О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
София, 11.02. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 963 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 211/09.04.2012 г., постановено от Русенския окръжен съд по гр.д. № 212/2012 г.
Н. Б. Р. е предявил иск срещу Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лв.
Въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Русенски районен съд, уважил иска в размер на 5 000 лв., ведно с лихва, считано от 30.05.2006 г. до окончателното изплащане на главницата. Потвърдил е извода на първата инстанция, че не е доказано извършване на разход – плащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на Н. Р. и е отказал да му присъди съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК.
Н. Б. Р. чрез адв. Й. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска му за разликата над 5 000 лв., както и отказа да му бъдат присъдени съдебноделоводни разноски в размер на уговорения адвокатски хонорар. Излага доводи за необоснованост и противоречие с материалния закон
Прокуратурата на Република България чрез прокурор Н. Н. от Окръжна прокуратура Р. обжалва същото решение в частта, с която иска е уважен. Поддържа оплаквания за неправилност поради противоречие с чл. 52 ЗЗД и необоснованост.
Няма депозирани отговори по жалбите на насрещните страни в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение съдът установил, че прокуратурата повдигнала обвинение против Н. Р. за престъпление по чл.339, ал.1 НК, за което бил признат за невинен и оправдан от Русенския районен съд. Неговото решение било отменено от Русенския окръжен съд, който осъдил Р. за извършване на престъпление – притежаване на огнестрелни оръжия – нарезно ловна карабина и гладкоцевна пушка, без да има за това надлежно разрешение, като го осъдил на пробация за срок от шест месеца. С решение от 30.05.2006 г. състав на Върховния касационен съд е отменил въззивната присъда изцяло и е оправдал Р. по обвинението за извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 НК.
Съдът посочил, че възражението на ответника за погасяване на вземането за лихви с 3-годишна давност е недопустимо и не следва да се обсъжда, тъй като е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК. Прието е още, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Притежаваните от ищеца ловни пушки са веществени доказателства по повдигнатото обвинение и като такива е следвало да бъдат приобщени към наказателното производство по предвидените в НПК методи за събиране на доказателства. Те са и предмет на престъплението, поради което са подлежали на отнемане на основание чл.53 НК, в който смисъл е направеното от прокурор искане още с обвинителния акт. Затова съдът е направил извод, че доброволното им предаване на разследващия дознател, не може да доведе до намаляване отговорността на прокуратурата.
Съдът изяснил още, че образуваното досъдебно производство срещу Р. се е отразило както върху поведението му, така и върху авторитета му в обществото. Той станал затворен и нервен. Възникнала несъвместимост със заеманата от него длъжност на председател на ловната дружина в [населено място], заради което той пожелал сам на напусне вместо да бъде отстранен от членовете на дружинката. Повдигнатото му обвинение станало достояние на широк кръг от обществото, което обстоятелство той приемал изключително тежко, а отнемането на ловното му оръжие го лишило от любимо хоби. При определяне размера на обезщетението съдът взел предвид продължителността на периода от повдигане на обвинението до пълното оправдаване, неудобството от отзвука, който наказателното преследване породило сред близките и познатите на Р. и отражението на притесненията върху характера и поведението му.
Съдът постановил, че лихва върху паричното обезщетение за неимуществените вреди се дължи в размер на законната лихва, считано от датата, когато е постановено оправдателното решение на ВКС – 30.05.2006 г.
Относно съдебноделоводните разноски – съдът е приел, че Р. има право на такива с оглед резултата по делото съобразно уважената част от иска, но следва да докаже извършването им. Относно представения договор за правна помощ е прието, че удостоверява само уговореното възнаграждение, като не съдържа данни то да е платено, поради което е оставил без уважение искането за присъждането му по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:
Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от Прокуратурата на Република България в едната си част по своето съдържание е оплакване за неправилност: превратно тълкуване и прилагане принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение; изводите за увеличение на присъдения размер от въззивната инстанция не се подкрепят от никакви доказателства по делото, с което принципа за справедливо обезщетение е грубо нарушен; налице е съпричиняване по смисъла на чл. 5 ЗОДОВ, което съдът е отказал с противоречиви мотиви да признае и оцени, с което е накърнил интересите на ответника и липсва друг начин за защита на същия освен касационното обжалване.
Уточненият от съда въпрос е относно принципа за справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди по дела по ЗОДОВ.
К. поддържа противоречиво му разрешаване при едни и същи обстоятелства и доказателства. Не сочи, нито представя доказателства за казуси, аналогични на настоящия, разрешени по начин, различни от въззивната инстанция. Противоречието в решението на първата и втората инстанция по делото, на което се основава Прокуратурата на Република България, пък не сочи на противоречива съдебна практика, както е и изяснено с ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. При така изложеното, не може да се обоснове хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК.
К. също така, излага съображения за необходимостта от разглеждане на поставения въпрос с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото, като поддържа, че делата по ЗОДОВ имат своя специфика, която трябва да бъде изяснена при тълкуването на чл. 52 ЗЗД; необходима е яснота относно критериите, от които следва да се изхожда при определяне размера на обезщетенията; основанията за изплащане на обезщетение трябва да е ясно, както и точно да бъде определено как то се отразява на присъдения общ размер; да се обоснове тежестта и стойността му.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Принципният отговор на така определените въпроси се съдържа в Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС РБ, с което са разяснени критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението по справедливост за неимуществени вреди от деликт. Всички факти и обстоятелства, имащи отношение към тези критерии, са относими и към предмета на спора по чл. 2 ЗОДОВ и съдът следва да ги прецени. Обезщетението, дължимо по чл. 2 ЗОДОВ се определя глобално, именно защото не е възможно да се определи до каква степен, съответно какъв е паричния еквивалент на съответното душевно страдание от всяко едно отделно действие през целия период, през който е продължило наказателното производство спрямо увредения. Практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК е многобройна и също непротиворечива относно обстоятелствата, които се преценяват при определяне на обезщетението.
По жалбата на Н. Б. Р.:
Поставен е въпроса дали при определяне размера на обезщетението съдът следва да взема предвид обстоятелства, които са му известни и, които се отразяват на общата сума, например дълъг период на натрупване на лихва за забава, възнаграждение за адвокат, уговорено в абсолютна сума или в процент върху определен интерес с оглед изхода на делото.
Относно това кои обстоятелства съдът следва да вземе предвид – принципно значим по всяко дело, няма противоречие нито в теорията, нито в съдебната практика, а и съдът не е постановил нещо различно. Това са фактите, въведени в предмета на делото по надлежен ред, релевантни за спора и установени по правилата за разпределяне доказателствената тежест в гражданския процес. Конкретно за посочените от касатора примери, също няма съмнение, че лихвата върху обезщетението от увреждане има компенсаторен характер, като за да определи размера на главницата съдът не взема предвид дължи ли се и колко лихва. Адвокатското възнаграждение, независимо как е уговорено, също не съставлява част от обезщетението.
Въпросите за валидността на договора по чл. 36, ал. 2 ЗА, ако е уговорено адвокатското възнаграждение да се плати при приключване на делото, както и дали подобна уговорка е в нарушение на чл. 36, ал. 4 ГПК, са без значение за постановения от въззивния съд резултат по чл. 78 ГПК. Разноски не са присъдени, защото такива към датата на постановяване на решението не са направени, а не поради порок на договора за правна защита и съдействие.
Относно това дали съдът присъжда разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства, че действително ги е платила, съществува противоречива съдебна практика и правният проблем е предмет на разглеждане по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК. До произнасяне с тълкувателен акт, настоящото производство в частта, касаеща въззивното решение по чл. 78 ГПК следва да бъде спряно.
Решението в останалата му част не следва да се допуска до касационно обжалване, доколкото не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 211/09.04.2012 г., постановено от Русенския окръжен съд по гр.д. № 212/2012 г. в частта по чл. 2 ЗОДОВ, лихвата върху главницата и присъдените в полза на Н. Б. Р. съдебноделоводни разноски в размер на 10 лв.
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 211/09.04.2012 г., постановено от Русенския окръжен съд по гр.д. № 212/2012 г. само в частта относно съдебноделоводните разноски, сторени от Н. Б. Р. за адвокатско възнаграждение.
СПИРА в тази част производството по гр.д. № 963/2011 г. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2012 г. по описа на ОСГТК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: