О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 18.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и дванадесета година, в състав :
Председател: Светлана Калинова
Членове: Зоя Атанасова
Мария Яначкова
като изслуша докладваното от съдия Яначкова гр. д. № 193 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. З. срещу решение № 312 от 28 юни 2011г. по гр. д. № 1008/2010г. на Благоевградския окръжен съд, с което е оставено в сила решението № 2587/03.06.2010г., постановено по гр. дело № 78/ 2008 г. от Районен съд – Разлог. С решението на първоинстанционния съд е допуснато извършването на съдебна делба на недвижим имот – самостоятелен обект в сграда, представляващ имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], представляващ първи жилищен етаж от сграда, с административен адрес: [населено място], пл. „В.”, ет.1, със застроена площ от 110 кв. м., между А. А. З., И. Р. З. и А. В. З., при равни квоти – по 1/3 ид. ч. за всеки от тях.
Ответникът по касация А. В. З. не е подал отговор на касационната жалба. Ответникът по касация И. Р. З. е оспорил касационната жалба поради липса на основания за допускане на касационно обжалване, оспорил е и основателността й.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е срещу акт, подлежащ на обжалване, от легитимирана страна и правото на жалба е упражнено с редовна жалба в срок.
За да се произнесе по допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че имотът, предмет на делба, е бил съсобствен при равни квоти между А., И. и В. З., по силата на договор за продажба, извършен с нотариален акт през 1969г. През 2008г., с договор за дарение, А. З. е придобил от баща си В. З. 1/3 ид. част от имота. Б. е счел направеното пред него от въззивника А. А. З. правоизключващо съсобствеността възражение за придобивна давност, текла за периода 1983 – 1993г., за неоснователно. За да стигне до този извод, съдът е приел, че при съсобственост всеки от съсобствениците се счита за владелец на своята идеална част и за държател на частите на останалите, а придобиването по давност от съсобственик на частите на другите съсобственици е възможно, ако преобръщането на държането във владение за себе си е демонстрирано толкова явно, че да не оставя съмнение в промяната на намерението за своене на имота и владението е установено ненасилствено и нескрито. Въззивният съд е заключил, въз основа на доказателствата по делото, че не е установена такава промяна в субективния признак на владението на А. З. по отношение на идеалните части на съсобствениците му, в т. ч. съдът е счел, че направен ремонт в имота не сочи сам по себе си на промяна в основанието на упражняваната фактическа власт и на преобръщане от държане във владение за себе си. По – нататък Б. е развил съображения, че за да се придобие по давност един имот, съотв. идеални части от него е необходимо позоваване на
изтеклата давност, което до предявяване на иска за делба въззивникът не е сторил по отношение на идеалните части на съсобствениците на имота. Окръжният съд е направил извод, че с предявяването на иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС – предмет на гр. д. № 153/2008г. по описа на Р., – въззивникът А. З. е признал ,че процесният имот е съсобствен . С влязлото в сила решение по това гражданско дело, е конститирал съдът, искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е отхвърлен защото ищецът не е провел успешно доказване за установяване на твърдяната привидност на договора за дарение, като прикриващ продажба, сключен между брат му В. З. и неговия син ищецът по иска за делба А. З. с договор за дарение, извършен с нотариален акт № *, т.*, рег. № *, д. № */2008г. Твърденията на въззивника А. З. в исковата молба по гр. д. № 153/2008г. по описа на Р., схемата на имота, издадена от АГКК относно записаните в кадастралния регистър данни за съсобственост, които са отразени и в удостоверението за данъчна оценка, изключват според въззивния съд възможността А. З. да е придобил по давност идеалните части на съсобствениците си. Съдът е формирал и извод, че влязлото в сила решение по гр. д. № 153/2008г. обвързва със силата на пресъдено нещо въззивника А. З., ищецът по иска за делба А. З. и неговия праводател В. З. относно действителността на договора за дарение между последните двама и неговия транслативен ефект и относно наличието на съсобственост по отношение на делбения имот. Окръжният съд е посочил и че, като се е позовал на нормата на чл. 99 ЗС, че неползването на имота от някой от съсобствениците за определен период не води до загубване на вече придобитото право на собственост.
В касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея, като се поддържа неправилност на въззивното решение, се сочат като основания за допускане на касационно обжалване тези, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Формулирани са въпроси, обусловили според касатора правните изводи на съда по предмета на спора, представляващи общо основание за допускане на касационно обжалване, които касаторът счита, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС – допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е следният : „ При недопускане на доказателства от страна на съда, равнозначно на липса на доказателства , може ли съдът да гради изводи за неоснователност на правоизключващото възражение за придобиване на идеалните части на съсобствениците от делбения имот, на основание изтекла придобивна давност и упражнявано непрекъснато и спокойно давностно владение в периода 1983 – 1993г.? „. Касаторът е посочил, че придобиването на имота на оригинерно основание може да се доказва с всякакви доказателствени средства, събирането на които съдът не е допуснал, като е нарушил и чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК ( отм.) да прецени доказателствата по вътрешно убеждение и да основе решението си на приетото за установено, позовайки се незаконосъобразно на формирана сила на пресъдено нещо ( СПН ), при липса на субективен и обективен идентитет на делата. Вторият формулиран правен въпрос е следният : „ Допустимо ли е прилагане и позоваване на СПН в отношенията между страните по делото при липса на идентичност между страните, спорно материално право и правно основание с предходното производство по гр. д. № 153 /2008г. ? „ .
Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не е установено поставените процесуалноправни въпроси да са решени в противоречие с практиката, посочена от касатора, визирана в чл.280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. За да приеме за неоснователно възражението за придобивна давност, съдът е направил извод въз основа на събрани по делото доказателства, че А. З., чиято фактическа власт върху имота не е отречена, не се е позовал на изтекла в негова полза давност, което е необходимо, за да се придобие правото на собственост чрез фактическото упражняване на съдържанието му през определен период от време ( чл. 79 и сл. ЗС). Поради отхвърлянето на иска на А. З. с правно основание чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17 , ал. 1 ЗЗД за обявяване на договора за дарение за относително симулативен и прикриващ договор за продажба и на иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, съдът е зачел и правните последици на договора за дарение и фактическите твърдения за съсобственост, на които са били основани исковете. Без в случая да е доказано наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване, неправилната преценка на това кои доказателства са относими и необходими за изясняване на спора от фактическа страна и имат значение за решаване на делото, както и нарушение на чл.188, ал. 1 и 2 ГПК ( отм.) касае законосъобразността на обжалвания съдебен акт, която обаче може да се преценява само при допуснато до касация решение (чл. 281, т. 3 ГПК). На следващо място, въпросът относно зачитането на СПН не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителна практика и с практиката на ВКС, извън задължителната (т. 2 и 3 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС), както поддържа касаторът. Въззивният съд е приел, че е формирана СПН само между страните по гр. д. № 153/2008г. по описа на РС Разлог относно настъпилите правни последици на договора за дарение, като е констатирал, че поради отхвърлянето на установителния иск са настъпили правните последици, към които е бил насочен този договор. Окръжният съд, както се отбеляза, е разгледал и въпрос относно фактите, върху които е била основана исковата претенция, т. е. разгледал е изтъкнатото основание на иска за установяване на привидност на договора за дарение и на конститутивния иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за упражняване на потестативното право на изкупуване. Предявяването на исковете по посоченото дело е разгледал в контекста на приетото от него за липса на позоваване на придобивна давност и за наличие съсобственост по отношение на делбения имот. Съдът е обсъдил фактите, които е счел, че се включват в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право на изкупуване за съсобственика, приемайки че след като се упражнява такова право от страна на А. З., то предпоставя съсобственост, а не придобиване на собствеността върху целия имот по силата на придобивна давност. Ето защо, тъй като въззивният съд не е формирал извод, че мотивите към решението са източник на правни последици, а е изследвал предмета на делото – основанието и петитума на иска, няма противоречие относно източника на СПН (диспозитивът на решението) и субективните и обективни предели на СПН, очертани от основанието на иска и искането, с което съдът е сезиран ( чл. 221, ал.1 ГПК отм.), с практика на Върховния касационен съд, намерила израз в решения, цитирани от касатора ( решение № 221/26.05.2009г. на ВКС по гр. д. № 378/2008г. на ІV ГО , № 963 от 21.10.2008г. по гр. д. № 2954/ 2007г. на ВС, І ГО ; № 143 от 07.12.2010г. на ВКС по т. д. № 1100/2009г. на І отд. на ТК ; решение по гр. д. № 38/2009г. по описа на ВКС, ІІ ГО не е постановявано). По посочените съображения за извършената от въззивния съд решаваща дейност, вкл. зачитането на СПН, като е изходено от съдебното установяване спрямо лицата, обвързани от СПН ( чл.220, ал.1 ГПК отм. ; чл.297 ГПК), не е налице и противоречие по отношение на източника на СПН с т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика, на което се е позовала касационната инстанция в решения, на които се е позовал и касаторът.
В обобщение на изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основанията, поддържани от касатора и уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 312 от 28 юни 2011г. по гр. д. № 1008/2010г. на Благоевградския окръжен съд, с което е оставено в сила решението № 2587/03.06.2010г., постановено по гр. дело № 78/ 2008 г. от Районен съд – Разлог.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:1.
2.