследване по отношение на невиновно лице предизвиква уплах, накърнява доверието в правосъдната система – в частност, а като цяло – в държавността, подкопава чувството за сигурност и очакването за водене на справедлив процес; тази несигурност разколебава фундаментални ценности и предизвиква психологически и емоционален дестабилитет; на това основание по различен начин – според културното ниво на личността, общата и правната ? информираност, възможностите ? да си обезпечи квалифицирана професионална защита, се засягат емоционалната и интелектуална сфера на личността; усещането за застрашеност, безпопощност и несправедливост са несъмнени, без значение на начина на показването им. Въз основа обсъждането на свидетелските показания по делото, съдът е направил извод за същностно засягане на начина на живот на ищеца, който загубил приятелското си обкръжение; приел е, че и загубата на близостта с родителите му е също съществено накърняване на усещането за сигурност у ищеца в момент, в който той най-силно се е нуждаел от доверие и подкрепа. Въззивният съд е намерил, че с оглед така описаните вредоносни последици, при отчитане периода на търпението им и при зачитане периода на накърняване свободата на личността чрез налагане на най-тежките мерки за неотклонение „задържане по стража“ и „домашен арест“, първоинстанционният съд е определил правилен паричен еквивалент на страданията на ищеца, въпреки основателния довод в жалбата на ответника, че в първоинстанционното решение липсва ясна мотивация за подлежащите на обезщетяване вреди, анализирани по вид и интензивност. Апелативният съд е намерил за неоснователно оплакването на ищеца, че за еднакво по продължителност наказателно преследване спрямо публични личности са налагани в пъти по-високи обезщетения; в тази връзка са изложени съображения, че размерът на обезщетението се определя според конкретното доказване на вредите, техния вид и сила, като същите имат различно естество с оглед мястото на личността в обществото, психиката на обвиненото лице, степента на разгласа и обществената рефлексия от последната. В заключение САС е приел, че определеният от СГС паричен еквивалент на установените по делото неимуществени вреди на ищеца е справедлив с оглед чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по приложението му, както и тази по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Настоящият съдебен състав намира, че при определянето размера на присъденото по делото обезщетение в размер 30 000 лв., въззивният съд е разрешил изведения от жалбоподателя (обобщен, уточнен и преформулиран от съда) правен въпрос, в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и с основаната на дадените с тях задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и посоченото от касатора решение № 200/16.06.2016 г. по гр. дело № 1019/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
В противоречие с тази задължителна практика на ВКС, в случая въззивният съд по никакъв начин не посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 30 000 лв. на процесното обезщетение. В тази връзка апелативният съд нито е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито е препратил за това по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като от мотивите към въззивното решение дори не става ясно какви са тези конкретни обстоятелства по делото. Вместо това въззивният съд е посочил единствено, че първостепенният съд е определил правилен и справедлив паричен еквивалент на страданията на ищеца, като същевременно е приел за основателен довода на ответника (сега – касатор), че в първоинстанционното решение липсва ясна мотивация за подлежащите на обезщетяване вреди, анализирани по вид и интензивност.
Предвид изложеното, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
Жалбоподателят ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 594/12.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2856/2017 г. на Софийския апелативен съд – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. М. сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното плащане и разноски по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: