2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
гр. София, 10 април 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3881 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото И. А. И. срещу решение № 101/05.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 284/2017 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 330/19.04.2017 г. по гр. дело № 73/2017 г. на Сливенския районен съд, са отхвърлени предявени от жалбоподателя срещу О… а… – С., осъдителни искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от непозволено увреждане, както следва: в размер 10 947.25 лв. – в резултат на наводнение през периода месец декември 2014 г. – месец март 2015 г. на поземлен имот с идентификатор 14275.63.7 в землището на [населено място], общ. С.; и в размер 6 937.50 лв. – в резултат на наводнение на 24-25.05.2016 г. на поземлени имоти с идентификатори 14275.63.3, 14275.63.5 и 14275.63.6 в землището на [населено място], общ. С.; ведно със законните лихви върху тези суми, считано от датите на настъпване на вредите до окончателното изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за процесуална недопустимост и за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на въззивния съд да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия в първата инстанция; 2) относно задължението на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; 3) относно задължението на въззивния съд да събере всички относими и допустим доказателства, да събере и обсъди доказателствата, които са поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но не са били допуснати поради процесуално нарушение; 4) кое лице е материалноправно легитимирано да отговаря за вреди, причинени от вредното въздействие на водите на река, настъпили поради бездействие на областния управител по отношение изпълнение на правомощията му по защита от вредното въздействие на водите и поддържане на речните диги, в хипотезата, когато претенцията е насочена срещу непосредствения причинител на вредите, а не срещу възложителя, и съответно – срещу лицето, упражняващо надзор над чужда вещ, а не срещу собственика на вещта; и 5) относно приложението на чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД и отговорността за непозволено увреждане по двата състава. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие, както следва: първия въпрос – с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 181/14.06.2012 г. по гр. д. № 96/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; втория въпрос – с решение № 109/13.07.2016 г. по търг. д. № 1050/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 724/30.11.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 512/29.06.2010 г. по гр. д. № 1082/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС; третия въпрос – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 63/13.02.2012 г. по гр. д. № 361/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; четвъртия въпрос – с решение № 503/21.07.2010 г. по гр. д. № 1069/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и петия въпрос – с решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 17/18.11.1963 г. и ППВС № 4/30.10.1975 г. По отношение на четвъртия правен въпрос касаторът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответната О…. а… – С. в отговора на касационната жалбата излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е намерил за неоснователно, поддържаното във въззивната жалба на касатора, оплакване за недопустимост на първоинстанцинното решение, като постановено, не само при погрешна квалификация на предявените искове, а и по предмет, различен от очертания в исковата молба. В тази връзка окръжният съд е приел, че правната квалификация на предявените искове е следната: чл. 139, ал. 1 и 2, във вр. с чл. 138, ал. 4, т. 1 и 5 от ЗВ, във вр. с чл. 49 и с чл. 45 от ЗЗД, както и че като е дал непълна квалификация – само по чл. 49 от ЗЗД, първостепенният съд не е подменил основанието на исковете, като няма пречка въззивният съд да допълни тяхната правна квалификация, тъй като фактическите обстоятелства, които подлежат на изясняване, са идентични, правнозначимите факти са тъждествени и събраните доказателства са относими именно към тези въпроси, които са от значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд е приел, че съгласно твърденията му, касаторът-ищец свързва процесните имуществени вреди с две наводнявания на стопанисваните от него земеделски земи – овощни градини, граничещи с река Т., в резултат на преливане на реката поради обилни валежи, разрушаване на защитната дига и заливане на териториите по поречието, като на места е липсвала защитна дига, на други места изградената такава е била разрушена и не е била възстановена, както и не е била поддържана проводимостта на речното легло – течението на реката е било силно стеснено от прораснали в коритото дървета и е образуван наносен остров. При анализ на разпоредбите на ЗВ, окръжният съд е приел, че с чл. 137, ал. 1, т. 1 от ЗВ е прогласена необходимостта от защита от вредното въздействие на водите, каквото е наводнението; че разпоредбите на чл. 138, ал. 1 и ал. 4, т. 1, т. 5 и т. 7 от ЗВ регламентират тази защита като постоянна и включваща: „изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения“, „поддържане проводимостта на речните легла“ и „прилагане на мерки за предотвратяване и ограничаване на щетите, нанесени от природните наводнения, провеждани в съответствие с плановете за управление на риска от наводнения“; приел е и че съгласно разпоредбите на чл. 139, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ отговорността за осъществяването на тези дейности е възложена на собствениците. Съдът е посочил и че съгласно повелителните норми на чл. 11, т. 1, чл. 13 и чл. 14 от ЗВ, публична държавна собственост са водите на реките и принадлежащите им земи, както и съоръженията за предпазване от вредно въздействие на водите, изградени с държавни средства – защитни диги, корекции на реки и отводнителни системи, извън границите на населените места. С оглед на това, въззивният съд е приел, че държавата е собственик на водата на река Тунжда и на неподдържаното съоръжение – дигата, като същевременно държавата е и задължена да поддържа проводимостта на речното легло и да извършва корекции на реката. При анализ на разпоредбите на чл. 140, ал. 3, 4 и 5 от ЗВ, на чл. 31, ал. 1, т. 3 и т. 9 от ЗАдм и на чл. 14 и чл. 18, ал. 1 от ЗДС, окръжният съд е достигнал до извода, че държавата, като собственик, е възложила по закон на областните управители организирането, провеждането и координирането на тези защитни дейности. Също вследствие анализа на всички относими специални и общи процесуални и материалноправни норми, окръжният съд е приел, че неизпълнението на дейностите, за чието осъществяване отговаря областният управител във връзка с поддържането на обекти, представляващи публична държавна собственост, върху които му е възложено управлението, когато то е резултирало във вреда, причинена на трето лице, поражда отговорност за обезщетяването ? в патримониума на държавата-собственик, а във вътрешните отношения лицето, на което е било възложено управлението, отговаря пред възложителя; така участник в материалното правоотношение е държавата, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството, съгласно чл. 31 ал. 2 от ГПК. По така изложените съображения, въззивният съд е счел, че не е доказано авторството на номинираните от ищеца деяния (действия и бездействия), по отношение на посочения от него ответник – О…. а…. – С.. В тази връзка са изложени и съображения, че право на ищеца е да избере против кого да насочи претенцията си за защита на накърненото си право и доколкото адресатът на иска е правосубектно физическо или юридическо лице, тоест – е персонифициран правен субект, разполагащ с процесуална дееспособност – не е в дискрецията на съда да контролира този избор; ако лицето не е участник в спорното материално правоотношение, това не е въпрос по допустимостта, а по основателността на иска. На следващо място е прието, че областният управител ръководи и представлява областната администрация съгласно чл. 57 ал. 3 от ЗА, но функциите и действията които той осъществява не му се възлагат от същата, а обратно – съгласно чл. 57 ал. 1 от ЗА, областната администрация подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия; последните произтичат от закони, нормативни и административни актове, поради което за неизпълнението им областният управител отговаря пред Министерския съвет. По тези съображения окръжният съд е приел и че е немислима конструкцията ответната по делото О…. а…. – С. да отговаря имуществено за вреди, причинени от неизвършване на действия, възложени на областния управител от държавата, която сама има задължение да осъществява тези действия чрез избрани от нея изпълнители. Съдът е приел също, че в това материално правоотношение областният управител не действа като представител по закон на областната администрация, а като лице, самостоятелно натоварено от държавата с конкретни правомощия и задължения вследствие на възложени на него, а не на областната администрация, функции по управление на държавна собственост; следователно за неговите действия ще отговаря този правен субект, от името на когото той е следвало да ги извърши. Оттук е направен и изводът, че процесното материално правоотношение се развива между държавата и ищеца, а не между областния управител (още по-малко – областната администрация) и ищеца, като областният управител е опосредяваща фигура в линията на правоотношението, а областната администрация стои извън него. В обобщение въззивният съд е приел, че за да се ангажира отговорността за обезвреда на ответната Областна администрация – С., би следвало да се докаже непререкаемо, че тя е натоварила конкретно лице – областния управител – с извършването на работата по ремонт и изграждане на дига, поддържане проводимостта на реката и прочистване на коритото; приел е и че такива доказателства не са представени, а от представените е видно, че за тези си действия областният управител е натоварен от друго лице, носещо отговорност да ги извършва като собственик – държавата, което освобождава от отговорност въведения от ищеца в процеса ответник – Областна администрация – С. и исковете срещу нея са неоснователни.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в задължителните указания и разяснения, дадени с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 от ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС, исковата молба е нередовна, когато е налице противоречие между обстоятелствената ? част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума ?, насочен срещу друго лице. Тъй като правният интерес и процесуалната легитимация на страните са абсолютни процесуални предпоставки, за тази нередовност на исковата молба – насочена срещу ненадлежен ответник, служебно следи всяка от съдебните инстанции по делото, за да не се стигне до постановяване на процесуално недопустимо решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна по материалноправния спор по делото. Тъй като такова недопустимо решение изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото, всяка от съдебните инстанции следва служебно да предприеме и съответните процесуални действия, за да се конституира това лице като надлежен ответник по делото и процесът срещу него да се развие от самото му начало пред първата инстанция.
Настоящият съдебен състав намира, че първият процесуалноправен въпрос в изложението на касатора-ищец, но уточнен от съда (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно – относно задължението на въззивния съд служебно да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия в първата инстанция, и конкретно – за насочването на иска срещу надлежен ответник, който е процесуално легитимиран да отговаря по него, – е от значение за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, както и че е разрешен от окръжния съд в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по така уточнения процесуалноправен въпрос, с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение.
Няма основание касационното обжалване да се допуска по останалите четири правни въпроса в изложението на касатора, тъй като те не са от значение за процесуалната допустимост на обжалваното решение, която най-напред ще е предмет на касационната проверка с решението по чл. 290 от ГПК на настоящата инстанция.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 357.70 лв., както и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 101/05.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 284/2017 г. на Сливенския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя И. А. И. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 357.70 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: