О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 325/ 24.11.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Владимир Йорданов
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 4027 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 2108/ 26.08.2016 г. по ч. гр. д. № 1654/ 2016 г, с което Варненски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на П. К. С. срещу разпореждане № 8275/ 2016 г. (неточно именувано „определение“) за прекратяване на производството по гр. д. № 7929/ 2016 г. на Варненски районен съд.
Определението обжалва ищецът П. К. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси (уточнени в съответствие с указанията в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС):
1. Допустим ли е искът, предвиден в чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК, за нищожност на влязло в сила определение за разноските по делото, когато ищецът го обосновава с твърденията, че правни норми от най-висш ранг (от Конституцията на Република България и от правото на Европейски съюз) са изключили компетентността на съда да разреши този въпрос или такива твърдения съдът е длъжен да квалифицира като доводи за недопустимост и/ или неправилност, които чл. 299, ал. 1 ГПК забранява да бъдат изтъквани след влизане на определението в сила, включително като отчете, че ищецът се позовава и на противоречие на влязлото в сила определение с тълкувателно решение на ВКС?
2. Когато искът за прогласяване нищожност на определението за разноските е обоснован с такива твърдения, длъжен ли е съдът да даде указания за допълване на обстоятелствената част на исковата молба с други твърдения, обективно годни да обосноват най-тежкия порок? и
3. Допустим ли е искът за несъществуване на вземането за разноски, когато е съединен като евентуален, под положително процесуално условие с иск за прогласяване нищожност на определението за пресъждане на разноските и длъжен ли е съдът да проверява допустимостта на евентуалния иск според изискванията на чл. 439 ГПК?
Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд, като извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че определението противоречи на чл. 129, ал. 3, изр. 1 и чл. 130 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба с допустим предмет. Първо, въззивният съд е преградил развитието на исковото производство, а актът попада в обхвата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Второ, забраната на чл. 274, ал. 4 ГПК не съществува поради това, че пасивно субективно съединените искове по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК са неоценяеми, а под положително процесуално условие са предявени отрицателните установителни искове за несъществуването на гражданските парични притезания за разноските по приключилото дело. Частната касационна жалба е при надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът, чието право на иск определението отрича. Спазен е и срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, а касационният контрол следва да бъде допуснат, доколкото и по трите въпроса основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са обосновани. Съображенията за това са следните:
В исковата молба се твърди, че с определение № 677/ 15.03.2016 г., изменено при условията на чл. 248 ГПК с определение № 1233/ 14.05.2016 г. по ч. гр. д. № 429/ 2016 г. на Варненски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на всеки от ответниците К. Г. М. и Г. К. М. разноски, а на третия ответник, Р. Д. Д., – адвокатско възнаграждение. С това необжалваемо определение по предходно (друго) дело въззивният съд е отменил определение на първата инстанция за допускане обезпечение на исковете, които касаторът предявява по гр. д. № 16 531/ 2015 г. на Варненски районен съд и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК го е осъдил да репарира разноските, които всеки от първите двама ответници е направил в обезпечителното производство, а на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. – да заплати на третия ответник адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на единия от тези ответници. С исковете, предявени по настоящото дело, касаторът иска Варненски районен съд да прогласи нищожността на влязлото в сила определение по разноските, а при уважаването на исковете по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК – да установи недължимостта на трите пресъдени вземания. Обосновал се е с това, че е различно разрешението на този въпрос, дадено с т. 5 от ТР № 6/ 06.11.2012 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС, а компетентността на съда самостоятелно да разрешава въпроса за репариране на разноските в обезпечителното производство, а не като част от отговорността за разноските в исковото производство, противоречи на правни норми от най-висш ранг. Позовал се е на разпоредби от Конституцията на Република България и на решения на Съда на европейския съюз, които според касатора също изключват компетентността на съда самостоятелно (извън исковото производство) да разпределя отговорността за разноските, направени от страните в обезпечителното производство. Приложени са основното необжалваемо определение и изменящото го по чл. 248 ГПК. Двете определения сформират единен съдебен акт, разрешил по същество самостоятелно въпроса за разноските в обезпечителното производство и за възлагане на адвокатското възнаграждение за представителството на единия ответник по молбата за обезпечение в тежест на касатора.
С разпореждане №7495/ 11.07.2016 г. по гр. д. № 7929/ 2016 г. първостепенният съд процедира при условията на чл. 129, ал. 2 ГПК, като дава на касатора указания и срок, в който да въведе допълнителни твърдения за вида на порока, от който страда влязлото в сила определение, а в случай, че поддържа да е нищожно, допълнително да изложи факти, годни да осъществят най-тежкия порок на съдебния акт, – незаконен състав, надхвърляне на правораздавателната власт, неспазена писмена форма, пълна неяснота на изявената воля или „нещо друго“.
В изпълнение на указанията касаторът представя молба, в която отстоява искането за прогласяване на нищожността на влязлото в сила определение и не излага твърдения, за да го обоснове допълнително.
С разпореждане № 8275/ 29.07.2016 г. по гр. д. № 7929/ 2016 г. Варненски районен съд прекратява производството на основание чл. 129, ал. 3, изр. 1 и чл. 130 ГПК. По исковете с правна квалификация чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК – поради неизпълнение на указанията и след като квалифицира изложението в исковата молба като недопустимо изтъкнати оплаквания за недопустимост и/ или неправилност на влязлото в сила определение. По отрицателните установителни искове – поради това, че вземанията, чиято недължимост касаторът твърди, са установени с влязлото в сила определение по разноските в обезпечителното производство, а касаторът не излага обстоятелства, които удовлетворяват процесуалните изисквания (предпоставки) на чл. 439, ал. 2 ГПК.
С обжалваното пред настоящата инстанция определение въззивният съд приема, че в разпореждането за недопустимост на предявените искове първата инстанция е прилага правилно санкционните последици от чл. 129, ал. 3, изр. 1 и чл. 130 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира основания за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е длъжен (предварително) да реши въпроса: Влязлото в сила определение за разноските по делото възможен (допустим) предмет ли е на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК? Отрицателният отговор би изключил (изначално) обуславящото значение на първите два, повдигнати от касатора. Отрицателният отговор би наложил извода, че въззивното определение по главните искове е правилно като резултат – с него е прекратено производство по иск за факт с правно значение, който не влиза в предметния обхват на чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК и не попада в изключенията, които чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК визира. Отрицателният отговор би изключил общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по исковете по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК, а с това – и възможността за допускане на определението до касационно обжалване по евентуално заявените отрицателни установителни искове за недължимост на пресъдените вземания.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че влязлото в сила определение за разноските по делото е допустим предмет на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Мотивите за това са следните:
Искът за прогласяване нищожност на влязло в сила решение е случай, предвиден в закона по смисъла на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. Чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК изрично допуска самостоятелното установяване на този факт с правно значение. Дори когато въпросът за разноските по делото е част от влязлото в сила решение, този въпрос е със самостоятелни правно битие (предмет) и последици, макар съдът да го решава производно от изхода на спора за нарушеното или застрашено гражданско субективно право. В тази част решението е с последиците на определение със самостоятелен режим на оттегляемост и обжалваемост (чл. 248 ГПК). Законът не допуска предварителното му изпълнение (изключено е от обсега на чл. 242 и чл. 404, т. 1, пр. 3 ГПК), но е възможен обект на частна касационна жалба, доколкото въззивният съд разрешава с него въпрос по същество – за гражданската отговорност на главната страна в репарация на разноските по делото. По този въпрос решението/ определението за разноските по делото поражда сила на пресъдено нещо. Това означава, че решението/ определението за разноските по делото е допустим предмет на иска, предвиден в чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Налице е сходство в случаите (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Чрез иска за прогласяване нищожност на влязло в сила решение законодателят предоставя още едно (допълнително) средство за защита срещу онези актове, които са засегнати от толкова тежък порок, че той засяга годността им да породят сила на пресъдено нещо.
Въпреки положителния отговор на предварителния въпрос, мнозинството от касационния състав не съзира основания за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
С оглед дадените указания в изпълнение на задължението по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се приеме, че първостепенният съд е съзрял нередовност на исковата молба поради противоречие на нейната обстоятелствена част и петитум по исковете по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Първата инстанция квалифицира доводите на касатора като оплаквания за неправилност на определението в частта за разноските, а чл. 299, ал. 2 ГПК забранява след влизането му в сила те да се повдигат повторно от страните по приключилото дело. Първата инстанция приема, че за допустимостта на тази група (главни) искове касаторът следва да изложи друга (допустима) обстоятелствена част, която е годна да осъществи най-тежкия порок на влязлото в сила определение за разноските. Чрез дадените указания и срок го напътва за начина за отстраняване на противоречието в исковата молба, а с разпореждането за нейното връщане го санкционира за неизпълнението на указанията по главните искове (чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК).
Следователно първите два въпроса, които касаторът повдига, обуславят въззивното определение. Въззивният съд ги е разрешил обаче в съответствие със съдебната практика, според която противоречието между обстоятелствена част и петитума на исковата молба се отстранява по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Мнозинството от настоящия състав споделя тази практика и не намира основание да я променя. Изложеното изключва всяко (допълнително) основание за допускане на касационния контрол по главните искове по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Това изключва възможността определението на въззивният съд да бъде допуснато до касационен контрол и по евентуалните искове при зачитане на положителното процесуално условие, под което са предявени.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2108/ 26.08.2016 г. по ч. гр. д. № 1654/ 2016 г. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Геника Михайлова
по ч. гр. д. № 4027 по описа за 2016 г. на ВКС, ГК, Първо отделение
Не споделям мнението на мнозинството, че касаторът е предявил нередовно исковете по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. По тях противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба няма, а са налице общото и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно определение до касационен контрол. Отговорите на повдигнатите от касатора въпроси са следните:
1. Допустим е искът, предвиден в чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК, за нищожност на влязло в сила определение за разноските по приключило обезпечително производство, когато ищецът го обосновава с твърдения, че правни норми от най-висш ранг изключват компетентността на съда да разреши този въпрос. В тази категория са разпоредбите на Конституцията на Република България, а след присъединяването към Европейския съюз значение за конституционното правомощие на съда да разреши спора за разноските по същество може да има и правото на Европейския съюз, включително решенията на Съда на Европейския съюз (С.). Когато искът по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК е обоснован с подобни твърдения, съдът не следва да ги квалифицира като доводи за недопустимост и/ или неправилност на влязлото в сила определение за разноските, които чл. 299, ал. 1 ГПК забранява да се повдигат повторно, включително когато ищецът се позовава на противоречието на определението с тълкувателно решение на ВКС; в случая, с т. 5 от ТР № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 6/ 2012 г. По съществото, а не по допустимостта на предявения иск по чл. 270, ал. 2, пр. 2 ГПК е въпросът, дали правните норми от най-висш ранг са изключили компетентността на съда да разреши въпроса по приключилото обезпечително производство.
Обикновеният законодател въвежда в процесуалните закони процесуални предпоставки за разглеждането на делото в изпълнение на чл. 133 КРБ. Особено място в тези предпоставки (пречки за допустимост) заема правораздавателната компетентност на съда да разреши конкретното дело. Правосъдието е същностното съдържание на дейността на съдебната власт на плоскостта на разделението на държавните власти, което разделение предвижда чл. 8 КРБ. От друга страна, разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 ЗСВ), а поради това, че другите закони не следва да им противоречат (чл. 5, ал. 1 КРБ), са основа на правопорядъка. За това, когато ищецът обосновава нищожност на влязъл в сила акт, който разрешава по същество отнесеното до съда дело, той се позовава на нарушение на основите на правопорядъка. Подобни твърдения покриват изискванията за допустимост на иска за нищожност на влезлия в сила съдебен акт, когато той попада в приложното поле на чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК.
С прокламираното в основния закон участие на Република България в изграждането на Европейския съюз се обяснява правото на Европейския съюз като годен регулатор на националните обществени отношения (чл. 4, ал. 3 КРБ). След присъединяването на Република България към Европейския съюз, значение за спецификите при упражняването на правораздавателната власт от националните съдилища има и това правото.
Върховният касационен съд и Върховният административен съд в тълкувателната си дейност следва да зачитат (интерпретират) приложимите конституционни разпоредби и тези от правото на Европейския съюз. Това означава, че предявеният иск за нищожност на влязлото в сила определение за разноските по обезпечителното производство е допустим и не попада в забраната от чл. 299, ал. 1 ГПК; включително когато ищецът се позовава на противоречие на определението с тълкувателно решение на ВКС.
2. Когато искът за прогласяване нищожност на влязлото в сила определение по разноските по приключилото обезпечително производство е обоснован с твърденията, че правни норми от най-висш ранг (от Конституцията на Република България и от правото на Европейски съюз) са изключили правомощието на съда самостоятелно да разреши по същество въпроса за разноските, в нарушение на диспозитивното начало са указанията, с които съдът изисква от ищеца да посочи и други (допълнителни) обстоятелства, годни да обосноват нищожността на определението.
Изложените от ищеца твърдения за липсата на компетентност на обезпечителния съд, постановил влязлото в сила определение по разноските, са достатъчни, за да удовлетворят изискванията на чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Насочени към изменение на предявения иск чрез въвеждане на допълнителни (нови) основания са указанията, с които съдът изисква от ищеца да изложи и други твърдения, които са също годни да изведат нищожността на определението. Изменението на иска по почин на съда е недопустимо поради противоречие с чл. 6 ГПК. Изпълнение на незаконните указания по чл. 129, ал. 2 ГПК ищецът не дължи.
3. Недопустим е искът за несъществуване на вземането за разноските по приключилото дело, когато е съединен като евентуален, под положително процесуално условие с иск за прогласяване на нищожност на влязлото в сила определение по разноските. Чл. 299, ал. 1 ГПК е абсолютната процесуална пречка по евентуалния иск, а обстоятелствената част на исковата молба изключва удовлетворяването на изискванията на чл. 439 ГПК. Ищецът няма и правен интерес да предяви евентуалния иск.
До уважаването на иска за нищожност на влязлото в сила определение за разноските в обезпечителното производство, то е задължително за съда и за страните по приключилото дело (чл. 297 и чл. 298 ГПК), а чл. 299, ал. 1 ГПК забранява разрешеният въпрос да бъде повторно поставян пред съда. От друга страна, обстоятелствената част, при която евентуалният отрицателен установителен иск е съединен с главния иск за нищожност на определението, изключва изначално предпоставките на чл. 439 ГПК. За тях сезираният съд не следва да разсъждава.
Докато решението по иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК влезе в сила в отношенията с насрещната страна ищецът разполага с възражение за нищожност на влязлото в сила определение за разноските. Действието на решението, с което искът по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК е уважен, е установително, а не конститутивно. „Силата на пресъдено нещо“ е само привидна; положителното решение по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК установява, че влязлото в сила определение не поражда такава сила.
След влизане в сила на решението, с което искът по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК е уважен, се прекратява изпълнителното дело по изпълнителния лист, издаден на основание определението за разноските (аргумент от по-силното основание от чл. 433, ал. 1, т. 4, пр. 1 ГПК). Платеното по определението, чиято нищожност е прогласена, се връща (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), а когато плащането е с помощта на държавната принуда, за длъжника възниква право на обратен изпълнителен лист (аргумент от по-силното основание от чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК). Ищецът разполага с право на обезпечаване на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК чрез спиране на изпълнението на влязлото в сила определение (чл. 390, ал. 4 ГПК), но той не разполага с право на отрицателен установителен иск за недължимостта на пресъденото вземане. В обобщение, ищецът предявил иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК, няма и правен интерес от евентуалния иск за недължимост на пресъдените вземания.
При тези отговори частната касационна жалба е частично основателна.
Първостепенният съд е сезиран допустимо с искове за прогласяване нищожност на влязлото в сила определение, с което касаторът е бил осъден да заплати разноски по приключилото обезпечително производство (чл. 78, ал. 3 ГПК) и адвокатското възнаграждение (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). Съдебният акт е сред категорията на тези, годни да формират сила на пресъдено нещо, а искът по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК касаторът обосновава с липса на компетентност на съда в обезпечителното производство да разреши самостоятелно въпросът за разноските. Позовал се е на норми от най-висш ранг. Това, че допълнително се е позовал и на противоречие на определението с т. 5 от ТР № 6/ 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, не означава, че е изтъкнал основания за недопустимост и/ или неправилност на определението. Дадените от първата инстанция указания и срок да въведе и допълнителни (други) основания, годни да обосноват нищожност на влязлото в сила определение, са по редовна искова молба по исковете по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК и в противоречие с основен принцип на гражданския процес (чл. 6 ГПК). Тяхното изпълнение касаторът не дължи, а е неправилно наложена санкционната последица от чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК с определението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено разпореждането за връщане на исковата молба по главните искове. К. състав следваше да го отмени и да върне делото на първата инстанция за предприемане на следващите процесуални действия.
В останалата част определението на въззивния съд е правилно. Пречката по евентуалните искове за недължимост на пресъдените вземания произтича от чл. 299, ал. 1 ГПК и от липсата на правен интерес. Обсъждането на изискванията на чл. 439 ГПК е било ненужно, доколкото обстоятелствената част на исковата молба е изначално негодна да ги осъществи. Правилен е крайният извод на въззивния съд, че производството по тези искове е недопустимо, а първата инстанция е следвало да ги остави без разглеждане (чл. 130 ГПК).
СЪДИЯ: