2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 353
гр. София, 06.11.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 892 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. Д. срещу решение № 18166/11.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 10156/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 04.07.2013 г. по гр. дело № 49082/2012 г. на Софийския районен съд, като краен резултат искът му срещу П. (П.) за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до сумата 20 000 лв. и претенцията му за законна лихва върху това обезщетение е отхвърлена за периода 20.12.2007 г. – 10.03.2009 г., както и в частта относно разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в писмено становище и в откритото съдебно заседание.
Ответникът П. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това; оспорва същата и излага съображения за нейната неоснователност в откритото съдебното заседание и в писмено становище.
С определение № 595/04.05.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1) наказателното производство, за което П. носи отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.; сега – чл. 2, ал. 1, т. 3), включва в своята продължителност и периода, през който ищецът е бил уличено лице, а не само периода, през който е бил обвиняем; и 2) постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство поражда действие от момента на постановяването му и от този момент се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.; сега – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2).
В решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: „Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение”. Подобно разрешение на първия правен въпрос е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем.
В решение № 197/17.05.2011 г. по гр. дело № 1211/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: „Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 от НПК – постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 от НПК). От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван. Следователно, стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда”. В същото решение е прието, че наказателното производство е прекратено с постановление от 30.03.2007 г. на прокурор от СГП и от същата дата 30.03.2007 г. е присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Това разрешение на втория правен въпрос е изцяло възприето в решение № 184/26.05.2015 г. по гр. дело № 7127/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Аналогично разрешение относно началната дата на дължимостта на законната лихва е възприето и в решение № 539/09.08.2010 г. по гр. дело № 1747/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 25/11.02.2014 г. по гр. дело № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, доразвиваща постановките на т.т. 4, 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС – в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ.
В мотивите към обжалваното решение по настоящото дело, въззивният съд е приел за установено, че претърпените от касатора-ищец вреди са от воденото срещу него наказателно производство за престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК – за извършена неприсъствена заверка на подписи върху договор за продажба на лек автомобил, през време на заеманата длъжност кмет на [населено място]. СГС е приел за установено и че полицейското производство е започнало по жалба от 17.05.2004 г.; че съгласно протокол от 28.03.2005 г. ищецът е бил разпитан като уличено лице; че същият е бил привлечен като обвиняем с прокурорско постановление от 13.09.2006 г., при мярка за неотклонение „подписка”; че с постановление от 20.12.2007 г. Софийската градска прокуратура (СГП) е прекратила досъдебното производство, поради липса на състав за деянието; както и че това постановление е потвърдено с постановление от 10.03.2009 г. на Софийската апелативна прокуратура (С.).
При така установените по делото обстоятелства, въззивният съд, в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, респ. – и неправилно – в нарушение на материалния закон, е приел, че наказателното производство срещу касатора-ищец е започнало, считано от привличането му като обвиняем на 13.09.2006 г., а не от датата на разпита му като уличено лице на 28.03.2005 г.
Също в противоречие с цитираната практика на ВКС, градският съд неправилно е приел и че наказателното преследване срещу жалбоподателя е приключило и че законната лихва върху обезщетението за вреди му се дължи от датата на постановлението от 10.03.2009 г. на горестоящия прокурор от С. по чл. 243, ал. 9 от НПК, а не от дата на потвърденото с него постановление от 20.12.2007 г. на прокурора от СГП, с което е прекратено досъдебното производство срещу ищеца, поради липса на състав за деянието (т.е. – поради това, че последното не съставлява престъпление).
Основателно е и оплакването в касационната жалба на ищеца, че неправилното разрешаване на първия правен въпрос е довело и до това, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е взел предвид период около една година и половина (28.03.2005 г. – 13.09.2006 г.), през който касаторът, в качеството на уличено лице, също е търпял такива вреди от предприетото срещу него наказателно преследване. Основателно в тази връзка е и оплакването, че в нарушение на чл. 52 от ЗЗД и установения с тази разпоредба принцип за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, градският съд е приел и присъдил размер на това обезщетение, който е значително занижен спрямо действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Неоснователни са обаче, оплакването и доводите, че при определянето размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид и наличието на другите две водени срещу касатора-ищец наказателни производства, по които той е оправдан, и за търпените вреди от които той също е предявил искове за обезщетения по чл. 2 от ЗОДОВ – по други две граждански дела. От представените по настоящото дело искови молби, както и от останалите доказателства по делото е установено, че жалбоподателят и по другите две дела претендира обезщетения за неимуществени вреди, които са идентични по вид и характер с тези по настоящото дело, и които не могат да бъдат разграничени според това, от кое конкретно наказателно производство са му причинени, тъй като същите са се развили в един и същ период от време. При това положение, правилен е изводът на въззивния съд, че 1/3 от доказаните неимуществени вреди следва да се приемат като произтичащи от процесното по настоящото дело, наказателно преследване срещу ищеца.
Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, правният спор между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и законната лихва върху него следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
Предвид и приетото по-горе, воденото срещу касатора-ищец наказателно производство, считано от датата на уличаването му на 28.03.2005 г. до датата на прекратяването на производството на 20.12.2007 г., е продължило около 2 години и 9 месеца, което е в рамките на разумния срок. Престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК, за извършването на което ищецът е първоначално уличен, а след това и обвинен – в качеството му на длъжностно лице – кмет на [населено място], от друга страна не е тежко престъпление по смисъла на НК, като спрямо жалбоподателя е била взета и най-леката мярка за неотклонение „подписка“. В същия период от време срещу него са били водени и другите две наказателни производства за престъпления в същото му качество, които също не са тежки, а именно: на 03.09.2004 г. срещу ищеца е било образувано наказателното производство за престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК, по което обвинение той е оправдан с решение на съда, влязло в сила на 23.12.2008 г.; а на 28.06.2005 г. срещу него е било образувано наказателното производство за друго престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК, по което обвинение той също е оправдан с присъда, влязла в сила на 30.01.2009 г.; като и по тези две производства му е била наложена същата мярка за неотклонение „подписка“. Тъй като след образуването на трите наказателни производства, касаторът-ищец е бил избран за народен представител от 40-то Народно събрание, с три отделни искания от 07.04.2006 г. главният прокурор е предложил снемане на имунитета му, като ищецът сам е дал съгласието си за това на 12.04.2006 г. – и по трите искания. По делото е установено и че водените срещу него наказателни производства и снемането на имунитета му са публично оповестени от медиите, както и обстоятелството, че през януари 2006 г. ищецът е бил включен в списък на народни представители, срещу които са образувани наказателни производства, изпратен от главния прокурор до европейските институции в Б.. Установено е и че в резултат на това е настъпило отдръпване и отчуждаване на хората от жалбоподателя – негови близки и опоненти изразили съмнения в невиновността му, избягвали да го поздравяват, отправяли подмятания към роднините му, че е престъпник; това от своя страна е довело до уронване доброто име и професионалния авторитет на ищеца, до затруднения в политическата му дейност, налагало му се е да обяснява, включително пред медиите и пред свои близки, че не е извършвал престъпления. Установено е и че всичко това е преживяно тежко от касатора – той е станал нервен, раздразнителен и затворен, получавал е кризи с високо кръвно налягане, изпитвал е чувство на унижение и непрекъснат дискомфорт.
Както вече беше посочено, така установените по настоящото дело неимуществени вреди, са идентични по вид и характер с тези, за които ищецът също претендира обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ по другите две висящи граждански дела, като – видно и от горното, тези неимуществени вреди не могат да бъдат разграничени според това, от кое конкретно наказателно производство са му причинени. С оглед на това и предвид всички посочени по-горе обстоятелства, установени по настоящото дело, съдът намира, че справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), търпяни от ищеца като следствие и от трите образувани срещу него наказателни производства, е такова в размер от 30 000 лв., респ. – също съобразно приетото по-горе – 1/3 от него, т.е. – сумата 10 000 лв. следва да му се присъди за неимуществените вреди, претърпени вследствие процесното по настоящото дело, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
По изложените съображения въззивното решение, като неправилно, следва да се отмени в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до сумата 10 000 лв., като тази разлика от 7 000 лв. следва да се присъди с настоящото касационно решение. Въззивното решение е правилно като краен резултат, и следва да се остави в сила в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до пълния му предявен размер от 20 000 лв.
Съгласно приетото по-горе по втория поставен по делото правен въпрос, законната лихва върху обезщетението в размер 10 000 лв. се дължи на ищеца, считано от датата на прокурорското постановление от 20.12.2007 г., с което е прекратено наказателното производство срещу ищеца, а не от датата на постановлението от 10.03.2009 г. на горестоящия прокурор по чл. 243, ал. 9 от НПК, както неправилно е приел въззивният съд. От друга страна, основателно е своевременно направеното от ответната П., възражение по чл. 111, б. „в“, пр. 2 от ЗЗД за погасяване с тригодишна давност на претенцията за законна лихва, т.е. – за периода 20.12.2007 г. – 17.10.2009 г., тъй като исковата молба е подадена на 17.10.2012 г., когато давността е прекъсната и спряна. Съгласно забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК за невлошаване положението на жалбоподателя, ако насрещната страна по делото не е подала жалба (която забрана е общ процесуален принцип и е приложима и в касационното производство), обаче въззивното решение не може да бъде отменено в необжалвана от ответната П. част, с която законната лихва върху обезщетението се присъжда, считано от по-ранната дата 10.03.2009 г. От друга страна, поради изтеклата погасителна давност, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в обжалвана от ищеца част, с която претенцията му за законната лихва е отхвърлена за периода 20.12.2007 г. – 10.03.2009 г.
Касационната жалба е основателна и в частта й относно разноските по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ, и при частично уважаване на иска (каквото се постановява и от настоящата инстанция) ответната П. дължи и следва да бъде осъдена да заплати изцяло на ищеца, направените от последния разноски за внесена държавна такса по делото; а не, както неправилно е приел въззивният съд – само съразмерно с уважената част на иска. Неправилно СГС е приел и че по делото не е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – в полза на процесуалния пълномощник-адвокат на ищеца. Такава претенция ясно е заявена и пред първата, и пред въззивната съдебна инстанция. Неправилно въззивният съд е приел и че по делото по отношение на ищеца не е установено някое от качествата на лицата по чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗАдв. Съгласно трайно установената практика на ВКС, получилата безплатна адвокатска помощ страна, не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗАдв – достатъчно е правната помощ да е предоставена безплатно на някое от тези основания и това да е отразено в договора между страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния. По изложените съображения, въззивното решение следва да се отмени и в частта му относно разноските по делото, като вместо това с настоящото решение ответната П. следва да бъде осъдена да заплати: на ищеца – и претендираните и направени от последния, разноски за заплащане на държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото, в общ размер 50 лв. – на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ; както и на процесуалния пълномощник на ищеца – адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ, чиито общ размер, съразмерно с уважаваната част от иска (1/2) от размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ за производството пред трите съдебни инстанции по делото (3 390 лв. – по 1 130 лв. за всяка от инстанциите.), възлиза на сумата 1 695 лв. – на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 18166/11.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 10156/2014 г. на Софийския градски съд – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до сумата 10 000 лв., както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), П. да заплати на И. П. Д. още и сумата 7 000 лв. (седем хиляди лева – горната разлика), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконосъобразното наказателно преследване срещу него по досъдебно производство № 232/2006 по описа на Националната следствена служба и прокурорска преписка № 3558/2006 г. по описа на Софийската градска прокуратура, прекратено с постановление от 20.12.2007 г. на прокурор от същата прокуратура; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2009 г. до окончателното плащане;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18166/11.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 10156/2014 г. на Софийския градски съд – в останалата обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до пълния му предявен размер от 20 000 лв. и претенцията за законната лихва върху обезщетението е отхвърлена за периода 20.12.2007 г. – 10.03.2009 г.;
ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, П. да заплати: на И. П. Д. – и сумата 50 лв. (петдесет лева) – направени от него разноски за заплащане на държавна такса по делото; и на адвокат И. В., на основание и чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв – сумата 1 695 лв. (хиляда шестстотин деветдесет и пет лева) – адвокатско възнаграждение по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.