О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 30.01. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2427/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Г. Ю., като пълномощник на Е. В. Я., срещу въззивното решение № 6663 от 21.12.2016 г. по в. гр. д. № 620/2016 г. на Благоевградския окръжен съд. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация А. И. Д. и Г. А. Д. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответникът по касация [община] не е изразил становище.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на предявените срещу А. И. Д. и Г. А. Д., както и срещу [община] положителни установителни искове за собственост е съответно установяване правото на собственост по отношение на физическите лица върху 105/319 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 04279.626.110 по кадастралната карта на [населено място] и за установяване правото на собственост по отношение на общината върху 45/11614 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 04279.626.33 по кадастралната карта на населеното място.
Ищцата е изложила твърдения, че е придобила правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в нейна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от юни 1996 г. до датата на предявяване на исковата молба на 15.09.2014 г., като първоначално владението е осъществявано съвместно със съпруга й Х. Д. Я., починал през 1998 г. Същите са построили временен търговски обект – сграда с идентификатор 04279.626.33.12 по кадастралната карта върху общинска земя. Сградата е била узаконена с акт № 115/03.06.1996 г. След построяването на обекта са упражнявали фактическа власт върху заеманата от него площ от около 150 кв. м., попадаща съответно със 105 кв. м. в имот с идентификатор 04279.626.110 и с 45 кв. м. в имот с идентификатор 04279.626.33. Ответниците са оспорили претендираното право на собственост.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 3640/11.05.2016 г., постановено по гр. д. № 1844/2014 г. на Благоевградския районен съд, с което предявените от касатора искове са отхвърлени. Прието е, че изградената в имоти с идентификатори № № 04279.626.110 и 04279.626.33, сграда е временна постройка с характер на такава по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е направено заключение, че по действащия подробен устройствен план на населеното място не се предвижда запазване на сградата и същата няма градоустройствен статут. С влязла в сила заповед № 1740/03.12.2014 г. на кмета на [община] е наредено нейното премахване. Прието е за установено също така, че упражняваната от ищцата фактическа власт не е била несъмнена както по отношение на ответниците – физически лица, така и по отношение на ответника – община, както и че е липсвало намерение за своене. Ищцата – жалбоподател е следвало да установи липсата на пречки за придобиване на процесния имот по давност, което тя не е направила в хода на процеса. С параграф 1 на ДР от ЗД на ЗС е спряна давността за придобиване по давност на държавни и общински имоти до 31.12.2017 г. Направено е заключение, че ищцата е била държател на процесния имот, поради което не е бил осъществен фактическия състав на придобивния способ по чл.79, ал.1 ЗС. По отношение на твърдяното право на собственост на същото придобивно основание, чието установяване се претендира спрямо ответниците – физически лица, е възприето, че упражняваната фактическа власт не е била несъмнена и не е демонстрирано намерение за своене.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. ползването на сграда със статут на временен строеж не може ли да доведе до придобиване на право на собственост и върху терена, върху който същата е построена, на основание придобивна давност; 2. следва ли владелецът да демонстрира намерението си за своене спрямо неползващия съсобственик; 3. налице ли е процесуално нарушение, ако съдът е обсъждал невъведено в процеса възражение от ответника за приложението на чл.86 ЗС; 4. не е ли длъжен въззивният съд да прецени доказателствата и доводите на страните, както и да посочи въз основа на какви доказателства приема за установена фактическата обстановка; 5. може ли да се въвежда като основание за придобиване на правото на собственост посоченото оригинерно придобивно основание спрямо ответника – община; 6. може ли да се придобие по давност земеделски имот, за който няма данни да е включван в стопанството. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на трите специални предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК. В подкрепа на първата от тях посочва като съдебна практика решение № 145/16.11.2016 г. по гр. д. № 2412/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 2/04.03.2015 г. по гр. д. № 5083/2014 г. на ВКС, второ г. о., решение № 381/25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 184/11.10.2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, първо г. о., в противоречие с които е постановено обжалваното въззивно решение. Останалата цитирана съдебна практика е свързана с твърдяното допуснато процесуално нарушение, във връзка с което е формулиран четвъртият въпрос в изложението. Не представя практика на други съдилища.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението материалноправен въпрос. В съответствие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че сградата е построена върху общинска земя и има статут на временно строителство по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./. Юридическият статут на сградата като временен строеж без траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова въз основа на давностно владение. Изложеното следва от нормативната уредба, според която след отмяната на горната разпоредба /ДВ, бр.6 от 1998 г./ по отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни строежи, е създаден особения режим по параграф 50а ПЗР на З. /ДВ, бр.124 от 1998 г./, като е дадена възможност в определен срок ползвателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена. В параграф 17 от ПР на ЗУТ отново е предоставена възможност в шестмесечен срок, т. е. до 02.07.2001 г., временните строежи по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на ЗДС и ЗОС, в противен случай същите могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, когато се премахват без да подлежат на заплащане. Следователно нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут, както е в случая, дава възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му. Нормативно предвиденото условие до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж – възникването на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж. В цитирания смисъл е решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г. на ВКС, второ г. о., като дадените в него разрешения, които се възприемат и от настоящия състав, са изцяло съобразени от въззивния съд.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, който също е разрешен в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика. Не е налице противоречие с посоченото в изложението решение № 381/25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, второ г. о. В него е направеното разграничение между двете хипотези на упражняване на фактическа власт /държане и владение/, като е прието, че разликата е в субективния им елемент – държателят няма намерение за своене. Съгласно чл.79, ал.1 ЗС може да бъде придобито вещно право въз основа на осъществявано десетгодишно владение, което следва да е явно и необезпокоявано. Според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на чл.79, ал.1 ЗС. С оглед така изложените от въззивния съд съображения относно липсата на предпоставки за осъществяването на твърдения придобивен способ, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за приложението на разпоредбите на чл.79 ЗС и чл.69 ЗС. Даденото в обжалвания съдебен акт разрешение напълно съответства на установената практика на ВКС, включително и на цитираното в изложението и обсъдено по-горе решение. Същото е в съответствие и с приетото в решение № 184/11.10.2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, първо г. о. Правото на собственост в полза на праводателите на ответниците – физически лица е било удостоверено с констативен нотариален акт № 80/23.08.2002 г. за собственост върху недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, поради което съдът е зачел обвързващата го доказателствена сила на акта. Жалбоподателката не е доказала, че признатото право се е погасило, поради което и въззивният съд не е могъл да отрече осъществяването на удостовереното с нотариалния акт придобивно основание. Освен това следва да се посочи, че придобивна давност върху възстановения на ответниците – физически лица имот е могла да започне да тече от 26.03.2002 г., когато е била възстановена собствеността върху него в полза на наследниците на С. Д..
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените процесуалноправни въпроси /трети и четвърти в изложението/. Ответникът – община е въвел възражение за наличието на пречки за придобиване на идеална част от имот с идентификатор 04279.626.33 по давност. Съдът е преценил всички допустими и относими доказателства, като в мотивите на решението ги е обсъдил и е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.
Посоченият пети въпрос в изложението е свързан с преценка правилността на решението, поради което по него също не може да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е приел, че въведеното придобивно основание по отношение на ответника – община е недопустимо, а е изложил съображения, че същото е недоказано.
Поставеният шести въпрос в изложението не е обуславящ за конкретния изход на делото, поради което по него също не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Обсъдените по-горе правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответниците по касация не са представили доказателства за направени разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6663 от 21.12.2016 г. по в. гр. д. № 620/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: