О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 15.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 2578 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № ІV-23 от 10.04.17 г. по гр. д. № 194/17 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 49 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 392/13 г. на Несебърския районен съд и е постановено друго, с което е уважен предявеният от Л. С. Т., С. Л. Т., К. Б. Т. и М. С. Т. срещу А. А. М. иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /редакция до изменението с ДВ бр.57/2016 г./ – признато е за установено между страните, че е налице грешка при изготвянето и одобряването на кадастралната карта на [населено място], [община] от 2008г., в частта й, касаеща границата между поземлени имоти с идентификатори 61056.502.312 и 61056.502.313 и че към този момент ищците са били собственици на спорните 76,64 кв. м., погрешно заснети като част от имота на ответника, като действителната граница между имотите е означената в синьо върху комбинираната скица на в.л. Р.К., неразделна част от решението.
Установено е по делото, че до 1994 г. процесните съседни имоти са били част от един общ съсобствен нерегулиран имот № 135 с площ 2270 кв. м. Имотът е поделен с договор за доброволна делба от 1993г., въз основа на който е изменен дворищнорегулационният план и са нанесени новообразуваните четири парцела, като вътрешните регулационни линии между тях не са променяни след това. Два от парцелите са собственост на страните по делото – УПИ ХІV-135 е собственост на ищците, а УПИ ХV-135 е собственост на ответниците.
Спорът по делото е породен от обстоятелството, че има несъответствие между отразената в кадастралната карта граница между имотите на страните, която съвпада със съществуващата на място ограда, и вътрешната регулационна линия, определена с дворищнорегулационния план. Има несъответствие и между площите, отразени по документи за собственост и действителните площи. Ищците се легитимират като собственици на УПИ X.-135 с площ 551 кв.м., съобразно договора за доброволна делба от 1993 г. и констативен нотариален акт от 2005 г., а ответникът – на УПИ XV-135 с площ 577 кв.м., съобразно договори за доброволна делба от 1993 г. и 2004 г. Същевременно в кадастралната карта имотът на ищците е обозначен с площ 501 кв. м, а този на ответника с площ 641 кв. м. Спорната площ от 76,64 кв. м. според кадастралната карта е част от имота на ответника, а според дворищнорегулационния план – част от парцела на ищците.
При тези данни въззивният съд е приел, че завареният от ЗУТ дворищнорегулационен план от 1994 г. определя вярната имотна граница между процесните имоти и тя минава по вътрешната регулационна линия. Кадастралната карта от 2008 г. не следва тази линия, поради което е налице грешка в нея, която следва да бъде отстранена. Прието е, че ищците са собственици на спорните 76,64 кв. м., тъй като те са част от техния УПИ ХІV-135. Прието е също, че тъй като в плана от 1994 г. няма придаваеми части между двата спорни имота, не намира приложение и ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС.
Въззивното решение е постановено при условията на чл.294 ГПК, след отменително решение № 196/06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016г. на ВКС, І-во г. о. Делото е било върнато с указания за назначаване на техническа експертиза с конкретни въпроси за изясняване на фактите, от значение за изхода на делото. Указанията са били спазени.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника А. А. М.. Той поддържа, че съдът неправилно игнорирал доказателствата по делото, които установяват, че към момента на приемане на кадастралната карта на [населено място] през 2008г. собствеността на ищците върху УПИ X.-135, кв. 25 е установена до размера на 502 кв. м., който съответства на отразяването в картата. Счита за неправилен извода на съда, че регулационният план от 1994 г. е приложен. Този извод не кореспондирал със заключението на вещото лице, според което разликата между отразената и регулационната граница между имотите е резултат именно от неприлагането на регулацията, която според жалбоподателя не зачита съществуващата имотна граница между двата имота съобразно титулите за собственост. Твърди, че признаването на правото на собственост на ищците върху спорните 76,64 кв. м. не съответства по обем на отразеното в документите им за собственост. Оспорва извода на съда, че кадастралната карта следва да отразява регулационните граници на имота поради невъзможност да се придобиват по давност реални части от УПИ и счита, че неправилно не е разгледано възражението му за придобивна давност върху претендираната от ищците реална част от имота.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, уточнени и обобщени от настоящия състав така:
1. Следва ли при разглеждане на иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР съдът да определи обема на правото на собственост на ищците съобразно представени от тях документи за собственост.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС – решение 48/16.03.15 г. по гр. д. № 6047/14 г. на I ГО и решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г. на ВКС, постановено при първото разглеждане на делото пред касационната инстанция.
2. Може ли съдът да установи кадастрална граница между два имота само по действащ регулационен план, без да изследва дали същият е приложен, което обуславя трансформирането на регулационните граници в имотни.
По този въпрос въззивното решение противоречало на тълкувателно решение № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС и тълкувателно решение № 3/2011г. на ОСГК на ВКС.
3. За задължението на съда да мотивира решението си и да се произнесе по направените от страните възражения.
По този въпрос жалбоподателят се позовава на ППВС №1/13.07.1953 г.
Ответниците в производството Л. С. Т., С. Л. Т., К. Б. Т. и М. С. Т. оспорват жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по вещен иск, по който не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр. 50/2015г./ за разглеждане на жалбата.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените въпроси са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но по тях не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В посоченото от жалбоподателя решение 48/16.03.15 г. по гр. д. № 6047/14 г. на I ГО, разглеждащо въпроса за предмета на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР, е прието, че „предмет на установяване по такъв иск е как е заснет имотът в предходните планове, като се свърже с документите за собственост на страните и отчуждителното действие на плановете, дали има придаваеми по регулация места и дали тази регулация е била приложена по някой от трите способа, предвидени в чл. 33, ал.1, пр. 1 З. /отм./“. В отменителното решение на ВКС по настоящото дело – решение № 196/06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г., първо гражданско отделение, е посочено, че „съгласно чл. 43, т.5 ЗКИР границите на поземлените имоти се установяват от данните за означеното място в съответствие с документите за собственост, плановете и картите по чл. 4, ал.1, т.1 и т. 3 ЗКИР, а при приложена регулация, границите на имотите в кадастралната карта следва да съвпадат с регулационните, освен ако след одобряването на регулацията са възникнали основния за промяна на собствеността. Обосновано е също, че ако регулацията при действието на З. /отм./ не предвижда придаваеми части, кадастралният план следва да отразява регулационните граници, поради невъзможността да придобиват по давност реални части от УПИ, а ако предвижда, тя ще се счита приложена, ако е заплатено дължимото за тях обезщетение или тези части са били завзети и са изтекли повече от 10 години.
Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика и дадените му указания в отменителното решение на ВКС. В конкретния случай отделната собственост върху съседните имоти на страните по делото е създадена с делбата от 1993 г. При тази делба страните са се съгласили с новообразуваните парцели № ХІV-135 и ХV-135. Именно тези парцели определят пространствения обхват на правото на собственост и обуславят промяната в регулационния план от 1994 г. С влизане в сила на тази промяна вътрешните регулационни линии стават кадастрални граници между новообразуваните парцели. Въззивният съд е приел, че първата регулация, която създава процесните урегулирани поземлени имоти, отразява правилно правото на собственост съобразно извършената доброволна делба от 15.12.1993 г. Съобразил е отразеното в представения документ за собственост, както и че границите на имотите са решаващият техен индивидуализиращ белег, а не площта, както многократно е подчертавал в практиката си ВКС – решение № 290/10.05.2010г. по гр. д. № 364/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 202/04.03.2003г. по гр. д. № 592/2002г. на ВКС, I г.о. и др..
Вторият въпрос също е обуславящ за изхода на делото, но по него отново не съществува основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В соченото от жалбоподателя ТР № 8/2014г. на ОСГК на ВКС е посочено, че в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулация по тях, което обуславя трансформирането на регулационните граници в имотни. Кога дворищнорегулационният план се счита за приложен е разяснено ТР № 3 от 15.VII. 1993 г. на ОСГК. Според ТР 3/28.03.2011г. на ОСГК „ако до изтичане на сроковете по § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично и не е обусловено от провеждането на административна процедура по § 8, ал.1, изр. 2 от ПР на ЗУТ“.
Тези разрешения са неотносими към настоящото дело, поради което не възниква твърдяното противоречие по чл.280, ал.1 ГПК. В случая процесните имоти са обособени за първи път с делбата от 1993 г. и съответстващото й изменение в регулацията от 1994 г. Между новообособените имоти няма придаваеми части, поради което изобщо не се поставя въпросът дали регулацията е приложена или не. Въпросът за прилагане на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове може да възникне само в случаите, при които с тях се предвиждат придаваеми части от един имот към друг или когато има образуван по регулация съсобствен парцел. В тези случаи възниква задължение за заплащане на придаваемите части между собствениците на съседните имоти или на частите, необходими за изравняване на правата на съсобствениците в общия парцел, за да могат регулационните линии да получат статут на имотни граници. Когато обаче съсобствениците на един нерегулиран имот извършат делба и го поделят на няколко части, всяка от които съставлява новообразуван парцел, липсват придаваеми части в изяснения по-горе смисъл, липсва отчуждително действие на дворищнорегулационния план, поради което не намират приложение ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР 3/28.03.2011г. на ОСГК на ВКС. По третия въпрос въззивният съд също не се е отклонил от цитираната съдебна практика относно изискванията към мотивите на съдебното решение. Произнесъл се е по спорните въпроси и е обсъдил релевираните възражения на страните, сред които и възражението за придобиване по давност на спорните части от имота. Произнасянето е в съответствие със задължителните указания на ВКС по прилагането на материалния закон, дадени в отменителното му решение по същото дело.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІV-23 от 10.04.17 г. по гр. д. № 194/17 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: