О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 447/20.07.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на осемнадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Камелия Маринова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 7817 по описа за 2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6581/ 30.09.2013 г. по гр. д. № 6878/ 2009 г., с което Софийски градски съд отменя решението от 21.05.2009 г. по гр. д. № 4130/ 2008 г. на Софийски районен съд и отхвърля исковете на основание чл. 38а ЗЖСК съпрузите П. С. и С. Х. М. да предадат владението на един апартамент, разпределен на Г. Ц. К. с протокол на Общото събрание (ОС) на Ж. „Б.“.
С определение № 77/ 25.02.2014 г. по настоящото дело бе констатирано, че единият от повдигнатите от касатора материалноправни въпроси обуславя изводите на въззивния съд и е разрешаван противоречиво в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. С определението по чл. 292 ГПК бе отправено предложение до Общото събрание на ГК на ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса: Недвижимите имотите, собственост на жилищно-строителните кооперации, включени ли са в забраната от чл. 31, ал. 3 ЗК от 1991 г. (Обн. ДВ бр. 63/ 1991 г., отменен със Закона за кооперациите, обнародван ДВ бр. 113/ 28.12.1999 г.) да се придобива по давност вещ, която е кооперативна собственост?
ОСГК на ВКС извърши нормативно тълкуване на чл. 31, ал. 3 ЗК от 1991 г., като с т. 1 от тълкувателно решение № 5/ 24.06.2016 г. по тълк. д. № 5/ 2014 г. даде отрицателен отговор на материалноправния въпрос, повдигнат от касатора. С това привременната пречка за допустимост на производството по настоящото дело отпада. То следва да бъде възобновено, но липсват основанията, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
Касаторът Г. Ц. К. иска въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност освен по въпроса, станал предмет на приключилото тълкувателно дело, и по други два. Повдигнал е и втори материалноправен: При действието на чл. 86 ЗС (в редакцията до 1996 г) и § 1 от ЗДЗС, включително измененията на допълнителната разпоредба, възможно ли е да се придобие по давностно владение имот, съсобствен между Ж. и общината? Повдигнал е и трети (процесуалноправен): Какви са допустимите доказателствени средства за констатиране завършването на сградата в груб строеж и за въвеждането й в експлоатация, ако административните закони предвиждат нарочен ред и форма за удостоверяване на тези обстоятелства, а по делото е направено възражение за придобиване по давност на отделен (самостоятелен) обект в изгражданата сграда? Касаторът счита, че въззивният съд им е отговорил, разрешавайки правния спор в противоречие с решения на ВКС. Цитира тези решения, обосновавайки основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК (общо и допълнителни). Претендира разноски.
Ответниците П. и С. М., ответници и по касация, възразяват въззивното решение да бъде допускано до касационен контрол. Претендират разноски и пред настоящата инстанция.
Гражданското дело е образувано по притезанието, предвидено в чл. 38а ЗЖСК, с искане съпрузите М. да предадат владението на апартамента, който през 1991 г. е бил предоставен на касатора с разпределителен протокол от ОС на Ж. „Български художник“.
В обжалваното решение е съобразено, че съдебно упражненото притезание в полза на заинтересувания член-кооператор произтича от бездействието на Ж. „Б.“ в защита на правото й на собственост върху апартамента, а ответниците са трети лица за членствените правоотношения. Защитата на съпрузите М. срещу предявените искове съответства на тяхната легитимация, а едно от въведените възражения срещу титулярството на Ж. по абсолютното вещно право е за придобивна давност. Поставените от касатора въпроси предполагат въззивното решение да бъде обсъдено в частта, с която това (евентуално) възражение е уважено.
При решаването на спора въззивният съд е обсъдил приетите нотариални актове във връзка с доказателствата за завършване на сградата в груб строеж и решението на ОС на Ж. по протокола от 1991 г. за разпределяне на апартамента на касатора, приемайки за доказано, че към 10.04.1996 г. Ж. „Б.“ и Столична община са го придобили по давност в съсобственост при 8 500/ 20 595 идеални части за Ж.. След това е пристъпил към разглеждане на евентуалното възражение. Приел е, че на 10.04.1996 г. съпрузите М. са установили свое владение върху апартамента, продължило до 13.02.2008 г. (датата на предявяване на искове), а периодът е достатъчно дълъг, за да осъществи изискванията на чл. 79, ал. 1 ЗС и да погаси правата, притежавани от Ж.. С осъществяването на оригинерния способ е изключена нейната материална легитимация, а с това – и възможността на основание чл. 38а ЗЖСК касаторът да претендира предаване на владението върху апартамента.
За факта на владението, което съпрузите М. са установили, въззивният съд е обсъдил протокол от 10.04.1996 г. за предаване на ключовете на апартамента. Чрез частния удостоверителен документ е обосновал неговото осъществяване. Въззивният съд е отказал да сподели доказателствения довод на касатора, че за да бъде установено владение върху самостоятелен обект в сграда, е необходимо да е издаден официалният документ, който благоустройствения закон предвижда, да засвидетелства завършването на грубия строеж на сградата (чл. 304, ал. 2 и 3 ППЗТСУ (отм), а след това чл. 181, ал. 2 ЗУТ).
Въззивният съд е отчел периода на упражняваното владение от съпрузите М., като е съобразил, че той частично съвпада с периода на действие на чл. 31, ал. 3 ЗК от 1991 г. Съдът не е приел обаче, че имотите, собственост на Ж., са включени в обхвата на забраната да се придобива по давност вещ, която е кооперативна собственост.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че в обжалваното решение материално-правният въпрос, включен в предмета на тълк. д. № 5/ 2014 г., е решен в съответствие с т. 1 от ТР № 5/ 24.06.2016 г. от ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение е задължително за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а извършеното чрез него нормативно тълкуване преодолява противоречията в съдебната практика в приложението на чл. 31, ал. 3 ЗК от 1991 г. (отм.) за периода на действие на забраната и изключва всяко (допълнително) основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият материално-правен въпрос, повдигнат от касатора, не обуславя изводите на въззивния съд. Той не зачита (надхвърля) субективните предели на правния спор, отнесен до съда. Той обхваща материалната легитимация на Ж. „Б.“ като носител на правото на собственост върху процесния апартамент – придобитите по приращение 8 500/ 20 595 ид. части. По въведеното възражение за давност (чл. 84 ЗС, вр. чл. 120 ЗЗД), въззивният съд е приел, че тези права на Ж. са се погасили, след като за ответниците по касация се е осъществило оригинерното основание на чл. 79, ал. 1 ЗС (чл. 99, пр. 1 ЗС). Така е изключил възможността на основание чл. 38а ЗЖСК касаторът да претендира владението на апартамента. Правният спор не е със Столична община, а вторият материалноправен въпрос е неотносим.
Процесуалноправният въпрос обуславя доказателствените изводи на въззивния съд. Практиката на Върховния касационен съд е константна откъм възприетото, че за доказване на факта на установяване на владение върху недвижим имот са допустими всички средства, предвидени в ГПК. Не сформира някакво изключение и практиката на Върховния касационен съд по исковете по чл. 38а ЗЖСК. В нея се приема, че благоустройствените закони предвиждат ред и форма за съставяне на официални (удостоверителни) документи за отделните строителни етапи по изграждането на една сграда, но те не ограничават възможността ответниците, направили възражение за придобивна давност, да докажат с помощта на всички доказателствени средства факта на установеното от тях владение върху самостоятелния жилищен обект в сградата, за която Ж. е учредена (решение № 117/ 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/ 2010 г. I-во ГО, решение № 108/ 10.04.2012 г. по гр. д. № 1063/ 2010 г. II-ро ГО, решение № 264/ 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/ 2012 г. II-ро ГО). Настоящият състав споделя тази практика и не намира основание да я променя. Тя изключва всяко от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване и по процесуалноправния въпрос.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат разноските, направени от ответниците и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 7817/ 2013 г. на Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6581/ 30.09.2013 г. по гр. д. № 6878/ 2009 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Г. Ц. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на П. С. М. и на С. Х. М. суми от по 850 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.