О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 03.04. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 6064 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Б., чрез адв. С. Р., е подала касационна жалба срещу въззивно решение от 06.11.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 7471/2012 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна Т. Д. М., чрез адв. Р. П. М., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че въззивното решение е правилно, а касационната жалба неоснователна; няма изложени съображения по основанията за допускане на касационно обжалване, които преценява касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК.
Т. Д. М. е подал „частна жалба”, по съществото си касационна жалба, против решение от 31.01.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 7471/2012 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.
Насрещната страна по тази касационна жалба – Б. (Б.) не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че и двете касационни жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
По касационната жалба на Б. против въззивно решение от 06.11.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 7471/2012 г.:
Т. М. е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отменил заповедта на генералния директор на Б., с която е прекратено трудовото правоотношение с М. поради съкращаване на щата, служителят е възстановен на заеманата до тогава длъжност „механик”, а работодателят е осъден да му заплати обезщетение в размер на 3 127,50 лв., като искът по чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата до 6255 лв., като погасен чрез прихващане, с вземане по чл. 220, ал. 1 КТ. Присъдена е лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски. Работодателят е осъден да заплати дължимите държавни такси.
За да достигне до този резултат, въззивната инстанция приела, че уволнението на М. е незаконосъобразно на две самостоятелни основания – неспазена предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и нарушение на чл. 329, ал. 1 КТ – работодателят не е доказал по пътя на пълно главно доказване, че приетите от него оценки по критериите на закона, се основават на действително притежаваните от работниците, включени в подбора, квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа.
В изложението към касационната жалба на Б. няма конкретно формулирани правни въпроси – основно страната изразява несъгласие с фактическите и правни заключения на въззивния съд. Поддържа се, че във въззивното решение е дадено разрешение „по въпроса за съдебния контрол върху подбора” в противоречие с ТР 3/2011 г., „в което е прието, че контролът на съда не се изчерпва с констатиране на формалното прилагане на критериите по чл. 329, ал. 1 КТ, а обхваща проверката на приетите от работодателя и оспорени от работника и служителя оценки по същите критерии”. Може да се приеме, че правният въпрос, уточнен от касационната инстанция, е за обхвата на съдебния контрол върху извършения от работодателя подбор по чл. 329, ал. 1 КТ.
Въпросът е от значение за постановения резултат, но разрешението на въззивния съда е в пълно съответствие с отговора и дадените разяснения в тълкувателния акт – съдът е проверил не само дали преценката на работодателя е извършена по критериите, разписани по чл. 329, ал. 1 КТ, но още и дали определените от работодателя оценки по показатели за проверяваните работници и служители съответства действително на притежаваните от тях квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа.
Следващото изречение в изложението – въззивният съд не бил обсъдил писмените доказателства, а изложил предположение за тяхната необективност, не е мотив или съображения за допускане на касационно обжалване, а оплакване за неправилност поради допуснати процесуални нарушения във връзка, с което няма, нито може по пътя на уточнението да се формулира, правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК . Касационните доводи по чл. 281 ГПК не са основания за допускане на касационно обжалване.
Само за пълнота следва да се посочи, че преценката на съда, че дадени доказателствата са „необективни”, не значи, че съдът не ги е обсъдил. В случая, при това, не отговаря на истината твърдението, че съдът не е кредитирал писмени доказателства във връзка с подбора поради тяхната „необективност”. Единствените документи по делото, имащи отношение към преценката по чл. 329, ал. 1 КТ, са копията от дипломи за завършено средно специално образование на участвалите в подбора трима работници и протоколът от 12.04.2011 г. с картата за оценки. Последният може да служи като доказателство само за извършване на подбор и какви оценки работодателят е дал на участвалите в подбора, но не и дали дадените точки по оценявани показатели, са обективни. Във връзка с последното, единствените събрани по делото доказателства, са копията от дипломите и свидетелските показания. Съдът е обсъдил всички гласни доказателства по делото, като е изложил съображения кои от тях кредитира и кои не, както и защо, съответно какво приема за установено относно релевантните факти.
Вторият правен въпрос, уточнен от касационната инстанция, поставен в изложението, е може ли да се ангажира отговорността на работодателя, ако работникът, преди уволнението, под страх от наказателна отговорност, сам е декларирал, че не страда от заболявания по Наредба № 5/1987 г. Поддържа се противоречие на обжалваното решение по този въпрос с постановеното в решение № 91/2003 на ІІІ ГО на ВКС по гр.д. № 2750/2001 г.
Материалноправният въпрос има отношение към постановеното от въззивната инстанция, но не е налице поддържаното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Задължението за работодателя да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/87 г. на М. и ЦС Б., включително да изиска представяне и на медицински документи, удостоверяващи заболяванията, е с оглед необходимостта да се спази изискването по чл. 333, ал. 1 т. 3 КТ. Работодателят трябва да има предварителна информация за здравния статус на съответния работник или служител, за да поиска и разрешение от инспекцията по труда преди да го уволни в хипотезите на чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
Както е разяснено и с отговора по чл. 290 ГПК в решение № 246/12.07.2013 г. на ІV ГО на ВКС по гр.дело № 711/2012 г., при бездействие, изричен отказ или умишлено затаяване на информация от работника или служителя, но само ако работодателят не разполага с информация от преди това, последният няма възможност да проверява, във всеки един случай дали уволненият страда от някоя от болестите по чл. 1 от Наредба № 5/87 г.. Работодателят не се освобождава от отговорност и от задължението да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда, ако отнапред има информация, че уволненият работник или служител страда от заболяване, попадащо в хипотезата на цитираната наредба. Случаят е точно такъв – на 08.08.2011 г., преди уволнението, Т. М. е уведомил Б., че има новооткрито заболяване „захарен диабет” и без значение е дали към същия момент решението на ТЕЛК е било влязло в сила. В попълнената от работника на 10.08.2011 г. декларация той е посочил, че страда само от исхемична болест на сърцето, но работодателят е бил вече надлежно уведомен, от по-рано, за актуалния здравен статус на М.. Нещо повече, съдът е установил, че служителят не е действал неправомерно, нито е затаил умишлено информация – бил е подведен от друг служител на работодателя, че не трябва да сочи в декларацията за заболяването „захарен диабет”, щом към него момент решението на ТЕЛК не било влязло в сила. Установено е недобросъвестно поведение, но не от служителя, а от работодателя. Общ принцип в правото е изискването за добросъвестност при упражняване на предоставените права, а съгласно чл. 8, ал. 1 КТ всеки един от субектите по трудовото правоотношение дължи точно и честно изпълнение на правата и задълженията си, в съответствие със законовите разпоредби.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивно решение от 06.11.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 7471/2012 г.
По касационната жалба на Т. М.:
Ищецът е подал молба до въззивния съд за поправка на явна фактическа грешка при изписване на презимето му – „Д.”, вместо „Д.”.
Въззивният съд е отказал да допусне исканата поправка по съображения, че не е налице противоречие в мотивите и диспозитива на въззивното решение – името на страната е изписвано по един и същи начин – Т. Д. М..
В изложението към касационната жалба е повдигнат въпросът дали грешното изписване, в съдебното решение, на име на страна по делото, може да бъде поправено по реда на чл. 247 ГПК. Въпросът е от значение за постановения резултат, като даденото от въззивната инстанция разрешение е в противоречие на тълкуването, прието с решение № 89-2010-І ГО ВКС по гр.д. № 387/2009 г., което е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение от 31.01.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 7471/2012 г.
Съдът ще се произнесе с окончателния съдебен акт за дължимите съдебноделоводни разноски, сторени от страните в касационното производство и по двете касационни жалби.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 06.11.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 7471/2012 г.
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение от 31.01.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 7471/2012 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.
Касаторът Т. М. не дължи плащане на държавни такси по делото.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: