О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 638/29.12.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2614 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 433/ 2015 г., с което Видински окръжен съд, потвърждавайки решение № 298/ 15.07.2015 г. и решение № 1861-РЗ/ 20.10.2015 г. по гр. д. № 1982/ 2014 г. на Видински районен съд:
· отхвърля исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (редакция на текста след изменението на Закона с ДВ бр. 49/ 2014 г.) да бъде установено по отношение на О. Р. Д., че А. Б. С. и В. П. П., са собственици на 98 кв. м. от поземлен имот (ПИ) с идентификатор 10971.502.60, погрешно нанесени в кадастралната карта на [населено място] (ККВ) като част от ПИ с идентификатор 10971.502.59 на името на О. Р. Д. и
· отказва да допълни основното първоинстанционно решение с диспозитив по иска, предвиден в чл. 193, вр. чл. 212, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, за установяване неистинността на нотариален акт за дарение № 113, том III, н. д. № 852/ 1996 г.
Решението обжалва всяка от насрещните страни.
Касаторите А. С. и В. П. го обжалват в частта, с която са отхвърлени техните искове, които въззивният съд е приел да са предявени при условията на чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Искат решението да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Допустимо ли е по иска, предвиден в чл. 54, ал. 2 ЗКИР, ответникът да бъде признат за собственик на спорната част от имота, въпреки че не е представил титул за собственост и не се е позовал на придобивна давност?; 2. Допустимо ли е по силата на регулационен план, за който законът не предвижда да има отчуждително действие, да се придобие правото на собственост върху реалната част от имота, предмет на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР? и 3.По иска, предвиден в чл. 54, ал. 2 ЗКИР, длъжен ли е съдът да изследва правото на собственост на ищците и основанието за неговото придобиване?
Двамата касатори считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението. По първите два извеждат допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, а по третия – на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с решение № 458/ 10.01.2011 г. по гр. д. № 1396/ 2009 г. на ВКС, ГК, II-ро ГО. По същество се оплакват, че решението е недопустимо. Въззивният съд не е зачел, че правният интерес от предявените искове изключва квалифицирането им по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а е следвало да ги разгледа като положителни установителни искове в защита на собствеността. Оплакват се, че решението е необосновано. Претендират разноски.
Касаторът О. Д. обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлено неговото искане по чл. 250 ГПК. Този касатор иска решението да бъде допуснато до касационен контрол в обжалваната от него част по следния процесуалноправен въпрос: Има ли ищецът правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за право на собственост, когато разполага с осъдителен иск? Касаторът счита въпросът обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваната от него част на решението. Допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол извежда с довод за противоречие с ТР № 8/ 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплаква, че решението е постановено в съществено нарушение на чл. 250 ГПК. Също претендира разноски.
По касационните жалби не са подадени писмени отговори.
По касационните жалби от А. С. и В. П..
Настоящият състав на Върховния касационен съд ги намира с допустим предмет. Отхвърлените положителни установителни искове са предвидените в чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а тяхната цена е без значение за упражненото право на касационно обжалване от двамата касатори. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на тези искове в защита на вещното право на собственост като критерий за допустимостта на касационната жалба. Касационните жалби подадват легитимирани страни – ищците по исковете по чл. 54, ал. 2 ГПК, отхвърлени с въззивното решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за тяхната редовност и допустимост, но повдигнатите от тези касатори въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Правният интерес от исковете двамата касатори са обосновали с твърденията, че по договор за покупко-продажба по н. а. № 167/ 31.07.1997 г. са собствениците на ПИ с идентификатор 10971.502.60 с площ от 198 кв. м., а спорните 98 кв. м. са част от този имот, но по ККВ са погрешно включени в съседния ПИ с идентификатор 10971.502.59, записан на името на ответника О. Д..
Въззивният съд квалифицира исковете, съответно на предвиденото в чл. 54, ал. 2 ЗКИР. По събраните писмени доказателства и тези чрез заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебнотехническа експертиза (основна и допълнителна), въззивният съд приема, че по договор за покупко-продажба от 1922 г. С. В. (изначалния праводател, от който двамата касатори черпят права) купува едно дворно място с площ от 286 кв. м., представляващо парцели II, Х., Х. в кв. 98 по плана на [населено място].
През 1946 г. влиза в сила регулационен план, съгласно който имотът на С. В. променя границите си, получава пл. № 4, кв. 21 и има площ от 350 кв.м.
Съгласно регулационен план от 1986 г. имот пл. № 4 е разделен на три: № 2677 от 172 кв. м., № 2681 от 105 кв. м. и № 2682 от 55 кв. м. в кв. 329.
Съгласно регулационния план от 2000 г. имот № 47 с площ от 105 кв. м. е бивш имот № 2677; имот № 34 с площ от 144 кв. м. е бивш имот № 2681, а имот № 35 с площ от 101 кв. м. е бивш имот № 2682 от 55 кв. м. от кв. 329 на ЦГЧ на [населено място].
През 2002 г. влизат в сила кадастралната карта и кадастралният регистър на [населено място], съгласно който процесните имоти получават идентификатори, както следва:
· 10971.502.59 с площ от 130 кв. м., бивш № 34 с площ от 144 кв. м.;
· 10971.502.60 с площ от 100 кв. м., бивш № 35 с площ от 101 кв. м. и
· 10971.502.58 с площ от 105 кв. м., бивш № 47 с площ от 101 кв. м. от кв. 329 на ЦГЧ на [населено място].
С договора по н. а. № 167/ 31.07.1997 г. двамата касатори А. С. и В. П. са купили имот бившия имот № 35/ № 2682, който към сключването на договора е с площ от 101 кв. м. и представлява ПИ с идентификатор 10971.502.60 (отклонението от 1 кв. м. е несъществено).
С договор по н. а. № 51/ 1982 г. на касатора О. Д. са дарени сградите, с които е застроен имот бившия имот № 34/ № 2681, който по плана от 2000 г. е с площ от 144 кв. м. и представлява ПИ с идентификатор 10971.502.59.
При така установените факти въззивният съд достига до извода, че имотната граница между ПИ с идентификатор 10971.502.60 и ПИ с идентификатор 10.502.59 е нанесена правилно и съответства на действащия регулационен план. Приема, че двамата касатори А. С. и В. П. по договора от 1997 г. придобиват ПИ с идентификатор 10971.502.60, с площ от 101 кв. м. (разликата от 1 кв. м. е незначителна), а заявените с исковете права основават на стари документи за собственост и на регулационни планове, които впоследствие са изменени; все при действието на ЗТСУ (отм.). Въззивният съд заключава, че пространствените предели на притежаваното от касаторите право на собственост не включва спорните 98 кв. м. С регулационния план от 1986 г. бившият имот № 2682 от кв. 329 на ЦГЧ от 55 кв. м. е бил упълномерен до 101 кв. м., а не до 198 кв. м.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че въззивното решение следва да бъде допускано до касационен контрол за проверка на неговата допустимост. Двамата касатори са въвели такива касационни оплаквания, но по тях не повдигат въпроси. Изключена е и възможността, допусната с т. 1 от ТР № 1/ 2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС касационният контрол да бъде допуснат служебно. С въззивното решение се приема, че исковете в защита на правото на собственост върху реалната част от имота са тези, предвидени в чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Правният интерес двамата касатори са обосновали с допусната грешка при нанасянето на кадастралната граница между ПИ, който е тяхна собственост (10971.502.60) и съседния (10971.502.59), записан на името на ответника. Това поставя случаят в хипотезиса на чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Въззивното решение е постановено в същия смисъл.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира за обуславящи въпросите, които двамата касатори повдигат, за да обосноват допустимостта на касационния контрол.
Предявените искове обслужват целта, поставена с предвиденото в чл. 54, ал. 2 ЗКИР, – да се установи пространствения обхват на правото на собственост на двамата касатори с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. За това исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР са всякога положителни. Чрез тяхното предявяване двамата са поискали защита на своето право на собственост върху спорната реална част от имота, а не това на ответника по касация. Изложеното изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на решението по въпроса, допустимо ли е по иска, предвиден в чл. 54, ал. 2 ЗКИР, ответникът да бъде признат за собственик на спорната част от имота, въпреки че не е представил титул за собственост и не се е позовал на придобивна давност.
Въззивният съд е приел измененията в регулационните планове, засегнали процесните имоти, да са извършвани при действието на ЗТСУ (отм.). Той не е съзрял твърдения, респ. доказателства, обосноваващи приложението на § 8 от ПЗР на ЗУТ. За разлика от ЗУТ, ЗТСУ (отм.) предвижда пряко отчуждително действие на одобрения регулационен план. Следователно не обуславя въззивното решение и повдигнатият въпрос, допустимо ли е по силата на регулационен план, за който законът не предвижда да има отчуждително действие, да се придобие реална част от имот, предмет на иска по чл. 54, ал. 2 ЗУТ.
Въззивният съд изследвал правото на собственост, заявено от двамата касатори и обосновано изключва неговият териториален обхват върху спорните 98 кв. м. Следователно не обуславя въззивното решение и третият повдигнат въпрос, по иска, предвиден в чл. 54, ал. 2 ЗУТ, длъжен ли е съдът да изследва правото на собственост и основанието за неговото придобиване от ищците.
Изложеното изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по жалбите от касаторите А. С. и В. П..
По касационната жалба от О. Д..
Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, с което е отхвърлена молбата на този касатор за допълване на основното първоинстанционно решение с диспозитив по иск за неистинността на приет по делото документ. Искът по чл. 193, вр. чл. 211, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК е относно факт с правно значение и е неоценяем. Следователно пречките от чл. 280, ал. 2 ГПК не намират приложение по правото на касационно обжалване, упражнено от този касатор. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на неговата касационна жалба, но повдигнатият процесуалноправен въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
Въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че за касатора не съществува правото на допълване на първоинстанционното решение. Мотивира се е с това, че касаторът е обосновава правото по чл. 250 ГПК с твърденията, че първата инстанция пропуска да се произнесе с определение по чл. 194, ал. 2 ГПК или с решението по делото по инцидентен установителен иск по неистинността на нотариален акт за дарение № 113/ 30.04.1996 г. Въззивният съд констатира, че искане за откриване на производство по чл. 193 ГПК от касатора има заявено, но то не е било уважено от първата инстанция. Добавя, че твърденията, с които касаторът го е обосновал, са негодни да покрият изискванията на чл. 193 ГПК (с неясни твърдения е оспорвано съдържанието на нотариалния акт). Въззивният съд е заключил, че първата инстанция е нямала задължението по чл. 193 ГПК да открива производство по оспорване истинността на нотариалния акт, нито да разглежда въпроса в решението.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира да обосновава въззивното решение повдигнатия въпрос, има ли ищецът правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за право на собственост или друго вещно право, когато разполага с осъдителен иск за защита на абсолютното си право. Той не касае предпоставките, при които възниква упражненото от касатора правото на допълване на решението (чл. 250 ГПК). Той не засяга и предпоставките, при които възниква правото на заинтересованата страна да оспори истинността на представен по делото документ, а оттук – и задължението на съда, предвидено в чл. 193 ГПК. Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол е изключено и по жалбата от касатора.
При този изход на делото в тежест на страните остават направените разноски пред настоящата инстанция. Висящността на спора, пренесена пред касационния състав, има за причина неоснователните жалби от насрещните страни.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 433/ 2015 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.