6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 20.06.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Геника Михайлова
Гергана Никова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2215 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, постановено на 10.02.2016г. по в.гр.д.№461/2015г., с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е отхвърлен предявеният от А. И. К. срещу [фирма] иск по чл.108 ЗС за предаване владението на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.1 508.1.2, намиращ се в [населено място], [улица], ет.1 в сграда 1, разположена в ПИ с идентификатор 63427.2.1508 с предназначение на самостоятелния имот: за здравни и социални услуги, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ 64.85кв.м. и прилежащите части: съответните общи части от сградата и от отстъпеното право на строеж, както и искът за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на този имот за периода 1.VIII-31.VIII.2014г. в размер на 1619.26лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.VIII.2014г. до окончателното изплащане.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1.При предявен иск по чл.108 ЗС може ли да се приеме, че е налице държане без правно основание от страна на ответника, когато той държи имота в качеството си на бивш наемател, чието наемно правоотношение е прекратено преди изтичането на срока на наемния договор; длъжен ли е въззивният съд да съобрази това обстоятелство, ако прекратяването на договора е настъпило след предявяването на иска;
2.Следва ли въззивният съд да следи служебно, без да е сезиран с такова оплакване, когато при извършения доклад по чл.146 ГПК дадената от първата инстанция квалификация на насрещните права и възражения на ответника е неправилна и непълна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти; длъжен ли е в този случай въззивният съд да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства съгласно чл.146, ал.1 и 2 ГПК;
3.Какви са правните последици от невписването на апорт на вещно право на ползване, извършен през 1991г. от прекратено общинско дружество, чийто универсален правоприемник е общината, по отношение на правоимащите лица, обезщетени по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ със съсобственост върху общинския имот с учреденото право на ползване, които са вписали протокола за съдебна делба с общината; може ли този апорт да се противопостави на реституентите и на следващите частни правоприемници и те трети лица ли са по смисъла на чл.113 ЗС.
Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които липсва съдебна практика, както следва:
1.Правоимащите лица, които са обезщетени със съсобственост по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ приобретатели ли са на спорното право в течение на производството по смисъла на чл.226 ГПК, респ. чл.121 ГПК/отм./; разпростира ли се силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по отхвърлен иск за предаване на владение по отношение на реституентите, които по време на висящия процес, въз основа на решение на областния управител, са обезщетени по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ с признаване на съсобственост върху недвижим имот, ако този имот първоначално е бил включен в капитала на общинското дружество-ищец, което след реституцията е заличено и е заместено в производството по делото от общината; при същата хипотеза разпростира ли се СПН по отношение на третите лица, които са придобили от реституентите самостоятелен нов обект на собственост, обособен в същата сграда при последваща съдебна делба между съсобствениците /реституенти и община/;
2.Носителят на т.нар.“гола собственост“ /nuda proprietas/ може ли успешно да проведе ревандикационен иск срещу трето лице, което обитава имота му на основание прекратен наемен договор; следва ли съдът да приеме, че ако третото лице-помагач на ответната страна заявява самостоятелни права /вещно право на ползване/ върху спорния имот, тези права съставляват правно основание да се държи имота и от ответника-наемател с прекратен договор за наем, който не е направил довод за продължаване на договора при условията на чл.236, ал.1 ЗЗД. /По първата част от този въпрос касаторът поддържа, че е налице противоречива практика на съдилищата/;
3.Обезщетението на правоимащите лица по реда на чл.2, ал.1, т.1 и чл.3, ал.1, т.1 ЗОСОИ със съсобственост върху общински или държавен обект, изграден върху земята, одържавена от техния наследодател по ЗОЕГПНС, оригинерен или деривативен способ за придобиване е.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК [фирма], участващо в производството в качеството на трето лице-помагач на ответника [фирма], изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
А. И. К. е предявил срещу [фирма] иск за предаване владението по реда на чл.108 ЗС на недвижим имот, за който твърди, че е придобил по силата на договор за покупко-продажба, сключен на 22.05.2014г. /н.а.№9, том III, рег.№4722, дело 284 на нотариус Р. П., вписан под №102, том 16, дело 3099, парт.кн.ДВР-6606/ с лица, на които по реда на ЗОСОИ е възстановена в съсобственост с общината идеална част от имота, след което е сключен и договор за делба.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен, въпреки че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот.
Прието е, че ищецът се легитимира като собственик на имота с нотариален акт за покупко-продажба №9 от 22.05.2014г., том III, рег.№4722, дело №284/2014г. на нотариус Р. П., но доколкото субективното вещно право на собственост като съставно право включва правомощията на владение, ползване и разпореждане, то наличието на втората комулативна предпоставка за уважаване на предявения по реда на чл.108 ЗС иск /а именно ответникът да упражнява фактическата власт върху имота без правно основание/, наличието на правомощията по осъществяване на владението и ползването на имота следва да бъде обсъждано при съпоставяне с правата на ответника, респ. на третото лице-помагач.
Прието е, че ответното дружество, както и третото лице-помагач [фирма], владеят и ползват имота на правно основание – с решение на СГС по ф.д.№7283/1991г. от 30.12.1991г. [фирма] е вписано като съдружник в [фирма] /сега [фирма]/ с дялово участие от 11 249 000лв. или 6.42% от капитала, внесени под формата на учредено вещно право на ползване за срок от 70 години върху магазините „Д.“ и „Р.“. Прието е, че това позитивно регистърно решение установява правото на [фирма] върху непаричната вноска и обвързва всички, включително и съда, до момента на неговото заличаване от търговския регистър по реда на чл.604 ГПК и чл.30 ЗТР въз основа на влязло в сила решение по чл.124, ал.1 ГПК, тъй като вписаните в регистъра обстоятелства се третират за налични до момента, в който се установи противното по предвидения в закона ред. Прието е, че внасянето на непарична вноска в дружество представлява разпоредителен акт на съдружника, с който той прехвърля собствеността или друго вещно право, като извършването на апорта се състои в разпореждане с определено имущество на съдружника в полза на дружеството, дадено с увеличаването на капитала, като транслативния ефект настъпва с вписването в търговския регистър на увеличението на капитала. Прието е, че регистърното решение легитимира дружеството, а оттам и неговия правоприемник, като титуляр на правото на ползване, тъй като вписването е конститутивен елемент от фактическия състав, който поражда правното действие на вписаното обстоятелство и има както оповестително, така и доказателствено действие. Прието е, че невписването на апорта в нотариата или в Службата по вписванията е ирелевантно за настъпването на транслативния ефект. С оглед на това е прието, че след извършеното апортиране на правото на ползване през 1991г. общината притежава само „голата собственост“ върху имота и последващото възстановяване на права в съсобственост по реда на ЗОСОИ не може да засегне правата на дружеството, тъй като вещното право на ползване е преминало от момента на вписването в търговския регистър, а не от момента на последващо отразяване в имотния регистър. И след като вещното право на ползване е притежание на друг правен субект е прието, че ищецът не може да придобие това право от своите праводатели, които не са го притежавали. Изложени са съображения, че сделките са деривативен способ за придобиване на вещни права и за да бъдат същите прехвърлени на нов собственик, респ. придобити, е необходимо тези права да са били притежание на предходния собственик /купувачът придобива тези права върху недвижимия имот, които продавачите са имали/. С оглед на това е прието, че ищецът А. К. притежава голата собственост върху процесния имот без право на ползване, тъй като то е било учредено в полза на друго лице и вписаният му нотариален акт за собственост не може да се противопостави на притежателя на това вещно право на ползване / [фирма]/. Прието е, че хипотезата на чл.113 ЗС не е налице, тъй като няма конкуренция на актове, подлежащи на вписване по смисъла на тази разпоредба. По така изложените съображения за неоснователен е приет и предявеният по реда на чл.59 ЗЗД иск.
Основният въпрос по настоящето дело, с оглед на която следва да бъде разрешен спорът за конкуренцията на права между спорещите страни, извеждащи тези права от един и същи общ праводател / [община]/ касае противопоставимостта на апорта на лицето, което твърди, че е придобило права върху имота от същия праводател в хипотеза, при която апортът не е вписан в Службата по вписванията. Изходът на правния спор зависи от разрешаването именно на този въпрос, тъй като той обуславя наличието, респективно липсата на правно основание за ответника по предявения иск да упражнява фактическата власт върху имота, както и наличието, респективно правото на предявилото иска лице да иска предаване на владението. В мотивите към т.5 на ТР №7/24.04.2013г. по тълк.д.№7/2012г. на ОСГТК на ВКС е изразено становище, че дружеството придобива вещното право върху предмета на вноската от момента на възникването му, т.е. когато бъде вписано в търговския регистър и в този смисъл вписването в книгите по Правилника за вписванията няма конститутивен ефект, но то е условие за противопоставимост на извършения апорт. Доколкото в тълкувателното решение не е разглеждан въпросът за конкуренцията на права в хипотеза, при която вписване на апорта в Службата по вписванията не е било извършено към момента на последващото разпореждане с имота от същия праводател, настоящият тричленен състав на Първо ГО на ВКС приема, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса апортът, който е вписан само в търговския регистър, но не и в Службата по вписванията, противопоставим ли е на лицето, което е придобило правото на собственост от същия праводател и чийто акт е вписан в Службата по вписванията, т.е. по приложението на чл.113 ЗС. С оглед особеностите на настоящия случай следва да бъде разгледана конкретната хипотеза ако едно и също лице се е разпоредило с правото на ползване в полза на един правен субект, след което се е разпоредило с правото на собственост в пълния му обем в полза на друг /доколкото в последващия акт на разпореждане не е посочено, че правото на ползване не се включва в предмета на разпореждане/, противопоставимо ли е първото разпореждане на последващия приобретател, ако то не е било вписано в Службата по вписванията.
Останалите, поставени от касатора А. И. въпроси, преповтарят доводите, наведени в касационната жалба и по тях съдът ще се произнесе по съществото на спора.
Решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в частта по предявения по реда на чл.59 ЗЗД иск, доколкото изводите на въззивния съд за неговата неоснователност са обусловени от изхода на спора по ревандикационния иск.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 10.02.2016г. по в.гр.д.№461/2015г. по описа на Великотърновския апелативен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 362.22лв. и да представи доказателства, че таксата е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: