О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София,20.02.2012 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Зоя Атанасова
Мария Яначкова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 98 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. П., З. Г. П. и К. Г. С. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 21.10.2011г. по гр.д.№1818/2011г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск за признаване за установено по отношение на Н. К. К. и М. И. К.,че при одобряване на кадастралната карта на [населено място],станало със заповед №300-5-52/08.07.2004г. на ИД на АК е допусната грешка досежно ПИ с идентификационен № * по плана на [населено място],състояща се в незаснемането като самостоятелен имот на имот №* по кад.план на [населено място],одобрен със заповед № А-19/28.01.1992г.,както и искът за признаване,че Г. К. П. към 01.03.1973г. е придобил по покупко-продажба и давностно владение реална част от 222 кв.м. от дворно място,за което по плана,одобрен съд заповед № 1373/1959г. е бил отреден парцел * и която реална част е с пл.№* по плана, одобрен със заповед №459 от 1973г.,за която реална част и придадената такава по регулация може да се отреди самостоятелен парцел.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречи с практиката на ВКС по въпроса за допустимостта на иска за право на собственост към минал момент сред приключило със стабилизирано съдебно решение производство по иск с правно основание чл.108 ЗС;по въпроса обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо по ревандикационен иск преклудират ли фактите по възникването,упражняването и погасяването на правото на собственост,които са правнозначими за решаване на спор за право на собственост към минал момент,вкл. и в хипотеза,при която се твърди грешно нанасяне на имот в кадастралната основа на дворищнорегулационния и уличнорегулационен план; по въпроса за възможността всеки от съсобствениците да получи жилище при условията на чл.58 З./отм./ и дали тази възможност дерогира принципа на приращението, уреден в чл.92 ЗС;по въпроса допустима ли е реализация на правото на строеж върху идеална част от недвижим имот, може ли договор за групов строеж,сключен в надлежна форма да се счита развален по право като сключен под бъдещо отлагателно прекратително условие,изразяващо се в неучастие с финансови средства според обекта на собственост,който съдоговорителят очаква да получи от строежа,както и по въпроса следва ли съдът служебно да допусне експертиза за това дали имотът е отговарял на изискванията за самостоятелен парцел и за наличието на грешка в кадастралната основа.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Н. К. К. и М. И. К. изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират заплащане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК обаче не са налице, като съображенията за това са следните:
За да се приеме,че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК,каквато е поддържаната от касатора теза,въпросите,посочени в касационната жалба и изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК следва да са обусловили крайния извод на съда досежно основателността на предявения иск,в какъвто смисъл са указанията по приложението на процесуалния закон,дадени в т.1 на ТР на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2009г. В настоящия случай,за да достигне до извода,че предявените от В. А. П., З. Г. П. и К. Г. С. искове са неоснователни въззивният съд е изложил следните съображения:
Прието е,че с н.а.№*/1962г. И. П. Д. е продал на Г. К. П. ? ид.част от парцел * в кв.* по плана на [населено място] от собствено място на целия парцел 444 кв.м.,заедно със застроената в предната част на парцела край самата улица жилищна сграда,като на купувача се предоставя във владение и ползване 222кв.м. от предната част от парцела при посочени граници. С н.а.№*, том *,дело №*/19.06.1986г. Г. П. и съпругата му В. П. са подарили на двете си дъщери З. Г. П. и К. Г. С. дворно място от 222 кв.м.,съставляващо имот пл.№* в кв.* по плана на [населено място], отреден за жилищен компекс като построената в имота едноетажна жилищна сграда остава в собственост на дарителите. С влязло в сила решение по гр.д.№817/2005г. по описа на Асеновградския районен съд е установено със сила на пресъдено нещо,че В. А. П., З. Г. П. и К. Г. С. са собственици на общо ? ид.части от поземлен имот с идентификатор №*,а Н. К. П. е собственик на ? ид.част от същия имот. Прието е,че това решение е влязло в сила на 27.07.2010г. и се явява задължително за страните,като преклудира споровете по всички релевантни факти,осъществени до постановяването му,независимо дали са наведени в процеса или не. Прието е,че доколкото обстоятелствата,на които се позовават ищците,касаещи придобиване на право на собственост от наследодателя Г. П. към 01.03.1973г. на основание покупко-продажба и давност са се осъществили преди постановяване на съдебния акт по гр.д.№817/2005г.,то същите са преклудирани и е недопустимо да бъдат предявявани в процес за право на собственост върху същия имот,вкл. и за реална част от същия. Прието е също така,че съгласно действащите към релевантния момент разпоредби е недопустимо да се придобиват по давност реални части от парцели с размери по-малки от нормативно определените,което обосновава неоснователност на иска за притежаване право на собственост върху реална част от парцел към 01.03.1973г.
Прието е,че по предявения по реда на чл.53,ал.2 ЗКИР иск ищецът следва да установи по несъмнен начин,че към момента на кадастралното заснемане вече е бил собственик на реалната част и че подобна грешка е допусната в резултат на извършени от администрацията действия при заснемане на имотните граници или при едностранни действия от страна на единия съсобственик на два съседни парцела,съответно без съгласието на другия, при които действия едностранно се променя имотната граница между двата парцела,след което тази промяна става основа за погрешно кадастрално заснемане. Прието е,че в случая според кадастралния и регулационен план,одобрен със заповед № А-19/28.01.1992г. имоти с пл.№* и * се обединяват в един имот с пл.№*,за който е отреден общ парцел * и не е установено от ищците при условията на пълно и главно доказване наличието на грешка в действащата кадастрална карта.
Въззивният съд е разгледал по същество предявените искове и не е приел,че искът за право на собственост към минал момент е недопустим с оглед наличието на влязло в сила решение за принадлежността на правото на собственост към настоящия момент. Искът е приет за неоснователен с оглед установените по делото конкретни факти и обстоятелства,поради което не може да бъде споделена тезата на касаторите,че въпросът за допустимостта на иска е обусловил крайните изводи на съда,а оттам и че би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Основният извод на съда е основан на констатацията,че по делото не е установено имотът да е отговарял на изискванията за самостоятелен парцел към 01.03.1973г.,което обстоятелство е следвало да бъде установено по категоричен начин,за да се приеме,че е налице годен самостоятелен обект,върху който може да бъде придобито право на собственост с оглед изискванията на действащите към този момент разпоредби /З./отм./. Възможността да се установява правопораждащия правото на собственост юридически факт следователно не е отречена, както поддържат касаторите.
Поставените от касаторите въпроси по приложението на чл.58,ал.2 З./отм./ и за възможността да бъде реализирано право на строеж върху идеална част от недвижим имот,както и за развалянето на договор за групов строеж пък са извън предмета на правния спор по настоящето дело доколкото при предявяване на иска са наведени доводи за придобиване право на собственост върху реална част от парцел,а не за право на собственост върху жилищна сграда. Въпросът за запазеното право на строеж на съсобственика Г. П. е ирелевантен за правото на собственост върху реално обособената част от парцела,доколкото собствеността върху сградата не е предмет на настоящия спор и по настоящето дело възможността на суперфициаря при разрушаване на сградата да я изгради наново не е била обсъждана и още по-малко отречена. Не е отречена и възможността за ползване на реална част от дворното място,с оглед на което и не е обсъждана приложимостта на сочените от касаторите разпоредби на чл.56,ал.1 ЗС,чл.31 ЗС и чл.30,ал.1 ЗС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда служебно да допусне експертиза за това дали имотът е отговарял на изискванията за самостоятелен парцел и за наличието на грешка в кадастралната основа. Указанията,дадени в т.10 на ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС не дерогират установените в ГПК правила за тежест на доказване и не освобождават страната от задължението да докаже по категоричен начин осъществяването и наличието на правнозначимите факти и обстоятелства, обосноваващи основателността на предявения иск,нито могат да преодолеят установена в закона забрана за придобиване на определени права,поради което и не може да се приеме,че поставеният от касаторите процесуално правен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 21.10.2011г. по гр.д.№1818/2011г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. А. П.,ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], З. Г. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] К. Г. С.,ЕГН [ЕГН], от [населено място],ж.к.”Б.”№19,ет.3,ап.6 на основание чл.78,ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК да заплатят на Н. К. К.,ЕГН [ЕГН] и М. И. К., ЕГН [ЕГН],двамата от [населено място], [улица] сумата 500.00лв. /петстотин лева/,представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: