5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№136
София,02.03.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 558 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. М. и П. С. М. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, осми състав, постановено на 20.10.2015г. по в.гр.д.№2049/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по отношение на П. С. М. и С. Д. М., че не са собственици на ПИ пл.№77, кв.16 и 18 по рег.план на вилна зона „Л.“, землище на [населено място], [община], с площ от 881кв.м. по предявения от С. Г. С. по реда на чл.124 ГПК отрицателен установителен иск.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Следва ли съда при разглеждане на предявен отрицателен установителен иск с твърдение от страна на ищеца, че е собственик на процесния имот на основание, което в производството е установено за нищожно и не е породило твърдените права, да прекрати производството като недопустимо, т.е. недопустим ли е отрицателния установителен иск в случай, че ищецът е заявил с исковата си молба, че е собственик, но в процеса не е установил това право;
2.Следва ли ответникът по отрицателен установителен иск да доказва фактическия състав на признато с констативен нотариален акт право, в случаите, в които е установено, че представеният от ищеца нотариален акт за собственост на същия имот е нищожен. И по-конкретно следва ли да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск с твърдения от ищеца за придобито право на собственост по реда на ЗРПВПННИ, за което е съставен нотариален акт, който в производството е установено, че е нищожен, и представен от ответника по иска констативен нотариален акт. И следва ли само на основание пасивно процесуално поведение на ответника да бъде признат предявен отрицателен установителен иск;
3.Следва ли въззивният съд с оглед задълженията на съда по чл.12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона.
Поддържат също така, че по поставените въпроси е налице противоречива практика на съдилищата, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържат и недопустимост на обжалваното решение, като твърдят, че същото е постановено по нередовна искова молба, нередовностите на която не са били отстранени в определения от съда срок.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба С. Г. С. изразява становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.124, ал.1 ГПК С. Г. С. е предявила иск за признаване за установено, че П. С. М. и С. Д. М. не са собственици на имот пл.№77, кв.16 и 18 по рег.план на вилна зона „Л.“, землище на [населено място], [община].
С обжалваното решение е прието, че предявеният иск е допустим и основателен.
Прието е, че предявеният иск е допустим, тъй като ищцата твърди, че е собственик на имота по наследяване, а ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт, като твърденията й, обосноваващи наличието на правен интерес са доказани. Посочено е, че е достатъчно ищецът да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича, както и че за ищеца съществува правен интерес да бъде отречено със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответника, с което ще се сложи край на правния спор, предизвикан от последния чрез снабдяването му с констативен нотариален акт.
Прието е, че от н.а.№90, том II от 1965г. се установява, че на 25.03.1965г. Г. П. Г. купува от С. Д. П. едно лозе от 1000кв.м., находящо се в [населено място], м.Е., като ищцата С. Г. С. е наследник по закон /дъщеря/ на Г. Г., починал на 22.07.1994г.
Доколкото ответницата П. С. М. е призната за собственик на имота по давностно владение, за което е съставен констативен н.а.№24, том I., дело №326 от 2010г. и съобразно приетото в ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че всяка страна трябва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. А доколкото предявеният иск е отрицателен установителен, въззивният съд е приел, че в тежест на ответниците е да установят по пътя на пълното и главно доказване, че са придобили собствеността на твърдяното от тях придобивно основание. Посочено е, че доказателства за осъществявано от ответниците непрекъснато, спокойно и несмущавано владение в периода от 1994г. до 2006г. не са представени, с оглед на което е прието, че ответниците се са установили правото си на собственост на твърдяното от тях придобивно основание.
Изразеното от въззивния съд становище за начина, по който се разпределя доказателствената тежест в хипотеза, при която и двете страни удостоверяват съществуването на претендираните от тях вещни права върху имота с нотариални актове, съответства на разясненията, дадени в мотивите на ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС и възприети в практиката на ВКС, а именно, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването на правата ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, касаещи наличието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Изразеното от въззивния съд становище съответства на тълкуването, дадено в т.1 на ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва – в настоящия случай е прието, че предявилото иска лице се легитимира като собственик на процесния имот с представен по делото нотариален акт, което обуславя правния му интерес от предявяването на иска. Така изразеното от въззивният съд становище съответства на указанията, дадени в т.2 на ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№8/2012г., а именно, че в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. В съответствие с тези указания въззивният съд е приел, че доколкото ищцата твърди, че е собственик на имота по наследяване, а ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт, то с оглед тези нейни твърдения и установяване наличието на защитимо право, засегнато от правния спор и фактите, от които то произтича, ищцата е обосновала правния си интерес.
Обвързването на въпроса за допустимостта на предявения иск с доводи за нищожност на поддържаното от ищеца придобивно основание не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по естеството си изразява поддържаната от ответниците по предявения иск /понастоящем касатори/ защитна теза в процеса, която не е била споделена от съда, включително с оглед показанията на разпитаните по делото свидетели, които съдът е свързал с поддържаното от ищеца като евентуално основание за придобиване правото на собственост, а именно придобиване на това право по давност. С оглед наличието на тези доказателства по делото обстоятелството дали първото поддържано от ищеца придобивно основание се е осъществило е ирелевантно за спора.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона. Необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страна в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В настоящия случай, както вече беше отбелязано, основното съображение на въззивния съд за основателността на предявения отрицателен установителен иск се основава на недоказаност на правата на ответниците по иска въпреки представения от тях констативен нотариален акт, което съответства на практиката на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, осми състав, постановено на 20.10.2015г. по в.гр.д.№2049/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: