2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 5697 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 23, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.).
Образувано е по частна касационна жалба на К. (К.) срещу определение № 424/26.07.2013 г., постановено по възз. частно гр. дело № 363/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1387/14.05.2013 г. по гр. дело № 2822/2012 г. на Варненския окръжен съд. С последното е отменено, допуснатото с определение № 2600/07.09.2012 г. по същото първоинстанционно гр. дело, обезпечение на бъдещ иск по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) на жалбоподателя срещу Х. И. К. и Х. Й. К., чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти и запор върху лек автомобил и банкови сметки.
С определение № 587/20.09.2013 г., частното касационно производство по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение (ТР) № 6/2013 г. по това тълкувателно дело е постановено на 30.01.2014 г. и е обявено на 14.03.2014 г., поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и частното касационно производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1, във вр. с чл. 292 от ГПК.
Спирането на частното касационно производство е било постановено, тъй като формулираният в изложението към частната касационна жалба, процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 390, ал. 3 от ГПК, а именно: „следва ли при вече предявен иск в срока, определен от съда, и при условие, че не са налице данни за отпаднала обезпечителна нужда, въззивният съд, игнорирайки представеното с частната жалба пред него доказателство за предявения иск, да потвърди първоинстанционното определение, с което съдът, допуснал обезпечението, е отменил същото, като е приел, без да направи служебна проверка за това, че срокът за предявяване на иска е изтекъл и не са представени доказателства за предявяването му”, попада в предмета на разглеждане на посоченото тълкувателно дело – въпрос № 6 от него, впоследствие преномериран на въпрос № 2, а именно: „как се доказва, че е предявен иска в определения от съда срок в хипотезата на чл. 390, ал. 3, във връзка с ал. 1 от ГПК”.
В т. 2 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено на 30.01.2014 г. и обявено на 14.03.2014 г., е прието, че в хипотезата на чл. 390, ал. 3, във връзка с ал. 1 от ГПК молителят доказва, че е предявил иска в определения срок с представяне пред съда по обезпечението на надлежни доказателства – препис от искова молба с отразена дата на постъпването й в съответния съд или съдебно удостоверение за същите факти, както и че съдът не отменя обезпечението, когато му е служебно известно, че искът е предявен в срок. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение са дадени следните разяснения: Законът изрично вменява на молителя задължението да представи пред съда по обезпечението доказателства за предявяване на иска, обвързвайки неизпълнението на това задължение с отмяна на допуснатата обезпечителна мярка. Съдът по обезпечението няма задължение да извършва служебна проверка дали искът е предявен своевременно – проверката му е ограничена върху това, дали по делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения срок по чл. 390, ал. 1 от ГПК. Представянето на доказателствата за своевременно предявяване на иска пред въззивния съд в производството по подадена частна жалба срещу определението за отмяна на обезпечението, не обуславя отменяване на същото. Въззивният съд отменя определението за отмяна на обезпечението само в случаите, когато частният жалбоподател докаже, че е изпълнил задължението си по чл. 390, ал. 3, изр. 2 от ГПК, но доказателствата за това неправилно не са били зачетени от съда по обезпечението. Когато законът задължава страната да представи доказателства за настъпването на определен факт, съдът няма служебно задължение да изследва дали фактът се е осъществил, а последиците от недоказването му се понасят от страната, която не е изпълнила процесуалните си задължения. Разяснено е и че изключение от това правило е само случаят, когато съдът по обезпечението е извършил съдопроизводствени действия по предявения в срок иск – когато искът е предявен и разпределен за разглеждане на съдебния състав, произнесъл се по допускане на обезпечението; и че когато същият съдебен състав се е произнесъл по допустимостта на иска и редовността на исковата молба (чл. 129 и чл. 130 от ГПК), то фактът на предявяване на иска му е служебно известен и следва да бъде съобразен – чл. 155 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че обезпеченият бъдещ иск по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) е следвало да бъде предявен в едномесечен срок от влизането в сила на 16.01.2013 г. на присъдата по образуваното наказателно преследване срещу ответниците, както и че дори и към момента на постановяване на обжалваното въззивно определение не са представени доказателства от жалбоподателя за предявяване пред съда именно на обезпечения иск. В тази връзка са изложени и съображения, че законът изрично е вменил като задължение на бъдещия ищец да представи доказателства за предявяване на обезпечената претенция в срок, като съдът няма задължение да следи за това служебно. С оглед това е прието, че при положение, че това процесуално задължение на бъдещия ищец не е изпълнено, единствената възможност за съда е да отмени допуснатото обезпечение, съгласно чл. 390, ал. 3 от ГПК.
От горното е видно, че в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията по прилагането на чл. 390, ал. 3, във връзка с ал. 1 от ГПК, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 6/2013 г. от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел в случая, че процесуално задължение именно на бъдещия ищец (молител в обезпечителното производство) е да представи доказателства, че е предявил обезпечения бъдещ иск в определения срок от съда, както и че последният няма задължение служебно да следи за предявяването на иска, респ. – да прави служебна проверка за това. Съгласно същата разпоредба, съдът, който е допуснал обезпечението, следва служебно да следи за изтичането на срока и да отмени обезпечението, ако молителят (бъдещият ищец) не представи пред него доказателства за предявяването на обезпечения бъдещ иск. С оглед на това и предвид преклузивния характер на срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК, въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда, представеното едва с частната жалба пред него, „доказателство” за предявяването на обезпечения бъдещ иск – изтъкваната в частната касационна жалба и в изложението на жалбоподателя, „разпечатка от системата на Варненския окръжен съд”; още повече, че последната е неподписан документ, а и от съдържанието й не се установява да е предявен именно обезпеченият бъдещ иск (там е посочено единствено, че е предявен иск от жалбоподателя срещу двамата ответници, но не и предмета на иска), нито пък да е разпределен на районния съдия, допуснал, а впоследствие – и отменил обезпечението. Както е прието и в цитираното тълкувателно решение, предявяването на обезпечения бъдещ иск може да бъде доказано с представянето на препис от заведената в съда искова молба (респ. – в случая – мотивирано искане по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), имащо характера на искова молба) с отбелязване на датата на подаването й в съда, респ. – с представяне на съдебно удостоверение за подаването на исковата молба, с която е предявен именно обезпеченият иск. В случая молителят не е представил по делото такива доказателства, поради което и към настоящия момент не се установява той да е предявил именно обезпечения бъдещ иск. При това положение, първата част от изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, където постановката е „…при вече предявен иск в срока, определен от съда…”, е неотносима в случая. Следващата част от въпроса, в която се изтъква, че „…не са налице данни за отпаднала обезпечителна нужда…”, също няма никакво отношение към приложението на разпоредбата на чл. 390, ал. 3, изр. 2 от ГПК (тя би имала отношение към приложението на чл. 402 от ГПК, но случаят не е такъв).
С оглед гореизложеното, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, то същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по частно гр. дело № 5697/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 424/26.07.2013 г., постановено по възз. частно гр. дело № 363/2013 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.