1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 12.02.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2888 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Х. от [населено място] срещу решение №1892/22.03.2017г. на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав, постановено по в.гр.д.№16009/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от С. И. Х. срещу Ц. Г. Ц. втората фаза на делбеното производство иск за заплащане на сумата 76000лв., представляваща половината от цената на поземлен имот с идентификатор №02659.2292.95, подробно описан в сключения между страните на 17.09.2013г. брачен договор.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че в обжалваното решение са разрешени няколко групи правни въпроси, които са от значение за изхода на делото, включени в предмета на спора, които обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, а именно:
1.Допустимо ли е настъпването на трансформация по чл.23, ал.1 СК да се установява инцидентно в рамките на втората фаза на делбения процес, като предпоставка за установяване на претенцията по чл.346 ГПК за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД и за заплащане на стойността на придобития дял от делбения имот от другия съпруг, за което обеднелият бивш съпруг е допринесъл с лични средства по смисъла на чл.21, ал.2 СК; Представлява ли обогатяване на съпруга придобиването на вещни права, за които той няма принос. Касаторът поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №74 от 21.02.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№660/2011г.; т.4, б.“а“ от ППВС №7 от 28.11.1973г. и разясненията, дадени в ТР №5/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Евентуално поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта от промяна на установената съдебна практика, вкл. и на становището, изразено в решение №710/01.12.2003г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№289/2003г. по отношение настъпването на преклузия при непредявени възражения за липса на принос и пълна трансформация в олигационноправен аспект с приключването на първата фаза на делебния процес, както и по отношение на ограничението исканията по сметки да са свързани само с управлението, стопанисването и ползването на съсобствено имущество.
2.Признание на вещни права в полза на другия съпруг ли е уговорката в брачен договор, приет за уреждащ имуществените отношения и със споразумението по чл.51 СК в бракоразводния процес, че даден имот, който е придобит с лични средства на единия съпруг и е представлявал лична собственост по смисъла на чл.23, ал.1 СК, остава в обикновена съсобственост на двамата съпрузи при равни квоти; Може ли да бъде направен такъв извод при наличието на изрично признание на съпруга-несобственик, че всички имоти по време на брака са закупени с лични средства на съпруга-собственик; В този случай брачният договор транслира ли вещни права между съпрузите; В кой момент настъпва действието на трансформацията – към момента на придобиване на трансформираното имущество или към момента на нейното установяване с иска по чл.23, ал.3 СК; Счита ли се за оборена презумпцията за съвместен принос по чл.21, ал.3 СК, ако е направено признание в брачния договор от другия съпруг. Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разрешението в решение №124/22.06.2010г. по гр.д.№792/2009г. на Второ ГО на ВКС.
3.Длъжен ли е въззивният съд да посочи вярната правна квалификация на спорните правоотношения /в пределите на жалбата/ във въззивното решение и следва ли да се съобрази със сочените от ищеца квалификации; Представляват ли нови искове с ново основание посочваните от ищеца различни правни квалификации /чл.59 ЗЗД във вр. С чл.33, ал.2 СК във вр. С чл.23, ал.1 СК с прилагане по аналогия на чл.12 ЗН/ на все същото искане за присъждане стойността на придобитата от ответницата част от делбения имот, обосновано с едно и също фактиечско твърдение – за неоснователно обогатяване на ответницата със стойността на придобития от нея дял от имота без какъвто и да е принос, тъй като ищецът е заплатил изцяло покупната цена с негови лични средства.Поддържа че даденото от въззивния съд разрешение на така поставените въпроси противоречи на разрешението в решение №177/11.07.2012г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№193/2011г. и в решение №59/27.04.2015г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№4647/2014г.
4.При констатирана нищожност на допуснатата и извършена делба следва ли въззивният съд да се произнася по иска по чл.346 ГПК или следва да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството по делото; следва ли въззивната инстанция, ако констатира липса на съсобственост поради безспорно установена по делото трансформация за единия съделител, но е налице влязло в сила решение по допускане и извършване на делбата, да приеме, че все пак тя е нищожна, съответно решението по чл.346 ГПК е недопустимо поради липса на правен интерес от воденето му именно защото е налице нищожна делба; следва ли въззивният съд да произнесе решение по чл.346 ГПК при такава обстановка и валидпо и допустимо ли е то; Следва ли въззивният съд да уважи претенцията по чл.346 ГПК, основана на неоснователно обогатяване на единия за сметка на другия съделител като присъди обезщетение по чл.59 ЗЗД в пари, за да изравни получилото се икономическо неравенство.Въпросите са поставени с оглед поддържаната от касатора теза, че при наличие на изрично признание от страна на съделителката Ц., че имотите са придобити изцяло с лични средства на съделителя Х., делбата, извършена помежду им е нищожна, тъй като съделителката Ц. не притежава дял от имота – същият е изцяло собственост на съделителя Х.. Касаторът счита, че въпреки че решенията по допускане и извършване на делбата вече са влезли в сила, въззивният съд може да установи липсата на съсобственост и да прогласи нищожността или недопустимостта на тези решения при подадена жалба срещу решението по чл.346 ГПК. Поддържа, че по така поставения въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №43/17.04.2015г. по гр.д.№6347/2014г. на Второ ГО на ВКС, както и на принципите, приети в ТР №5/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №86/14.07.2016г. по гр.д.№914/2016г. на Второ ГО на ВКС.
Касаторът поддържа, че осъвременяването на съдебната практика по поставените от него въпроси би спомогнало за разрешаването на подобни спорове, възникнали поради смесването и прехода на старите режими на имуществени отношения между съпрузи и новите съвременни отношения в тази област.
Ответникът по касационна жалба Ц. Г. Ц. не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
С решение от 27.02.2014г., постановено по гр.д.№47322/2013г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, влязло в сила на 13.03.2014г., е допуснато да се извърши съдебна делба между С. И. Х. и Ц. Г. Ц. на поземлен имот с идентификатор 02659.2292.95 по КККР на [населено място] с адрес на имота [населено място], район Б., местност „Страната“, [улица]при равни квоти.
С решение от 18.09.2014г., постановено по гр.д.№47322/2013г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, влязло в сила на 24.10.2016г., е обявен окончателен разделителен протокол, като допуснатият до делба имот е разделен на два дяла: ПИ с проектен идентификатор 02659.2292.2875 и ПИ с проектен идентификатор 02659.2292.2876.
В проведеното по гр.д.№47322/2013г. открито съдебно заседание на 16.11.2016г. е изтеглен жребий между съделителите, като в дял на Ц. Г. Ц. се е паднал ПИ с проектен идентификатор 02659.2292.2875, а в дял на С. И. Х. – ПИ с проектен идентификатор 02659.2292.2876. Определението за теглене на жребий е влязло в сила на 23.11.2016г.
По предявената от С. И. Х. претенция по сметки първоинстанционният съд се е произнесъл с решение на 25.08.2016г. като същата е приета за неоснователна – предявеният иск за заплащане на сумата 76000лв., представляваща половината от цената на ПИ с идентификатор 02659.2292.95 е отхвърлен.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което предявената по реда на чл.346 ГПК от С. И. Х. претенция е отхвърлена.
Прието е, че имотът е закупен на 05.06.2009г. на името на С. Х. изцяло с негови лични средства в размер на 85000 евро по време на брака с Ц. Ц.; на 18.11.2010г. страните са избрали режим на разделност, а на 17.09.2013г. са сключили брачен договор, съгласно който /чл.5/ прекратяват СИО върху всички имущества, придобити от датата на сключване на брака /04.06.2005г./ до датата на избор на режим на разделност /18.11.2010г./ и определят правата си върху тези имоти, като по отношение на процесния имот в брачния договор е посочено, че остава в обикновена съсобственост при равни квоти.
Посочено е, че съделителят С. Х. се е позовал на нормата на чл.12, ал.2 ЗН като приложима в отношенията между бившите съпрузи по аналогия, поддържайки, че по аналогия следва да се приложи и разрешението, дадено в ППВС №7/1973г., според което когато размерът на наследствения дял на сънаследника не може да бъде уголемен поради приноса му за увеличение наследството на наследодателя, наследникът получава за приноса си възнаграждение в имот или в пари. Прието е обаче, че фактическият състав, на който съделителят основава паричната си претенция, не се покрива нито с нормата на чл.12, ал.2 ЗН, нито с нормата на чл.59 ЗЗД, тъй като в конкретния случай не става въпрос нито за съсобственост, възникнала в резултат от наследяване, нито за увеличаване стойността на наследственото имущество и няма основание за присъждане на това увеличение в пари, а не е налице и празнота на закона, която да се преодолее чрез прилагане на чл.12, ал.2 ЗН по аналогия.
По отношение на разпоредбата на чл.59 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, че правото да се търси размерът на обогатяването за чужда сметка възниква само когато обеднелият не разполага с друг иск, посредством който да защити правото си. Прието е, че настоящият казус не е такъв, тъй като бившите съпрузи разполагат с точно нормирани от закона искове при преобразуване изцяло или отчасти на лично имущество или за установяване на липса на съвместен принос, които искове не са били предявени от съделителя С. Х..
Прието е, че в случая са налице изрични, специални правни норми, които уреждат конкретния фактически състав, на които С. Х. първоначално посочва, че се основава, като във въззивната жалба заявява, че поддържа претенцията си и като основание сочи чл.59 ЗЗД или евентуално иска по чл.33, ал.3 СК във вр. с чл.38, ал.2 и чл.23, ал.1, а евентуални искове с цитираното правно основание сочи едва с писмената защита от 19.09.2014г., депозирана след постановяване на съдебното решение, което според въззивния съд представлява не различна правна квалификация, а предявяване на искове с ново основание, което е недопустимо.
Изложени са съображения, че СК от 2009г. въвежда промени в режима на имуществените отношения на съпрузите, в това число и по повод на прекратен брак с развод по исков ред, но и при тази уредба наличието на пълна трансформация на лично имущество може да бъде установена чрез предявяването на установителни искове по чл.23, ал.1 и ал.2 СК, но не и във втората фаза на делбеното производство, дори и в производството по сметки по чл.346 ГПК.
Прието е, че със сключения между страните брачен договор С. Х. е признал придобитите от бившата му съпруга вещни права по силата на презумпцията за съвместен принос върху делбения имот и техния обем и няма обстоятелства, които да изключат съсобствеността или да променят квотите на съсобствениците, независимо от заплащането на цената на имота с лични средства. Изложени са съображения, че няма основание да се счита, че при сключването на брачния договор страните не са знаели какви са правата им, какъв е приносът на всеки един от тях при придобиване на отделните имоти, нито че не са могли да вземат предвид и да отчетат действителните отношения помежду си, нито че изразената и документирана воля е опорочена. С оглед на това е прието, че в договора страните са направили взаимни отстъпки, за да постигнат справедливи и съответни на действителните им отношения и права при придобиването на имотите договорености, като при предявяването на претенции по сметки брачният договор обвързва страните и няма основание да се приеме, че уговореното не отразява действителните им воля, нито че действието му е изменено, отменено или развалено,, още повече, че постигнатото съгласие за наличие на съсобственост, размерът на правата в съсобствеността следва по време придобиването на деления недвижим имот. Поради това е прието, че е без значение дали в предходния спрямо съгласието по брачния договор момент /на придобиване на собствеността върху имота/ покупната цена е изплатена изцяло с лични средства на един от бившите съпрузи, както и че разрешените с брачния договор въпроси не могат да се преразглеждат и преуреждат от съда и пререшават в процес за делба по друг, различен от уговорения в него начин, още повече във втората фаза на делбата, вкл. в претенцията по сметки.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите по т.4. Трайна, категорична и непротиворечива е практиката на съдилищата, че преценката дали едно съдебно решение е нищожно може да се извърши само по реда на инстанционния контрол /чл.270, ал.1 ГПК/ или по исков ред /чл.270, ал.2 ГПК/. Косвен контрол за нищожност на влязло в сила съдебно решение в производство, в което съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо, не може да се осъществява. В случая решението по допускане на делбата, с което е признато със сила на пресъдено нещо, че имотът е съсобствен между съделителите при равни квоти, е влязло в сила през 2014г. и не е предмет на инстанционен контрол пред въззивния съд в производството по в.гр.д.№16009/2016г., поради което въззивният съд не разполага с правомощието в рамките на производство по обжалване на решение, с което е разрешен спор по сметки по чл.346 ГПК да извършва преценка за наличието, респ. липсата на съсобственост или за валидността на решението по допускане на делбата. Още повече, в практиката на съдилищата се приема, че признаването на права с решение по допускане на делбата на лице, което всъщност не притежава такива, не обуславя нищожност или недопустимост на решението / ТР №119 от 03.12.1962г. на ОСГК на ВС, т.2/. Споровете за принадлежността на правото на собственост в подобни хипотези не могат да бъдат разрешавани във втората фаза на делбения процес, в която съдът е изцяло обвързан от влязлото в сила решение по допускане на делбата.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите по т.2. Както беше отбелязано, правата на страните в съсобствеността са установени с влязлото в сила решение по допускане на делбата и във втората фаза на производството, независимо дали при извършването на делбата или при разрешаването на споровете по сметки, съдът не разполага с правомощието да пререшава въпросите по чл.341 ГПК, вкл. да преценява момента, реда и начина на придобиване на правото на собственост от всеки един от съделителите. В този смисъл за втората фаза на делбата е ирелевантно дали правото на собственост от всеки един съделител е придобито още при сключването на договора за покупко-продажба през 2009г. или при уговарянето на режим на разделност през 2010г. или при сключването на брачен договор през 2013г.
По въпросите, свързани с правната квалификация на претенцията:
Дадената от въззивния съд квалификация на претенцията съответства на трайно установената практика на ВКС /решение №125/13.06.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№6310/2015г.; решение №59/22.04.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№387/2009г. и решение №238/06.02.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1454/2016г./, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. В съответствие с изразената в решение №238/06.02.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1454/2016г. теза въззивният съд е обсъдил значението на твърдяните и установени по делото факти, свързани с плащането на цената към момента на придобиване на собствеността и на последващите изявления на бившите съпрузи по отношение на приетия от тях режим на разделност за част от придобитите по време на брака имущества, на режим на СИО за друга част, както и на съдържащите се в брачния договор уговорки, вкл. в чл.7, съгласно който страните са заявили, че няма да си заплащат суми за уравнение на получените от тях в дял недвижими имоти, МПС и движими вещи, както и доколко с оглед естеството и правните последици на така установените факти е възможно да се приеме, че е налице даване, респ. получаване на имотна облага без правно основание. В този смисъл е обсъдено значението на брачния договор /доколкото това е допустимо при наличие на влязло в сила решение по допускане на делбата, с което вещните права върху имота са установени със сила на пресъдено нещо/, на съдържащите се в него уговорки досежно облигационните отношения, както и е взето предвид обстоятелството, че няма основание да се счита, че при сключването на този договор страните не са знаели какви са правата им, какъв е приносът на всеки един от тях при придобиването на отделните имоти, нито да не са могли да вземат предвид и отчетат действителните отношения помежду си, като не се твърди, нито се установява изразената в договора воля да е опорочена. В този смисъл не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси, свързани с наличието на принос при придобиването, изразяващ се в заплащане на цената с лични средства, доколкото по смисъла на чл.21, ал.2 СК съвместният принос се изразява не само във влагане на средства, но и на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството, като тези въпроси според трайно установената съдебна практика не подлежат на разглеждане във втората фаза на делбеното производство. И доколкото претенцията на касатора се основава на лични отношения със съделителката Ц. Ц., следва да се приеме, че становището на въззивния съд съответства и на указанията по приложението на ГПК /отм./, дадени в т.4, буква“г“ на ППВС 7/1973г. Както е прието и в посоченото вече решение №238/06.02.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1454/2016г. и в посоченото в него решение №59/22.04.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№387/2009г., при разрешаването на спора следва да се вземат предвид придобитите вещни права /установени в случая с влязлото в сила решение по допускане на делбата/, както и намерението, с което е извършено плащането, с което становище въззивният съд се е съобразил, отчитайки изразената при сключването на брачния договор воля и възприемайки съдържащите се в този договор уговорки като наличие на основание за разместване на имуществени блага, както и обстоятелството, че брачният договор е сключен непосредствено преди прекратяването на брака и, както е прието в обжалваното решение, няма основание да се приеме, че при сключването му страните не са знаели какви са правата им, какъв е приносът на всеки един от тях в придобиването на отделните имоти, нито да не са могли да вземат предвид и отчетат действителните отношения помежду си.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1892/22.03.2017г., постановено от Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав по в.гр.д.№16009/2016г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: