1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
София, 21.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3003 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 113 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 79/17 г. на Добричкия окръжен съд е потвърдено решение № 1077 от 28.10.16 г. по гр. д. № 3229/15 г. на Добричкия районен съд в частта, с която К. Д. П. и П. С. П. са осъдени на основание чл.109 ЗС по иск на Р. П. Х. да преустановят действията си, с които възпрепятстват достъпа на ищцата до съсобствения на страните поземлен имот с идентификатор № 72624.6222.3714 и собствената й сграда с идентификатор № 72624.6222.3714.3 по КК на [населено място], одобрена със заповед РС-18-15/12.05.2005г. на изп. директор на АГКК, като премахнат всички новоизградени прегради и заключващи устройства в сграда с идентификатор № 72624.6222.3714.13., погрешно заснета в КК като самостоятелен обект, вместо като част от поземлен имот с идентификатор № 72624.6222.3714.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са съсобственици на поземлен имот с идентификатор № 72624.6222.3714, като ищцата се легитимира като собственик и на построената в него жилищна сграда с идентификатор № 72624.6222.3714.3, а ответниците претендират да са собственици на обект с идентификатор № 72624.6222.3714.13, придобит през 2013 г.
Основният спорен въпрос по делото е за правия статут на процесния имот с идентификатор № 72624.6222.3714.13 и дали представлява самостоятелен обект на право на собственост. Спорът е породен от обстоятелството, че до закупуването му от ответниците с нотариален акт № 70/2013 г. въпросният „склад“ е представлявал проход, който е осигурявал единствения достъп на ищцата от улицата до намиращата се във вътрешността на дворното място жилищна сграда, закупена от нейния праводател още през 1976 г.
Въззивният съд е приел, че спорният обект към 1938 г. е бил част от голяма продълговата сграда, построена по протежението на [улица], съставена от складови помещения, всяко с вход към улицата. Според кадастралния план от 1953 г. тези помещения са били обособени като отделни сгради и са попадали в различни поземлени имоти. След одържавяването на складовете е възникнал проблем с осигуряването на достъп от улицата до вътрешността на дворното място, в което са се намирали жилищни сгради на частни лица. Затова през 1960 г. с протокол № 5 от 20.06.1960 г. на комисията по чл.67 ППИНМ е взето решение за придаване към парцела на частните лица на „ 2 л. м., част от полумасивен склад на СП „Жилфонд“ с площ от 88 куб. м., от които 44 куб. м. ще бъдат възстановени на лицата, на които се регулира парцела…дава се излаз към улицата,…приспада се от общата площ на склада 17 кв. м.“. Изготвена е и последваща оценка на придаваемите части, която е следвало да бъде заплатена от частните лица. Впоследствие едно от тези лица е съборило и стая в жилищната си сграда, за да се отвори достъп от дворното място до улицата. По този начин е образуван проход през склада на „СП „Жилфонд“, през който са преминавали праводателите на ищцата, а след това и тя при закупуване през 1976 г. на жилищната сграда във вътрешността на дворното място. Този проход нямал таван, отгоре се виждал покривът на голямата сграда – склад. Според заключението на вещото лице проходът се състои от покрита част А и Б с обща площ от 31,80 кв. м., която съответства на усвоената част от застроената част на склада и има Г-образна форма. В кадастралната карта този проход е заснет като имот с идентификатор № 72624.6222.3714.13 и той е предмет на спора по настоящото дело. Според предвижданията на ПУП от 2005 г. същият имот е предвиден за проход. Установено е, че след влизане в сила на ЗВСОНИ и след деактуване на одържавените складове, един от тях с площ от 120 кв. м., включващ спорния имот с идентификатор №72624.6222.3714.13, е бил предмет на прехвърлителни сделки. С нотариален акт № 70/2013 г. ответникът К. Д. П., по време на брака си с втората ответница П. С. П., е закупил само имот с идентификатор №72624.6222.3714.13, ведно с 31 кв. м. идеални части от дворното място. През м. август 2015 г. ответниците са започнали да заключват външната врата на „склада“, като сменили патрона и поставили във вътрешността допълнителна дървена врата.
С оглед на тези констатации въззивният съд е приел, че след като част от одържавената през 1953 г. сграда – склад за зърнени храни впоследствие е отчуждена обратно в полза на собственика на парцела, към който тя е придадена с цел осигуряване на достъп до улица, по силата на регулацията – член 39, ал.3 от ЗПИНМ ( отм. ) тази част от склада е окончателно придобита от съсобствениците на парцела. Още при действието на плана от 1958 г. единият от собствениците на дворното място е извършил действия по заемането на тази част от склада чрез събаряне и изграждане на стени за обособяването на проход. Реституция по чл. 2, ал.1 от ЗВСНОИ е настъпила само за другата част от склада, останала след прокарването на прохода. Спорният проход – имот с идентификатор № 72624.6222.3714.13, не представлява самостоятелен обект на правото на собственост нито към 25.02.1992 г. – дата на влизане в сила на ЗВСНОИ , нито към 2005 г., когато е одобрена КК. Той не е годен обект на разпореждане съгласно чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като е несамостоятелна реална част от поземления имот. Прието е също, че отразяването на тази реална част като самостоятелен обект в кадастралната карта не определя действителния й правен статут. Ищцата, като съсобственик на поземления имот и собственик на построената в него жилищна сграда, има право да си служи с общия проход за преминаване от улицата към сградата и обратно и ограждането на прохода с поставяне на прегради и заключващи устройства е неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на вещните й права.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците П. С. П. и К. Д. П.. Те поддържат, че въззивният съд е следвало да обсъди доводите им, че фактически обособеният проход не е юридически обособен, както и че същият представлява самостоятелен обект в сградата и е годен предмет на прехвърлителна сделка. Считат за недоказано извършването на преустройства в сградата в посока промяна на нейната конструкция. Оспорват извода на съда за прилагане на регулационния план, предвиждащ оформянето на подход през складовете. Наличието на данни за започнала процедура за отчуждаване на част от имота по ЗПИНМ /отм./ не може да обоснове извод за съществуването на такъв план. Твърдят, че не е имало изменение на ПУП съобразно протокол на комисията по чл. 67 от ЗПИНМ /отм./. Твърдят, че фактическите действия по оформянето на прохода не са от естество да създадат права на ищцата.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Относно задължението на съда да обсъди възраженията и доводите на страните.
2. Следва ли да се счита за приложена регулацията без наличие на данни за съответно предвиждане в регулационния план, за заплащане на обезщетение за придадените части и за завземане по надлежния ред.
3. Приложен ли е частично регулационният план, ако са завзети фактически само части от придаваемите имоти, при липса на доказателства за заплатени обезщетения.
Твърди се противоречие с решение № 7/08.02.2012г. по гр. д. № 510/2011г. на ВКС, II г.о. по първия въпрос и с решение № 304/12.07.2010г. по гр. д. № 263/2010г. на ВКС, II г.о. по втория. По отношение на третия се сочи липса на задължителна съдебна практика като основание за приложението на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответницата в производството Р. П. Х. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Съгласно ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС искът по чл.109 ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта, без да отнема владението от нейния собственик. С предявяването на иска се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него.
По настоящото дело правото на ищцата да иска на основание чл.109 ЗС преустановяване на неоснователното заключване на вратата на единствения проход, който осигурява връзка на собствената й жилищна сграда с прилежащата улица, се сблъсква със заявеното от ответника насрещно право на собственост върху същия проход, който по документи представлява самостоятелен обект – склад. Въззивният съд е разрешил тази колизия на права като е отрекъл възможността проходът да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, независимо от това, че е заснет като такъв обект в кадастралната карта и че е бил предмет на прехвърлителна сделка, от която ответникът черпи права. Произходът на тези права е от реституция по ЗВСОНИ, която съдът е отрекъл. Правните изводи на въззивния съд съответстват на приетото в ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС. В него е застъпено разбирането, че една от предпоставките на реституцията по ЗВСОНИ е имотите да „съществуват реално в размерите, в които са отчуждени”. Посочено е, че „целта на закона е да възстанови собствеността върху отнетите имоти доколкото съществуват като обекти на собственост”; че „необходимо и достатъчно условие е имотите да са налице, да съществуват реално като обекти на собственост в размерите, в които са отчуждени, а извършените промени в тях, свързани с промени във функционалното им предназначение, са без правно значение за действието на реституцията”. Към момента на одържавяването на процесния имот той е представлявал част от склад, който е бил самостоятелен обект на правото на собственост. С извършените впоследствие фактически промени тази част от склада е обособена и е придобила друго предназначение – на проход между улицата и вътрешния двор. Касае се за такава промяна в предназначението на имота, която е несъвместима със статута й на самостоятелен обект на правото на собственост. Тази част не подлежи на реституция по ЗВСОНИ. Същият е резултатът и по влязлото в сила решение № 401 от 10.03.2009 г. по в. гр. д. № 817/2008 г. на ОС Пловдив, потвърдено в частта за „прохода” с решение № 391 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 881/2009 г. на ВКС, II г. о. По това дело също не е признато възстановяване на собственост върху обособения проход в сграда.
Поставените от жалбоподателите правни въпроси, свързани с доводите им за липса на приложен регулационен план за обществени мероприятия, не са свързани с решаващите изводи на въззивния съд, те не са обуславящи и по тях не може да се допусне касационно обжалване. За да се отрече реституцията върху процесния имот с идентификатор 72624.6222.3714.13 е достатъчна преценката, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и към сегашния момент той фактически не е бил склад, а „проход” и че този „проход” не може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост. Реституцията е законосъобразен придобивен способ. Недопустимо е тя да създава ограничения в чужда правна сфера. Затварянето на прохода поради реституция би лишило ищцата от единствения изход от нейната къща към улицата, което би било недопустим резултат на реституцията. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС – решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г.о, и решение № 304/12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, II г.о., не сочи на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първото решение засяга процесуалноправния въпрос за необходимостта въззивният съд да обсъди целия доказателствен материал, както и доводите и възраженията на страните. Като цяло Добричкият окръжен съд е процедирал в съответствие с тази практика на ВКС. Доводите, че не е бил придаден юридически статут на процесния проход като елемент от приложен план за обществени мероприятия не са определящи за изхода на делото и липсата на подробни мотиви по тях не може да обуслови допускане на касационно обжалване. ЗВСОНИ и ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС отчитат фактическите преустройства, които са отнели от одържавения имот качеството му на самостоятелен обект на правото на собственост и е без значение дали има юридически основания за извършените промени. Второто решение съдържа правни изводи във връзка с прилагането на дворищнорегулационния план и преустановяване на отчуждителното му действие. Тези проблеми въобще не възникват по настоящото дело.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 113 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 79/17 г. на Добричкия окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: