4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 04 януари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Б. Цонев, гр. дело № 3457 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Б. В. Д. и Ш. Ф. Д. срещу решение № 211/29.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 207/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 1064/14.12.2017 г. по гр. дело № 3130/2016 г. на Пазарджишкия районен съд (ПРС), въззивният съд е признал за установено по предявения иск по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, в отношенията между двамата касатори-ответници и ищеца Л. С. А., че в полза на последния съществува вземане в размер и на сумата 2 556 лв., представляваща разликата над сумата 14 106 лв. (присъдена с необжалваната и влязла в сила част от решението на първоинстанционния съд) до сумата 16 662 лв. (приетият от въззивния съд общ дължим размер на вземането на ищеца) – обезщетение за неоснователно обогатяване, квалифицирано по чл. 59 от ЗЗД, от погасяване на задължения на ответниците-касатори по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008 г., сключен между тях и [фирма], за което вземане е издадена заповед № 1426/15.07.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 2516/2016 г. на ПРС. С обжалваното въззивно решение ПОС се е произнесъл (включително чрез потвърждаване на първоинстанционното определение № 349/01.02.2018 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 3130/2016 г. на ПРС) и по разноските по делото, направени пред двете съдебни инстанции по иска и в заповедното производство, като разноски са възложени в тежест и на двете страни.
Касационната жалба на Б. В. Д. и Ш. Ф. Д. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Жалбоподателите излагат оплаквания и доводи, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд относно размера на тяхното насрещно вземане към ищеца по чл. 59 от ЗЗД, въведено в производството с възражение за прихващане; както и за неправилност поради нарушение на разпоредбите на чл. 78 от ГПК на изводите на съда относно разноските по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателите, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд, като такъв по съществото на правния спор, да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като конкретно се сочат решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 9/25.03.2014 г. по гр. дело № 3700/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В тази връзка се поддържа и че въззивното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. В изложението се поддържа и че изводите на въззивния съд относно разноските по делото са в противоречие с тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, но в тази връзка касаторите не са формулирали правен въпрос.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. С. А. не е подал отговор на жалбата.
По наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
Пред въззивната инстанция не е било спорно, че касаторите-ответници дължат на ищеца сумата 24 638 лв. по исковата претенция по делото. Не е спорно и основното правно-релевантно обстоятелство по направеното от жалбоподателите-ответници възражение за прихващане, а именно – че през процесния период 31.10.2013 г. – 31.10.2016 г. ищецът е ползвал без основание собствения им процесен жилищен имот. Спорни са обстоятелствата относно състоянието на жилището през този период, а оттам – и размерът на заявеното с възражението за прихващане, насрещно вземане по чл. 59 от ЗЗД на касаторите-ответници към ищеца. Първоинстанционният съд е приел, че възражението за прихващане е доказано и основателно за сумата 10 532 лв., като е възприел основното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, приемайки, че през процесния период жилището е било в добро състояние, въз основа съвкупната преценка на свидетелските показания на А. Д. – майка на ищеца и С. Т. – съсед на имота. Въззивният съд е приел, че възражението за прихващане е доказано и основателно за сумата 7 976 лв., като е възприел допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, приемайки, че през процесния период жилището е било в недобро състояние. В тази връзка въззивният съд е приел, че от ангажираните гласни доказателства по несъмнен начин е установено, че ремонт на жилището е направен през периода 2011-2014 г., като към момента на завладяване на имота от ищеца на 19.05.2010 г. той бил в недобро състояние и в него са живеели и други лица. В мотивите към обжалваното решение липсва обсъждане на конкретните свидетелски показания по делото; посочено е единствено, че нямало спор, че до 2013 г. състоянието на жилището не било добро – „в този смисъл са и показанията на св. Д.“ (свидетеля В. Д. – тъст на ищеца).
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил изведения от касаторите процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, израз на която са и посочените от жалбоподателите решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 9/25.03.2014 г. по гр. дело № 3700/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Съгласно тази константна практика, съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени.
При наличието на това противоречие с практиката на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд, като такъв по съществото на правния спор, да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 51.12 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 211/29.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 207/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите Б. В. Д. и Ш. Ф. Д. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 51.12 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната им жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: