О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
София, 08.12.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2156/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат М. И. П., като пълномощник на М. Д. К. и З. Д. Г., срещу въззивното решение № 1607 от 14.12.2016 г. по в. гр. д. № 1649/2016 г. на Варненския окръжен съд. Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на предявените срещу [община] положителни установителни искове за собственост са имоти, находящи се в землището на [населено място], област В.: 1. поземлен имот с пл. № 290 по кадастрален план на местността „П.“ от 1994 г., с площ от 3 955 кв. м., при описани граници; и 2. поземлен имот с пл. № 292 по кадастрален план на местността „П.“ от 1994 г., с площ от 3 056 кв. м., при описани граници.
Ищците твърдят, че са придобили правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 1969 г. до датата на предявяване на исковата молба на 18.09.2015 г., като са присъединили владението на наследодателите си Д. К. К., починал през 2003 г., и Г. М. М., починала през 2009 г.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 1925/17.05.2016 г., постановено по гр. д. № 11746/2015 г. на Варненския районен съд, с което предявените от касаторите искове са отхвърлени. Прието е, че до одобряване на плана на новообразуваните имоти включените в терен по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ имоти не са индивидуализирани с граници и не съставляват годни обекти за придобиване право на собственост. Ищците – жалбоподатели е следвало да установят липсата на пречки за придобиване на процесните имоти по давност, което те не са направили в хода на процеса. Към момента на завладяване на имотите от техните наследодатели през 1969 г. е намирала приложение разпоредбата на чл.6 ЗС /в ред. на Изв., бр.92 от 1951 г./, а и в тази от 1991 г. /ДВ, бр.77/, съгласно която държавна собственост са имотите, които държавата придобива съгласно законите, както и имотите, които нямат друг собственик. В периода от 1951 г. до 1996 г. е действала забраната на чл.86 ЗС за придобиване по давност на вещ, която е социалистическа собственост, а с параграф 1 от ЗД на ЗС е спряна давността за придобиване по давност на държавни и общински имоти до 31.12.2017 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. държавни, респ. общински ли са имотите, за които не е извършено отчуждаване и възстановяване на собствеността и няма съставен акт за държавна или общинска собственост към момента на подаване на документи за установяване на собственост по давност; 2.следва ли да се актуват като общинска собственост без правно основание за това, имотите с неустановен собственик; 3. при липса на влязъл в сила ПНИ, имоти с неустановен собственик, трябва ли да се актуват като държавни или общински и на какво основание; какво е приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ; правилно ли е приложена разпоредбата на параграф 1 от ЗД на ЗС; 4. Не противоречи ли горната разпоредба на чл.17, ал.3 и ал.5 КРБ за неприкосновеност на частната собственост. За допускане на касационното обжалване касаторите се позовават на първите две специални предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК. Посочват съдебна практика: решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327 от 2009 г. на ВКС, второ г. о.; решение по гр. д. № 939/2014 г. на Горнооряховския районен съд; решение № 719 по гр. д. № 1386/2015 г. на РС – Търговище; решение по гр. д. № 1300/2015 г. на ОС – Стара Загора, като за решенията, постановени от районни и окръжни съдилища, няма данни да са влезли в сила.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Основната реституционна норма на ЗСПЗЗ – чл.10, ал.1, определя като субекти на правото на възстановяване на собствеността собствениците на земеделски земи към момента на включването им в ТКЗС /съответно към обобществяването на земята в различните му проявни форми/. Според действащото към онзи момент законодателство собственици на такива земи са могли да бъдат държавата, физически и юридически лица. Следователно на тях е предоставено и субективното материално право да възстановят собствеността си. Законодателно това е уредено в нормата на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, но още и в чл.25, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.29, ал.1 ЗСПЗЗ.
Като предвижда процедура за възстановяване на собствеността, която започва със заявление на лицата по чл.10 ЗСПЗЗ и приключва с решение по поземлената комисия по чл.18ж, ал.1 или чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ, законодателят е определил нейната относимост към физическите лица. Земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от поземлената комисия и за тях също се вземат решения за възстановяване – чл.45, ал.1 и 2 ППЗСПЗЗ. Според чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Общинска собственост съгласно чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ стават земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Тази правна последица настъпва след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. За тези земи е приложима забраната по чл. 7, ал.1 ЗОбС за придобиване по давност. Различен е случаят, когато е поискано възстановяване на собствеността. Тогава имотът, предмет на заявлението, не влиза във фонда по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, но докато трае процедурата по възстановяването той не може да бъде предмет на придобивна давност, защото не се знае отнапред дали собствеността върху него ще бъде възстановена или ще последва отказ. В случай, че имотът бъде върнат, няма пречка да бъде придобит по давност след постановяване на решение по чл.18ж, ал.1 или чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ и ако периодът на владение е след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, т. е. след 21.11.1997 г.
С оглед на изложените по-горе съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса в изложението. Същите са обуславящи за изхода на делото, но са решени в съответствие с установената практика на ВКС.
В съответствие с тази практика е прието, че наличието на право на собственост в полза на ответника следва да се приеме за доказано с представените актове за общинска собственост. Действително, както се посочва в жалбата, тези актове като официални документи имат само декларативно действие. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС относно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл.179, ал.1 ГПК актът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейният характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост, до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост. Съдът обаче не е обвързан да приеме, че общината е собственик на актувания имот, с оглед на което трябва да се изследва дали са налице доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост в нейния патримониум. В настоящата хипотеза посоченото в акта основание за съставянето му е разпоредбата на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, според която общинска собственост са и „имотите, придобити по друг начин, определен в закон”, като общината е поддържала, че са придобити на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че имотът не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на ищците е да установят, че към този момент, съответно след съставянето му са настъпили обстоятелства, с оглед на които общината е изгубила правото си на собственост.
Не е налице противоречие с цитираното в изложението решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327 от 2009 г. на ВКС, второ г. о., в което е прието, че в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ попадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост, т. е. земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл.10 ЗСПЗЗ. В разгледаната в съдебния акт хипотеза имотът не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, както и не е бил представен акт за общинска собственост, поради което е прието, че общината не може да придобие правото на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, който също е разрешен в съответствие с установената съдебна практика.
По конкретното дело се установява по безспорен начин от приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, че всички имоти в обхвата на кадастралния план от 1994 г., включително и процесните, са част от земя, включена в селскостопански фонд, с начин на трайно ползване: „лозе”. Описаният статут същите имат и по картата на възстановената собственост от 1996 г. Процесната територия съставлява терен по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за който през 2006 г. е започнала процедура по изработване на план на новообразуваните имоти, който понастоящем не е одобрен.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не трябва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1607 от 14.12.2016 г., постановено по в. гр. д. № 1649/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: