5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
София, 06.03.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева т. дело № 60272 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от Н. Н. и К. И. и Р. Л., чрез адв.Н. Б. – АК В., срещу въззивно решение № 80/28.03.2016 г., постановено от Варненския апелативен съд по в.т.д. № 726/2015 г.
Дружеството – касатор излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира направените разноски пред всички инстанции.
Насрещната страна [фирма], чрез адв.С. К. – САК отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил изцяло решението на първостепенния съд, е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 235 682,83 лева, представляваща сбор от парични суми, получени от ответника в периода от 18.09.2012г. до 01.10.2013г. по 14 броя фактури като цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа – платени без основание, на основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, както и сумата от 25 451,85 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 213 068,90 лв., натрупани за периода 20.10.2013 г. – 22.12.2014 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 235 682,83 лв., считано от датата на предявяване на иска – 23.12.2014 г. до окончателното издължаване, на осн. чл.86 ЗЗД.
Апелативният съд е установил, че [фирма], като производител на електрическа енергия от възобновяем източник, се е присъединило към електроразпределителната мрежа на [фирма]. За доставените услуги [фирма] е заплатило исковата сума, която е определена съгласно решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. С това решение, по искане на [фирма] са определени временни цени за достъп до преносната и разпределителната мрежи за производителите на електрическа енергия от В.. Решението е отменено от ВАС, след което е прието ново решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което е определена окончателната цена за достъп и за производители на ел. енергия от слънчева или вятърна енергия, какъвто е и [фирма] – тя е преференциална – 0.00 лв./МВтч.
Съдът е направил извод, че цената за достъп до електроразпределителната мрежа на [фирма] се определя съгласно Закона за енергетиката (ЗЕ), при отчитане на множество условия, от специален орган – ДКЕВР, по административен ред. Плащането в случая е станало по решение на ДКЕВР за временно, а не окончателно определени цени и то въз основа на решение, което е отменено от съда. Посочено е, че отмяната в случая има конститутивно действие за всички, поради което сумите, получени от ответника по иска, следва да бъдат върнати – с тях [фирма] неоснователно се е обогатил.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по поставени в изложението правни въпроси:
Въпросът дали решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗЕ и определящо цената на услугата по осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа, представлява самостоятелно правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, респективно за заплащане на цената на тази услуга, е неотносим към постановеното от съда. Той е приел, че между страните съществува облигационно отношение по неоформен в писмен вид договор за предоставяне на достъп за използване на електроразпределителната мрежа за пренос на електрическа енергия. Решението на ДКЕВР не е основанието за възникване на облигационната връзка между насрещните страни, а е актът, с който са определени временно цени за услугата.
Въпросът – неопределена ли е цената на услуга, която по силата на законова разпоредба има възмезден характер, ако страните са съгласували нейния размер с издаването на фактура и насрещно осчетоводяване и заплащане на същата, е некоректно зададен. В случая, въззивният съд е приел, че дължимата цена за предоставената от електроснабдителното дружество услуга подлежи на административно регулиране, което се следва от изрична законова уредба – 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Във връзка именно с това съображение на въззивния съд няма поставен правен въпрос, нито посочените от касатора решения в изложението имат отношение към действително разрешения във въззивното решение правен проблем, т.е., не са постановени по идентични казуси. Нещо повече, съществува трайна, многобройна и непротиворечива практика на ВКС, вкл. по реда на чл. 290 ГПК, че специалният нормативен акт – ЗЕ в значителна степен ограничава такива основни принципи на договорното право – свобода на договарянето и автономията на волите (чл. 8 и чл. 9 ЗЗД), като само в правомощието на ДКЕВР е определянето на цени за достъп. Дори насрещните страни да уговорят сами да определят възнаграждение, различно от това, което е постановил надлежният административен орган, на когото е предоставена тази изключителна властническа компетентност, такава клауза би била нищожна поради противоречие с повелителни правила на закона (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) и по силата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД биха се приложили императивните правила на закона – в случая чл. 104, ал. 3 ЗЕ, във връзка с чл. 84, ал. 2 и 3 ЗЕ и чл. 31, т. 2 и т. 8 ЗЕ. Освен това, когато ДКЕВР определя временни цени, дори и при валидно и законосъобразно негово решение, то действителната цена по договора е тази по решението на същия орган, с която определя окончателната стойност на услугата, в който случай страните следва да съобразят отношенията си и съответно да доплатят или възстановят средства. В случая, окончателната цена на услугата е определена с последващо, неотменено решение на компетентния орган на 0,00 лв. и дори решението за временни цени да не беше отменено, то електроразпределителното дружество пак би следвало да възстанови по-рано платеното от [фирма].
По изложените съображения, предвид решението на ДКЕВР за окончателни цени, без значение за крайния резултат се явява въпросът за последиците при отпадане с обратна сила на определения с административен акт размер на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници. Както стана ясно, само определеният в закона компетентен орган има правомощие да определя цената на услугата, а страните са ограничени в свободата сами да договарят. В случая тя окончателно е определена на 0,00 лв. и електроразпределителното дружество дължи връщане на получените като цена суми.
По изложените вече съображения относно специалната уредба на съществуващото между страните правоотношение и изключителната компетентност на ДКЕВР да определя цена на услугата, неотносим към вида на сключения между страните договор е и последният въпрос, повдигнат в изложението към касационната жалба за приложимостта на презумпцията на чл. 326, ал. 2 от ТЗ при договорите за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа в хипотезата на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ и при действието на презумпцията на чл. 326, ал. 2 от ТЗ, неопределена ли е цената на предоставената услуга за достъп до електроразпределителната мрежа. Договорът между страните по естеството си се различава съществено от търговската продажба, а и съконтрахентите нямат никаква правна възможност да определят сами цена за достъпа до електроразпределителната мрежа, за да е възможно изобщо да се смята, че са се съгласили с цената, която обикновена се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока и при подобни обстоятелства. Многократно вече беше посочено, че заплатените от [фирма] суми са на база определени временни цени, т.е. няма как изобщо да се твърди, че е извършено плащане на окончателна цена, за да се преценява да ли тя е обичайната.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба е поискал заплащане на сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски, като е представил единствено документ, удостоверяващ размера на уговореното адвокатско възнаграждение, но без доказателства, че то е било платено. При тази данни, искането се явява неоснователно и разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 80/28.03.2016 г., постановено от Варненския апелативен съд по в.т.д. № 726/2015 г.
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: