О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1140
София, 21.10. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3577 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. С. Х., чрез адв. С. Б., срещу въззивно решение № 43/24.02.2015 г., постановено от Шуменския окръжен съд по гр.д. № 77/2014 г.
Излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Шуменски районен съд е обявил за недействителна по отношение на [фирма], Шумен, учредителен акт на Фондация за осъществяване на дейност в частна полза „Д. Р. С.”, [населено място], с който безвъзмездно на фондацията се предоставя от Р. Х. негов собствен недвижим имот, на осн. чл. 135 ЗЗД.
За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че Х. дължи на [фирма], Шумен пари във връзка с доставен комбиниран фураж и споразумителен протокол от 07.04.2010 г. С него страните са признали дълг на Х. към дружеството в размер на 80384,91 лв., като са приели, то да заплати 40 000 лв. в срок до 30.12.2010 г. и 40 384 лв. в срок до 30.12.20122 г. С нотариална покана кредиторът поканил длъжника да изплати дълга в 10-дневен срок – поканата е връчена на 27.03.2012 г. С влязло в сила решение от 10.10.2012 г. по търг.д. № 314/2012 г. на Ш., Р. Х. е осъден да заплати на [фирма], Шумен, 35 000 лв. главница, дължима до 30.12.2010 г. , както и 3600 лв. договорна лихва, както и 7772,06 лв. неустойка. Р. С. и съпругата му С. Х. с акт от 29.06.2012 г. учредили фондация с наименование „Д. Р. С.” за осъществяване на дейност в частна полза, като предоставили безвъзмездно 10 000 лв., както и собствеността върху свои недвижими имоти. Съдът намерил, че чрез учредителния акт длъжникът се е разпоредил безвъзмездно при вече съществуващо задължение към [фирма], Шумен (падежът му е 30.12.2012 г.), с което е намалил своя патримониум и е увредил кредитора си. Съдът приел, че в случа не е необходимо да се установява знание за увреждането, като отменил разпоредителното действие до обема на ? ид. ч. от прехвърлените недвижими имоти, които се явяват съпружеска имуществена общност на длъжника и С. Х..
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Повдигнати са следните процесуалноправни въпроси:
Допустимо ли е да бъде подменян предмета на спора в първото съдебно заседание, чрез подмяна на фактическите основания, въз основа на които е предявен искът; към кой момент настъпва ранната преклузия за сочене на доказателства, заложена в новия ГПК
Първият въпросът – дали е допустима подмяна на предмета на спора в първо съдебно заседание е неотносим към постановеното от съда, който се е произнесъл в рамките, в които е сезиран с исковата молба. Въпросът е повдигнат във връзка с оплакването на касатора, че първостепенният съд, с приемане на споразумителен протокол в първо по делото съдебно заседание, е допуснал въвеждане на нови обстоятелства по делото, защото с протокола ищецът посочва, че е кредитор със значително по-голямо от заявеното по делото вземане и, че има качеството кредитор от момент, по-ранен от този, който сам е посочил в исковата си молба.
Интерпретацията на страната не съответства на фактите. Ищецът черпи права от свое вземане, признато с влязло в сила съдебно решение. Последното не е конститутивно и установява вземане, възникнало и станало изискуемо преди това. Със съдебното решение кредиторът е потърсил защита относно част от вземането, за което между него и насрещната страна са подписали споразумителен протокол.
Въпросът за момента, в който се преклудира възможността на страните да сочат доказателства има отношение към оплакването в касационната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал събиране на писмено доказателство – споразумителен протокол, който бил известен на ищеца още при подаване на исковата молба, но не бил представен с нея. Според касатора, въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС бил приел, че преклузията за сочене на известни на страните доказателства настъпва след доклада по чл. 146 ГПК – касаторът се позовава се на решение № 307/20.03.2012 г. по гр.д. № 284/2011 г. на ВКС ІІ г.о.о и решение № 40/13.05.2011 г. по т.д. № 384/2010 на ВКС, І т.о.
Правният въпрос е принципно значим, но не се установява поддържаното противоречие с посочените по-горе съдебни решения. В същото време, правилото на чл. 146, ал. 3 ГПК е ясно, налице е многобройна и непротиворечива съдебна практика – не би имало изобщо смисъл от доклад по чл. 146 ГПК с указания до страните как се разпределя тежестта на доказване между тях и за кои релевантни факти не сочат доказателства, ако след това, те нямат възможност да съобразят процесуалното си поведение с дадените от съда указания в доклад. Законодателят изрично е допуснал правната възможност, след изясняване и поясняване на становищата на страните, включително и чрез поставяне на въпроси от съда (чл. 143 и чл. 145 ГПК), след доклада по делото и указанията във връзка с него, страните да обосноват искания по доказателствата. Едва след това, ако те не се възползват от предоставената им възможност, губят възможността да посочат и представят доказателства (извън хипотезата на чл.147 ГПК и относно доказателствата, свързани с допустимостта на иска, както и в случаите, когато съдът, по силата на закона, служебно следи за интерес на дете или на друга страна). Това тълкуване на чл. 146, ал. 3 ГПК е трайно и непротиворечиво в практиката на Върховния касационен съд.
В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 43/24.02.2015 г., постановено от Шуменския окръжен съд по гр.д. № 77/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: