О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 138/ 02.03.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Владимир Йорданов
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 572 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалва се решение № 5458/ 22.07.2015 г. по гр. д. № 1301/ 2014 г, с което Софийски градски съд, като оставя в сила решението от 05.08.2013 г. по гр. д. № 9837/ 2006 г, отхвърля исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявени от С. Г. А. срещу Г. И. С., М. С. С. и А. И. Б. за предаване на владението на един недвижим имот в [населено място].
Решението се обжалва от ищеца с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд с решението по делото да се произнесе по всеки довод и възражение на страните, изхождайки от техните твърдения и събраните по делото доказателства? и 2. Допустимо ли е да се придобие по давност имот, за който в част от периода на владение действа нормативна забрана, изключваща го от обектите на оригинерния способ, а останалият период е недостатъчен за срока, който законът изисква за осъществяване на предобивното основание? К. счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението. Според него първият (процесуалноправен) е от значение за въведената реплика срещу евентуалното възражение по предявените искове, че не може да се придобие по давност имот, който е неограден и е бил отреден за парк преди да бъде реституиран. Тази реплика въззивният съд е пропуснал да разгледа. Според касатора вторият (материалноправен) въпрос извежда неоснователност на евентуалното възражение за давност, поради това че за имота е бил съставен акт за частна общинска собственост (№ 779/ 01.12.2000 г), заповедта за деактуване е от 10.01.2000 г. и ответниците са недобросъвестни владелци. С практиката на ВКС по каузално и нормативно тълкуване, която касаторът цитира в своето изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и по двата въпроса е изведено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От ответниците Г. И. С., М. С. С. и А. И. Б. не постъпва писмен отговор на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че тя е с допустим предмет. Подадена е след датата, на която влезе в сила ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 2015 г.) и е срещу въззивно решение по искове по чл. 108 ЗС относно недвижим имот, предявени при условията на пасивно субективно съединяване. Налице е изключението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според което цената на исковете е без значение за допустимостта на касационната жалба. Тя е подадена от легитимирана страна – ищецът по отхвърлените искове. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но касационното обжалване на решението не следва да бъде допускано. Съображенията за това са следните:
Предявените искове са обосновани с твърденията, че ищецът на основание реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и други закони е възстановеният собственик на имота (приложено е влязло в сила решение от 04.04.1995 г. по адм. Д. № 546/ 1993 г. за отмяна на отчуждаването на имота за мероприятието „Ю. парк I.-та част“). С констативен нотариален акт № 97/ 22.061994 г, праводателите на ответниците са признати за собственици на същия имот по реституция по ЗСППЗ и наследствено правоприемство, а след това имотът е продаден на ответниците (приложени са два договора по н. а. № 50/ 1994 и по н. а. № 85/ 09.11.1998 г). Ответниците го владеят без основание, защото ищецът, а не праводателите на ответниците са собствениците на имота и двата договора за покупкопродажба не са породили вещно-транслативен ефект.
Ответниците са оспорили исковете с възражението, че двата договора са породили и такъв ефект, тъй като техните праводатели са реституираните собственици на имота по ЗСПЗЗ, а това изключва активната (материалноправна) легитимация на ищеца по ревандикационните искове. Направили са и евентуално възражение, че имат основание за владението, тъй като са придобили имота по давност.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по отношение на имота се е осъществил реституционният способ на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и друг закони в полза на ищеца, а той изключва възможността праводателите на ответниците да придобият същия имот по реституция по ЗСПЗЗ или да конкурират възникналото асолютно вещно право. Исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени поради основателност на евентуалното възражение. От гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, въззивният съд е приел, че със сключването на договорите ответниците са установили владение върху имота. Приел е, че имотът попада в предметния обхват на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Съобразил е заличените последици на изтеклата давност и е приел, че срокът на придобивната давност е започнал да тече от 21.11.1997 г. – датата, на която влезе в сила чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Съобразил е и задължителното действие на ТР № 10/ 05.12.2012 г. ОСГК на ВКС, което допуска имот в предметния обхват на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ да се придобие с изтичането на 5-годишен давностен срок на чл. 79, ал. 2 ЗС. Квалифицирал е ответниците като добросъвестни владелци по смисъла на 70, ал. 1 ЗС. Те придобиват своите права по покупкопродажба – основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателите им не са собственици на имота. Към датата на предявяване на исковете (28.04.2006 г) 5-годишният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС е изтекъл, включително за ответницата по касация, която купува от другите двама 1/ 4 ид. части от имота.
Действително във въззивното решение въззивният съд пропуска да обсъди репликата на касатора по евентуалното възражение. Практиката на ВКС, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и тази, която е известна на настоящия състав, не изключва от допустимия обект на придобивна давност имот, който не е ограден или имот, които преди да бъде реституиран, е бил отреден за парк. Следователно процесуалноправният въпрос е от значение за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните в решението, което е постановено при действието на ГПК (отм). ГПК от 1952 г. уреждаше пълният въззив, а правомощията на въззивната инстанция да разгледа отново спорът по същество, бяха ограничени единствено от предмета на жалбата. Процесуалноправният въпрос обаче не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Материалноправният въпрос е без значение за крайните изводи на въззивното решение. Първо, въззивният съд е приел, че ответниците са добросъвестни владелци и е приложил краткия срок на чл. 79, ал. 2 ЗС. Второ, въззивният съд е приел, че последният факт, който осъществява реституционното основание на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и други закони, е влязлото в сила решение за отмяна на отчуждаването. В този смисъл е третирал като ирелевантни за статута на имота, а и за извода, че той е допустим обект на придобивна давност, представените АЧОС и заповедта за неговото деактуване. Следователно по втория въпрос не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5458/ 22.07.2015 г. по гр. д. № 1301/ 2014 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.