О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
[населено място],10.02.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1217 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 16.05.2011 год. по гр. д. № 141/2011 год. Варненският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил изцяло първоинстанционното решение от 14.12.2010 год. по гр. д. № 1013/2010 год. на Варненския окръжен съд и вместо него е постановил друго, с което осъдил ответниците И. Г. Я. и К. А. Я. да предадат на Н. П. В. и Н. С. В. владението върху апартамент № 18, находящ се в [населено място], р-н „М.” [улица], [жилищен адрес] с идентификатор № * с площ от 107.37 кв. м., разположен в сградата в ПИ № *, подробно описан в решението, заедно с прилежащата изба от 4.24 кв. м. и съответните части от общите части на сградата и от правото на строеж.
Въззивното решение се обжалва с касационни жалби в срока по чл. 283 ГПК от двамата ответници К. Я., чрез пълномощника й адв. Д. П. и от И. Я., чрез адв. Г. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касаторката К. Я. поддържа становище, че ищците Н. и Н. В. не се легитимират като собственици с решението за обявяване за окончателен предварителния им договор за покупко-продажба на процесния апартамент, тъй като такъв с описаната площ от 107.37 кв. м. не съществува като обект, което обстоятелство е изяснено със заключението на техническата експертиза. Спорният апартамент е закупен от ответниците с нот. акт № */2003 год., от когато упражняват и фактическата власт, поради което и поддържа в условията на евентуалност, да са собственици на основание добросъвестно владение.
В приложеното изложение касаторката обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението със значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото произнасянето по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в съвкупност и поотделно всички доказателства по делото и по материалноправния въпрос-при продажба на чужда вещ купувачът може ли да бъде добросъвестен владелец, ако не му е известно, че купува чужда вещ. По тези въпроси, според касаторката, не е налице съдебна практика, а е необходимо тълкуване, за да се преодолее непълнотата, неяснотата и противоречието на самия закон.
Касаторът И. Я. счита, че влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с което ищците обосновават твърдяното вещно право, е непротивопоставимо на ответниците по иска им, тъй като ищците не са установили в процеса обстоятелството за вписването на исковата молба и съдебното решение, които са актове, подлежащи на вписване. Тежестта на доказването му е на ищците и е част от установяване на твърдяното право на собственост, съгласно изготвения и приет доклад по делото, в който съдът не е указал точно доказателствената тежест на ищците по чл. 114, б. „б” ЗС и чл. 115, ал. 2 ЗС. Въпросът, поставен в изложението е, следва ли решаващият съд да съобрази обстоятелството за вписването, с оглед противопоставимостта на съдебното решение по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по отношение на трети лица, оспорили предявения иск, част ли е то от предмета на пълно и главно доказване и следва ли да се събират съответни доказателства или без такива да са представени, да се приеме, че ищците се легитимират за собственици. Поставен е и процесуалноправния въпрос за упражняване на служебното начало, съобразно чл. 7 ГПК, в смисъл: съдът в доклада по делото да определи конкретно всички подлежащи на доказване факти, вкл. и тези за вписването, или е достатъчно това да се направи бланкетно. Допълнително касаторът сочи и като материалноправен въпрос този за добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС и по-конкретно – в случай на публична продан може ли купувачът да се счита за добросъвестен владелец на вещта, ако тя му е била предадена чрез принудително изпълнение, както и дали в конкретния случай се касае за продажба на чужда вещ или незаконен въвод във владение в чужд имот. По тези въпроси се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ищците Н. и Н. В., чрез адв. Г., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението и по двете касационни жалби, респ. оспорват ги като неоснователни.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложените изложения, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което уважил предявения ревандикационен иск въззивният съд приел, че по делото е доказана идентичността между апартамента, придобит от ищците въз основа на решението за обявяване за окончателен предварителния им договор за покупко-продажба, и апартаментът, владян от ответниците без основание, тъй като те не са придобили собствеността върху него с нот. акт № */2003 год. Предмет на последния е друг апартамент – № 17, подробно описан, но погрешно са въведени в спорния такъв, собственост на ищците. Съдът намерил за неоснователно и възражението за добросъвестно владение, тъй като не е налице правно основание, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС – нотариалният акт легитимира ответниците за собственици на друг апартамент, не на спорния.
Следователно, решаващото съображение за основателността на предявения иск по чл. 108 ЗС е наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки. Изводът на въззивния съд е обусловен от преценката на събраните по делото доказателства, установяващи правото на собственост на ищците върху спорния апартамент и липсата на правно основание у ответниците да се намират в него – легитимиращият ги нотариален акт е с предмет друг апартамент, като в тази връзка е кредитирано и заключението на техническата експертиза относно установяване на идентичността на имота. Поради това и приел, че в случая не се касае за продажба на чужд имот, като доводите на касаторката Я. в тази връзка представляват касационни оплаквания за неправилност на решението, а не правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. По формулираните в изложението й въпроси липсва произнасяне на съда, за да се обсъжда значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което не са и изложени съображения в какво се изразява твърдяната непълнота, неяснота и противоречие на закона.
Не са такива и формулираните от касатора Я. в изложението му въпроси относно противопоставимостта на правата по влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с оглед правното действие на вписването на исковата молба и решението, тъй като те не са били предмет на обсъждане от въззивният съд. Спор относно вписването не е съществувал с оглед съображенията на ответниците в представените отговори по реда на чл. 131 ГПК – ответниците са поддържали, че спорният апартамент представлява № 17, предмет на легитимиращия ги нотариален акт за покупко-продажба, както и за несъществуване на претендирания такъв от ищците по одобрения проект на сградата. Ответницата Я., в условията на евентуалност е възразила, че е собственик на основание придобивна давност в качеството й на добросъвестен владелец на имота от покупката му. В съответствие с установената съдебна практика по чл. 108 ЗС и теорията е разпределена доказателствената тежест в процеса за подлежащите на доказване от страните факти, поради което и обосноваването на изводите на въззивния съд не съдържа произнасяне по тези въпроси, т.е. те не са обуславящи изхода на спора. Същото се отнася и до поставения в допълнителното изложение на касатора Я. – в обжалваното решение не е налице произнасяне по въпроса за характера на владението на купувач на публична продан, още по-малко този въпрос да е обусловил направения извод за основателността на ревандикационния иск.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че поставените в изложенията на касаторите въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват оплаквания против направените от съда изводи, като неправилни и необосновани, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
Горните разяснения в тълкувателното решение относно обуславящия изхода на делото правен въпрос в случая не са съобразени с точно и конкретно формулиране на такъв в приложените изложения на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което и не е налице поддържаното и от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая, извън липсата на правен въпрос, не са изложени и съображения и релевантни аргументи в горния смисъл, а произнасянето на въззивния съд е съобразено с утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 108 ЗС, в т. ч. и задължителната такава.
Поради липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението, а с оглед този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят направените от Н. В. разноски в размер на 1 200 лв., представляващи платеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 75 от 16.05.2011 год. по гр. д. № 141/2011 год. по описа на Варненския апелативен съд, по подадените от К. А. Я., чрез адв. Д. П. и И. Г. Я., чрез адв. Г. С., касационни жалби против него.
Осъжда К. А. Я. и И. Г. Я. да заплатят на Н. П. В. направените в касационното производство разноски в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: