5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
София, 20.06.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Геника Михайлова
Гергана Никова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2208 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Т. Г. срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд, постановено на 16.12.2015г. по в.гр.д.№622/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на М. Б. Ж., С. Б. К., Т. Т. Г., М. Т. М. и Ц. С. А., че наследодателят на В. П. В. – П. В. Х., е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС-с.Х. през 1956г. на основание наследствено правоприемство и давностно владение на нива с площ от 1.5 дка в местността „Скала махала“ в [населено място], при съседи: наследниците на П. В. Х., път от две страни и наследници на И. В. М., част от който 1.201дка представляват западната част на имот 153012 и 0.242 дка представляват североизточната част на имот 153011.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивното решение е недопустимо, тъй като делото няма за предмет спор за право на собственост върху конкретни имоти към момента на включването им в ТКЗС, а е породен от допуснато застъпване на кадастралната карта с картата за възстановена собственост. Касаторът поддържа, че тази особеност на спора обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса включва ли предметът на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ спорове, породени от допуснати грешки по кадастрални планове и КВС и застъпване на възстановени имоти в резултат на тези грешки. Поддържа също така, че заявената от ищцата за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ площ е в размер само на 1.500дка, докато с оглед твърденията в исковата молба се оформя имот с обща площ от 6.600 дка, което несъответствие също обосновава извод за недопустимост на иска, а оттам и на въззивното решение. Излага съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди в мотивите към съдебното решение всички доводи и възражения на страните, както и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията за неоснователни.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. П. В. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
В. П. В. е предявила при условията на евентуално съединяване иск за признаване право на собственост върху имот №153012 с площ от 1.201 дка, възстановен на наследници на Т. К. Т. и на 0.242 дка, представляващи североизточната част на имот №153011, възстановен с решение №09/19.04.1996г. на ОСЗ-Б. на наследниците на Г. Т. С. и иск за признаване за установено по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, че нейният наследодател П. В. Х. е бил собственик към момента на образуване на Т.-с.Х. през 1956г. на основание наследствено правоприемство и давностно владение на нива с площ от 1.5 дка в м.“Скала махала“, [населено място].
С обжалваното решение е прието, че предявеният по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск за признаване право на собственост върху имота към настоящия момент е неоснователен /и в тази част решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено/, поради което е разгледан и предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Прието е, че предявеният по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ иск е допустим, тъй като ОСЗ /ПК/ е издала решения, с които е признала правото на собственост за процесния имот и на наследодателя на ищцата и на наследодателя на ответниците. Изрично е посочено, че ищцата е заявила имота за възстановяване по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ пред РС-Сливница и успешно е провела този иск.
За неоснователен е приет доводът, че допуснатата неточност и грешка при изработването на кадастралната карта подлежат на отстраняване по реда на §6, ал.8 ПЗР ЗКИР и не биха могли да обосноват извод за наличие на спор за материално право. Изложени са съображения, че спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице не само когато различни лица твърдят, че са собственици на един имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собственост върху различни имоти в стари реални граници, но има спор за тяхното местоположение, както и че спорът за граници между два земеделски имота по същество е спор за материално право към релевантния за възстановяване на собствеността момент – образуване на ТКЗС, тъй като КВС в частта й за възстановяване на имотите в съществуващи реални граници следва да отразява границите към този минал момент, който спор не може да се реши в административното производство, още повече, че в случая не се касае за спор за граница между два имота по КВС, а за припокриване на имоти по КВС и кадастрална карта.
По отношение на обстоятелството коя от спорещите страни е установила своите права, в обжалваното решение е посочено, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е специален иск и цели да се установи със сила на присъдено нещо от съда, обвързваща административния орган, кой е бил собственик на имота и на кои лица следва да бъде възстановена, поради което за разлика от установителния иск по чл.124 ГПК тежестта на доказване не пада изцяло върху ищеца, а всяка от страните трябва да докаже своето право на собственост, въз основа на което се е легитимирала пред административния орган за възстановяване на земите. Прието е, че Т. Т. Г. не е провела подобно доказване. По отношение правата на В. П. В. въззивният съд е извършил препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, като е приел, че то е постановено при пълно, всестранно и точно изясняване на фактическата обстановка, както и че първоинстанционният съд е направил задълбочен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел за установени изложените в мотивите на решението релевантни факти и обстоятелства, а именно, че от показанията на свидетелите Ц. В. и Ф. Р. се установява, че наследодателят П. Х. е придобил по наследство от своя баща В. Х. и давностно владение имот с площ от около 7 дка, част от който е и процесния с площ от 1.5 дка, находящ се в землището на [населено място], махала „Скала“, при съседи: от изток-наследниците на И. В. М., от север-река, от юг-път и от запад-път, тъй като от една страна имотът е бил владян и обработван от неговия баща и дядо на ищцата В. Х., а след неговата смърт в периода до 1955-1956г. /когато е било образувано ТКЗС в селото/ бащата на ищцата П. Х. е упражнявал фактическата власт върху имота непрекъснато, несмущавано и с намерение да го свои за период над 20 години.
Изложените от въззивния съд съображения и естеството на правния спор налага извода, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса включва ли предметът на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ спорове, породени от допуснати грешки по кадастрални планове и КВС и застъпване на възстановени имоти в резултат на тези грешки. Така поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС-в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 526 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1032/2009 г., I г. о. е прието, че спорът къде да мине границата между два земеделски имота е свързан със спор за собственост на терен, който е заключен между действителната и твърдяната граница. Прието е, че ако е приключила процедурата по одобряване на КВС, спорът между страните за правилното местонахождение на имотната граница следва да се реши чрез иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /сега чл.54, ал.2 ЗКИР/, което по същество означава разрешаване на спор за материално право към релевантния за възстановяване правото на собственост момент, а именно – образуване на ТКЗС и така на практика спорът за материалното право на собственост върху земеделските земи с оглед правилното им заснемане в КВС означава установяване на това право към момента на колективизацията, какъвто е предметът на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос съответства на становището, възприето в задължителната практика на ВКС, включително и за естеството на спора за материално право при твърдяна грешка при заснемането на съседните имоти според тълкуването, дадено в ТР №8/2014г. от 23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да обсъди в мотивите към съдебното решение всички доводи и възражения на страните, както и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни-така поставеният въпрос изразява поддържаната от касатора защитна теза в процеса за недоказаност на твърденията на ответника по касационна жалба за принадлежността на правото на собственост върху имота към патримониума на наследодателя при неговото обобществявяне. Касаторът е поддържал, че до момента на образуване на ТКЗС не е установено върху имота да е била упражнявана фактическа власт повече от 20 години, без да отчита обаче обстоятелството, че имотът е бил ползван първоначално като единствен стопански двор на наследодателя и съответно включен в ТКЗС значително по-късно.
В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е квалифицирал правния спор, както и релевантните факти и обстоятелства, вкл. като е приел, че всяка от страните следва да докаже принадлежността на спорното право към патримониума на своя наследодател, т.е. че за да бъде отхвърлен искът е необходимо и ответникът да ангажира такива доказателства, каквито обаче в случая не са били ангажирани. Поради това следва да се приеме, че с оглед поставените в изложението към касационната жалба въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 16.12.2015г. по в.гр.д.№622/2015г. по описа на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Т. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], Софийска област на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.81 ГПК да заплати на В. П. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] сумата 1000лв. /хиляда лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: