2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
гр. София, 29.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1220 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Р. М. срещу решение № 152/05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 319/2012 г. на Хасковския окръжен съд. С него е отменено решение № 157/28.02.2012 г. по гр. дело № 1659/2011 г. на Хасковския районен съд и са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [община], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ за отмяна дисциплинарното й уволнение, наложено със заповед № 5/18.03.2011 г. на кмета на ответната община; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „счетоводител-касиер” в Общинско предприятие „Лесничейство” на ответната община; и за осъждане на последната да заплати на ищцата-касатор следните суми: сумата 3 173.04 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 02.05.2011 г. – 03.11.2011 г., сумата 528.84 лв., удържана при уволнението; и сумата 737.97 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 67 дни за периода 01.01.2008 г. – 02.05.2011 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба (с допълнението към нея) е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата и в допълнението й се поддържат оплаквания и се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно правомощията му, посочени в т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) следните девет правни въпроса, а именно: 1) когато работодателят не е определил срок за даване на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ, в какъв срок следва да бъдат дадени обясненията; 2) когато заедно с писмените си обяснения служителят представя на работодателя и документи, обосноваващи невъзможност обясненията да се представят в срок или по-рано, следва ли да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ и разполага ли в този случай работодателят с възможност да не вземе под внимание обясненията при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение; 3) когато поради заболяване служителят не се явява на работа, следва ли дисциплинарното производство да приключи със заповед за дисциплинарно уволнение, въпреки, че заболяването е удостоверено с надлежен документ; 4) кога следва да се приеме, че исканите обяснения не са по повод на фактите и обстоятелствата, изложени в заповедта за дисциплинарно уволнение, и следва ли да се приеме, че е налице такова разминаване, когато са искани обяснения за факти, които са служебно известни на работодателя и не представляват нарушение; 5) следва ли да се приеме, че е дадено разрешение за уволнението от инспекцията по труда, когато след издаването му и преди издаването и връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение са издадени нови болнични листове, с които инспекцията по труда не е запозната; 6) разполага ли работодателят с възможност да връчи заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по начин, различен от посочените в чл. 195, ал. 2 от КТ, и конкретно – чрез обаждане и чрез съобщение (SMS) по мобилен телефон; 7) разполага ли работодателят с възможност, след издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение и преди връчването й на служителя, да не приеме болничен лист и да не го изпрати за обработване в НОИ, когато болничният лист удостоверява неработоспособност на служителя за период преди и след издаването на заповедта; 8) след като в заповедта за дисциплинарно уволнение работодателят не се позовава на недобросъвестност на служителя по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ, може ли съдът да направи извод за такава недобросъвестност в мотивите към решението си, като обоснове с това „легализиране” на връчването на заповедта в разрез с чл. 195, ал. 2 от КТ; и 9) след като отмени първоинстанционното решение, с което дисциплинарното уволнение е било признато за незаконосъобразно и отменено, въззивният съд следва ли да се произнесе и по иска за дължимото от работодателя обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. Жалбоподателката поддържа и излага съображения в изложението си, че тези прави въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на първите четири правни въпроса от страна на жалбоподателката се навеждат и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като се поддържа и се излагат съображения, че по тези въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС и те се разрешават противоречиво от съдилищата, като в тази връзка се сочат следните решения: решение № 2110/09.01.2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 592/26.03.2010 г. по гр. дело № 267/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 857/25.01.2011 г. по гр. дело № 1068/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 629/01.11.2010 г. по гр. дело № 279/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 494/18.06.2010 г. по гр. дело № 1687/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение от 25.02.2011 г. по гр. дело № 3750/2010 г. на Ямболския районен съд.
Ответната [община] в отговора си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Процесната заповед № 5/18.03.2011 г. за дисциплинарно уволнение е издадена за това, че жалбоподателката-ищца не се е явила на работа на 02.03.2011 г., след ползване на разрешен отпуск по чл. 164, ал. 1 от КТ за отглеждане на дете, родено на 01.03.2009 г., до навършване на две-годишна възраст. Неявяването й на работа е констатирано с протоколи от 01.03.2011 г., 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. Със заявление до кмета на ответната община жалбоподателката е поискала да ползва платен годишен отпуск за 2008 г., както и отпуск, наименован в заявлението „отпуската полагаща се за 2-те години майчинство”. Заявлението е изпратено по пощата на 02.03.2011г. от [населено място] и е входирано при работодателя на 07.03.2011 г. С писмо с изх. № П-136-3/09.03.2011 г. ответникът-работодател е изискал от ищцата, на основание чл. 193, ал. 1 от КТ да даде писмени обяснения защо не се явила на работа на 01.03.2011 г., 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. Със същото писмо работодателят е отказал да разреши на ищцата ползването на отпуск. Също с куриерска пратка, на 18.03.2011 г. в 16.01 ч. жалбоподателката е изпратила своите писмени обяснения, както и болнични листове за периода 01.03.2011 г. – 21.03.2011 г. Трудовият й договор е бил прекратен с процесната заповед № 5/18.03.2011 г. на кмета на общината, на основание чл. 188, т. 3 от КТ, за което ищцата е била уведомена в 9.45 ч. на 18.03.2011г. на личния й мобилен телефон, а в 10.40 ч. на същата дата, на същия телефон й е изпратен и СМС за това. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е намерил за незаконосъобразни изводите на първоинстанционния съд за допуснато от ответника-работодател нарушение на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ. Окръжният съд е посочил като неприемлива тезата на ищцата, че след като е в отпуск тя няма задължение да дава писмени обяснения, но въпреки това е дала такива и те не са взети предвид от работодателя. В тази връзка съдът е изтъкнал, че не е бил разрешен отпуск по подаденото заявление от 02.03.2011 г., както и че задължение на работника е да заяви ползване на отпуск предварително преди изтичането му, когато ползва някакъв друг отпуск, или да заяви отпуск когато изпълнява трудовите си функции, и едва след разрешаване да ползва заявения отпуск, а случаят не е такъв. Въззивната инстанция е стигнала и до извода, че ищцата сама се е поставила в невъзможност своевременно да депозира своите обяснения, ако действително е имала намерение да подпомогне работодателя във вземане на своето решение, както и че е действала в разрез с разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения. В тази връзка е посочено, че действително работодателят не е указал срок, в който да бъдат дадени писмените обяснения, но това означава че те следва да бъдат дадени незабавно, още повече, че след изтичането на полагаемия се отпуск ищцата не се е явила на работа, без да е узнала за волята на работодателя дали и е разрешен или отказан нов отпуск. Въззивният съд е приел и че в продължение на своето недобросъвестно поведение жалбоподателката е дала разнопосочни сигнали за ползване на минал отпуск, неплатен отпуск и същевременно отпуск поради болест, както и че при ползването на последния отново е проявила недобросъвестност като не е представила своевременно болничните листове. В заключение окръжният съд е приел, че ищцата е била длъжна да се яви на работа в деня след изтичането на ползвания отпуск за отглеждане на дете, което тя не е сторила в продължение на няколко дни, а вместо това е заявила ползване на други видове отпуски без да ги конкретизира и посочи времеви диапазон, които не са й разрешени. Ищцата не е проявила интерес и инициатива да узнае какво е решението на работодателя дали й е разрешен или не отпуск, а с последващото си заявление, по повод поисканите обяснения, е уведомила работодателя за желание за ползване на неплатен отпуск, като е представила болнични листове за отсъствието си от работа. Посочено е и че въпреки, че работодателят няма задължение да уведомява работника дали му е разрешен отпуск, а работникът е този който следва да прояви инициатива и да се осведоми дали му е разрешен отпуск, работодателят е изпратил писмо, с което е уведомил жалбоподателката за отказа си, като същевременно е поискал писмени обяснения за неявяването й на работа. С оглед изложеното, въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че е доказана напълно законността на дисциплинарното уволнение на ищцата, поради което предявените от нея обективно съединени искове следва да се отхвърлят.
Видно от горното, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд по никакъв начин не е обсъждал и не е дал разрешение на четвъртия, петия и седмия от изведените от страна на жалбоподателката правни въпроси. Поради това, тези три правни въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на спора по делото. По тези съображения, тези три правни въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и то не следва да се допуска по тях, без да е необходимо да се изследват наведените във връзка с тях допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Осмият правен въпрос, изведен от страна на жалбоподателката представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на него не е налице наведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно – този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото съдът във всички случаи, когато според него предвид установеното от доказателствата по делото е налице основание за това, може да квалифицира дадено поведение на работника или служителя като недобросъвестно по смисъла на материалноправната норма на чл. 8, ал. 1 от КТ, независимо дали то е квалифицирано като такова и от работодателя в заповедта за дисциплинарно уволнение. В този аспект, тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ никога не са били проблематични в съдебната практика, която е еднозначна и не се нуждае от промяна или осъвременяване по този правен въпрос.
Като е приел, че след като в писменото искане с изх. № П-136-3/09.03.2011 г. за даване на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят не е указал срок, в който жалбоподателката да даде обяснения, последните е следвало да бъдат дадени незабавно, и като е приел, че жалбоподателката сама се е поставила в невъзможност своевременно да депозира обясненията си, макар да е установил, че тя е представила по делото болнични листове за периода 01.03.2011 г. – 21.03.2011 г., въззивният съд е разрешил първите два изведени от жалбоподателката правни въпроса в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 257/22.05.2012 г. по гр. дело № 985/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че в изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди налагане на дисциплинарното наказание. Прието е също, че виновно поведение на работника или служителя, препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него (193, ал. 3 от КТ), е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения, както и когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения. От изложеното следва, че първите два въпроса представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК и по отношение на тях е налице и допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Останалите три (третият, шестият и деветият) правни въпроса в изложението на жалбоподателката, също са разрешени от въззивния съд и са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение, поради което представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. При представени по делото болнични листове за периода 01.03.2011 г. – 21.03.2011 г., въззивният съд е приел, че ищцата законосъобразно е уволнена дисциплинарно за неявяването й на работа след изтичането на 02.03.2011 г. на разрешения й отпуск по чл. 164, ал. 1 от КТ за отглеждане на дете до навършване на две-годишна възраст – третият правен въпрос. Окръжният съд е приел и че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 18.03.2011 г., когато ищцата е била уведомена за процесната заповед за дисциплинарно уволнение чрез обаждане и чрез изпращане на съобщение (SMS) на личния й мобилен телефон – шестият правен въпрос. Деветият изведен от страна на жалбоподателката правен въпрос е от значение за служебната проверка, която ВКС следва да извърши относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение – в частта му по иска по чл. 224, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото този иск е бил отхвърлен с първоинстанционното решение; въззивното производство по делото е било образувано единствено по жалба на ответната община (но не и по жалба на ищцата); въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционното решение – включително в отхвърлителната му част по иска по чл. 224, ал. 1 от ГПК и вместо това този иск отново е отхвърлен с въззивното решение. В тази връзка следва да се отбележи също, че и двете съдебни инстанции по делото са приели, че искът по чл. 224, ал. 1 от КТ, както и останалите два парични осъдителни иска – по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ, са обусловени от законосъобразността (респ. от незаконосъобразността) на процесното дисциплинарно уволнение, т.е. – от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което по-горе беше прието, че подадената касационна жалба е процесуално допустима срещу цялото въззивно решение, включително – по отношение на тези три парични иска, макар цената на всеки един от тях да е под 5 000 лв.
По отношение на същите три (третият, шестият и деветият) правни въпроса в изложението на жалбоподателката е налице и наведеното от нея допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разрешение на тези три въпроса не е дадено с никое от посочените от страните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 592/26.03.2010 г. по гр. дело № 267/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 857/25.01.2011 г. по гр. дело № 1068/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 629/01.11.2010 г. по гр. дело № 279/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 494/18.06.2010 г. по гр. дело № 1687/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – посочени в изложението на жалбоподателката; и решение № 737/13.10.2009 г. по гр. дело № 3119/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 542/23.08.2010 г. по гр. дело № 1767/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 171/23.02.2010 г. по гр. дело № 68/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 629/01.11.2010 г. по гр. дело № 279/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 688/23.11.2010 г. по гр. дело № 114/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – посочени в отговора на ответната община). Създаването на задължителна практика на ВКС по тези три въпроса би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния и процесуални закон във визираните във въпросите случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които тези въпроси са спорни, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне: на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по следните два правни въпроса: 1) когато работодателят не е определил срок за даване на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ, в какъв срок следва да бъдат дадени обясненията; 2) когато заедно с писмените си обяснения служителят представя на работодателя и документи, обосноваващи невъзможност обясненията да се представят в срок или по-рано, следва ли да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ и разполага ли в този случай работодателят с възможност да не вземе под внимание обясненията при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение; и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по следните три правни въпроса: 1) когато поради заболяване служителят не се явява на работа, следва ли дисциплинарното производство да приключи със заповед за дисциплинарно уволнение, въпреки, че заболяването е удостоверено с надлежен документ; 2) разполага ли работодателят с възможност да връчи заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по начин, различен от посочените в чл. 195, ал. 2 от КТ, и конкретно – чрез обаждане и чрез съобщение (SMS) по мобилен телефон; и 3) след като отмени първоинстанционното решение, с което дисциплинарното уволнение е било признато за незаконосъобразно и отменено, въззивният съд следва ли да се произнесе и по иска за дължимото от работодателя обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателката-ищца не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 152/05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 319/2012 г. на Хасковския окръжен съд;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.