О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 237 /18.04.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на четиринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5991 по описа за 2015 г.
Производството по е по чл. 288 ГПК.
Обжалват се следните решения по гр. д. № 443/ 2014 г. на Видински окръжен съд:
· решение № 10/ 12.02.2015 г. (основното), с което въззивният съд е оставил в сила решение № 25/ 07.04.2014 г. по гр. д. № 681/ 2008 г. на Варненски окръжен съд;
· решение № 129/ 08.05.2015 г., което въззивният съд е постановил по реда на чл. 192, ал. ал. 1 – 3 ГПК (отм).
· решение № 161/ 22.06.2015 г., което въззивният съд е постановил по реда на чл. 193 ГПК.
Недоволна от решенията е Е. К. Ц., която ги обжалва с искане да бъдат допуснати до касационно обжалване за проверка на тяхната правилност по следните въпроси:
· Подлежи ли на възстановяване на основание чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ имот, ако размерите му са намалени поради погиване, разрушаване или други причини, но останалата част може да се обособи като самостоятелен обект на право на собственост? К. счита материалноправният въпрос включен в предмета на делото и обуславящ изводите на въззивния съд по основното решение. По него извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивното решение е в противоречие с т. 1 на ТР № 1/ 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/ 1994 г. ОСГК на ВКС и с т. 1 на ТР № 6/ 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/ 2005 г.
· Допустимо ли е въззивният съд да променя фактическата обстановка, възприета от първоинстанционния съд, ако тя не е оспорена в жалбата и има ли компетентност да формира свой нов диспозитив в съответствие със собствените си мотиви, като отмени решението на първата инстанция или когато първоинстанционното решение е обвързано с друга фактическа обстановка и съответстващи й правни изводи, въззивният съд е длъжен да потвърди обжалваното решение? К. (ищец по предявения иск) счита процесуалноправният въпрос обуславящ решението, с което въззивният съд е отхвърлил подадената от него молба за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Обосновава своето искане и това решение да бъде допуснато до касационно обжалване с довода, че процесуалноправният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
· Счита ли се решението по допусната поправка на очевидна фактическа грешка част от основното решение и при жалба срещу основното решение счита ли се включено в предмета на обжалване и решението по допуснатата поправка? К. счита и този въпрос обуславящ решението, с което въззивният съд е отхвърлил втората негова молба за допълване на основното въззивно решение. Искането и то да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос касаторът обосновава също с допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По съществото на жалбите касаторът се оплаква, че основното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ), а другите две са неправилни като постановени при съществено нарушение на чл. 192, ал. 1 и чл. 193 ГПК (отм)). Претендира разноските по делото.
Помагачът на касатора Ц. И. Ц. е на становище, че и трите решения следва да бъдат допуснати до касационно обжалване и са основателни жалбите от подпомагания ищец.
Ответникът Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, ответник и по касационните жалби, възразява, че касационните жалби са неоснователни. Не изразява становище по сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
От останалите ответници [община] и [фирма], другите ответници по касационните жалби, не постъпват писмени отговори.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че касационните жалби са с допустим предмет. Преценката за това следва да се извърши съобразно изискванията на чл. 280, ал. 2 ГПК (редакция на текста до ЗИДГПК ДВ бр. 50/ 03.07.2015 г.) – аргумент от § 14 ПЗР от същото изменение на ГПК. Касационната жалба срещу основното решение е срещу решението по чл. 108 ЗС, а то е постановено по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Допустимият неин предмет обуславя допустимостта и на предмета на касационните жалби срещу решенията, с които въззивният съд е отказал да поправи очевидна фактическа грешка в основното си решение и да го допълни (така чл. 192, ал. 3 и чл. 193, ал. 2 ГПК (отм.)). Трите жалби са подадени от надлежна страна – ищецът, чийто иск и молби за изправяне на пороци в основното решение от въззивния съд са отхвърлени. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но повдигнатите от касаторите въпроси не обуславят съответното решение, като материалноправният въпрос, чрез който е обосновано искането за допускане на касационния контрол за първото (основно) решение въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителните указания за съдилищата по двете тълкувателни решения:
По искането да се допусне касационното обжалване на решение № 10/ 12.02.2015 г. по гр. д. № 443/ 2014 г. на Видински окръжен съд.
С обжалваното решение въззивният съд е изключил активната материална легитимация на касатора по заявеното реституционно основание на чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ за 5/ 6 ид. части от правото на собственост върху парцел VII-7-72а по плана на [населено място], [улица] (2/ 6 ид. части по договора за покупко-продажба по н. а. № 131/ 09.05.1958 г и 3/ 6 ид. части по наследствено правоприемство от своите родители К. Ц. Ж. и В. К. Ц.). Мотивирал се е с това, че: 1) дворното място с къща, които касаторът и неговите родители купуват с договора от 1958 г., са отчуждени по реда на ЗПИНМ (отм.) през 1961 г., т. е. имотите са завзети от държавата на законово основание; 2) бившите собственици (касаторът и неговите родители) са обезщетени с апартаменти и 3) към влизане на реституционния закон в сила имотът не съществува реално – след завземането от държавата къщата е съборена; върху мястото, в което е била построена и върху съседните е построен хотел-ресторант „Б.“ (сега „Б.“) с надлежни строителни книжа и свободната от застрояване част е необособима в самостоятелен обект на право на собственост, защото не отговаря на нормативните изисквания за парцел. Това са мотивите, при които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 108 ЗС срещу ответниците по касация са отхвърлени.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че повдигнатият от касатора материалноправен въпрос обуславя първото (основно) решение. Той касае една от кумулативните предпоставки на реституционното основание, което касаторът е въвел като придобивен способ. В. съд е изключил три от тези предпоставки, а по останалите (две) въпроси касаторът не поставя. Според приложимия материален закон липсата и на една е достатъчна, за да изключи активната материална легитимация по исковете по чл. 108 ЗС.
Освен развитите съображения, при които материалноправния въпрос изключва общото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, изключено е и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В двете тълкувателни решения, на които касаторът се позовава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са дадени задължителни за съдилищата указания, че изискването имотът да съществува във вида, в който е завзет от държавата, е предпоставка на всички реституционни основания в ЗВСОНИ, а възстановяване на собствеността при законен строеж в имота е възможно, само ако незастроената част може да се обособи в самостоятелен обект на право на собственост. Така е приел и въззивният съд в своето (основно) решение. То съответства (а не противоречи) на нормативното тълкуване на ЗВСОНИ, което ВС и ВКС са извършили с тълкувателните решения.
По исканията да се допусне на касационното обжалване на решение № 129/ 08.05.2015 г. на Видински окръжен съд и на решение № 161/ 22.06.2015 г. на Видински окръжен съд.
С всяка от двете молби, с които въззивният съд е бил сезиран, касаторът е заявил касационни основания и е отправил искания, съдът сам да поправи неправилното свое решение по реда на чл. 192, ал. 1 – 3 ГПК (с първата молба) и на чл. 193 ГПК (с втората).
Всяка от двете молби въззивният съд е разгледал и отхвърлил, излагайки мотиви, че не е компетентен да разглежда касационни основания, нито неправилното решение е допустимо да се поправи по реда съответно на чл. 192, ал. 1 – 3 ГПК (по първата молба) и на чл. 193 ГПК (по втората).
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси обосновават съответно решението по чл. 192, ал. 1 – 3 и по чл. 193 ГПК (отм). При очевидна фактическа грешка е постановено решението, в което изявената от съда воля е несъответна на формираната. Непълно е решението, в което съдът не се е произнесъл по цялото искане, с което е сезиран. Пълно е въззивното решение, което описва (технически) основното решението, чиято поправка на очевидна фактическа грешка първоинстанционният съд е допуснал и при обжалването на което въззивната инстанция като инстанция по същество дължи произнасяне по предявения иск. Основание за допускане на касационния контрол по никое от тези две решения няма.
Константна е съдебната практика, че ако решението, с което първата инстанция е допуснала поправката на своето решение, не е предмет на самостоятелно обжалване, то се инкорпорира в съдържанието на основното и представлява неделима част от него. Случаят е именно такъв – с решение № 1365/ 03.09.2014 г. по гр. д. № 681/ 2008 г. Видински окръжен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в своето решение № 25/ 07.04.2014 г, с което исковете по чл. 108 ЗС, предявени при условията на пасивно субективно съединяване и разгледани при условията и по реда на ГПК (отм.) са отхвърлени. С въззивната жалба ищецът е поискал първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. След като първоинстанционното решение по чл. 192, ал. 1 – 3 ГПК (отм) не е било предмет на (самостоятелно) обжалване, то се инкорпорирало в основното, а именно основното решение въззивният съд е описал в първото свое решение.
Константна е и съдебната практика, че неправилното решение е непоправимо от съда, който го е постановил, а ГПК (отмененият и сега действащият) допуска възможността съдът да поправи сама леките пороци на съдебното решение – постановеното при очевидна фактическа грешка, непълното и неясното решение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя константната практика и не намира основания да я променя. Изложеното изключва възможността и да се допусне касационното обжалване и на решенията, които въззивният съд е постановил съответно по реда на чл. 192 и чл. 193 ГПК (отм.).
При този изход на делото и по аргумент от обратното на 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават и разноските, които тя е извършила пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 10/ 12.02.2015 г; решение № 129/ 08.05.2015 г. и решение № 161/ 22.06.2015 г. по гр. д. № 443/ 2014 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.